автор: Izabella

И ето.
Тръгвам.
И стъпките сами ме водят.
Напред.
Неотклонени.
И тръгнала съм.
И сама съм.
Около мен-пейзажът от мечтите ми.
И аз си ги обичам.
И блъска някъде
остатъкът
от уморената
увереност.
Харесвам я.
Оставих я за мене си.
Да я поливам със усмивката си вечер,
когато мръкналото вече е настъпило.
Да я завивам, в дните облачните,мокрите,
със топлата завивка от обреченост.
И да я галя с тихото доверие,
останало нестъпкано в годините.
И да я храня с вярата във себе си,
и в сбъднатото да и давам смисъл.

И пак
напред съм тръгнала.
Вървя.
Назад не гледам,
защото миналото в мене е покълнало.
Защото
там...
там някъде...
оставих част от моята си същност.
Остана и горещото
от пламъците
на сърцето ми,
и коренчето,
на магарешкия трън,
така инато
впит до болка
в соковете на земята ми.
Остана онова,
тъй недочакано
очакване..
Остана аромат
от свещи..
Остана..
Още нещо...
Да!
И още нещо....