автор: miglena

Ако в обозримата ежедневност, дрехите ми заприличаха на твоите, по-близо ли бих била до мислите ти? Или би си мислил, че си само мое огледало. А нощта би ни дописвала на самотна чаша абсент. Гола и безмислено мъдра. Мъглиста недосъгрешеност.

Ако обожанието търсеше прорез във времето, по-бързо ли биха свършили постите? Или плътта би низала кръстни трески и пирони, докато духът недоразпнат обикаля циферблатите на деветте преизподни. Недоколеничил. Недоокрилен.

Ако мъртвата роза можеше да прощава, би ли получила право на възкресение? Или като всяка осъзната истина, би била осълзена. Тук възпята. Там вгравирана. И би увяхнала в забвение. Недозавърнала се към невинното разпъпване.

А отвъд взора на видимото, по дъгомраморен мост Невинността руменее, пристъпваща към обятията на Истината. В постеля от розови листенца, насред едемско ухание, в безсловетрие ... в три пръстена се извива змията на страстта, жадуваща отровата на ябълката, хапка от която възвръща усета за живот. Отново и отново. А екстазът е миниатюрна смърт. И опрощение.

Дуалността се въздига и потъва в оранжевия изгревно-залезен кръговрат на желанията и осъществяването им. В нетърпеливите устни на утрото клонки портокалов цвят лумват. До обожаваща безвъпросност. Ти си отговорът. А аз - второто крило, с което да полетиш ангелоподобно. И да коленичиш само пред любовта ми, където миг заедно трае повече от хилядолетие.

В ритъма на слънчевия там-там голата нощ танцува. Съгрешава. Косите й се веят – звездни плитки, окичени с нарциси, жълти карамфили и фрезии. От ръцете й се леят най-златистите капчици вино, което си отпивал. Възпламеняващо нежно. Допир, от който се превръщаш в огнен контур. Пулсиращ. Сърцето ти е космически дансинг. Салса с Венера. Румба с Андромеда.

В изумрудена небесност обичта рисува пътеки за щъркелите и вае стълби към лястовичи гнезда. Уют и топлина за всеки скитащ пътник, нажадувал се за дом. Поспри и отдъхни. Знам за силата ти. Всички я познават. И строгостта. И мъдростта. Остави ги на прага. Обичай ме като детето, което обичам. Слава Богу, ти го умееш. Всъщност, аз съм твое огледало. Твоите мисли са под дрехите ми. Като мое тяло.

N. S. Оттам-нататък съм недостижима за ръцете ти ... И винаги в твоите истински обятия ... Там сме в измеренията, където молитвите и въображението ни водят към звездността, всемирният разум, вселенската любов ... където не са нужни слова ... Non Scriptum ...