автор: vavilon

“Кои са всички тези странни призраци, запленени заедно с мен в глупавата авантюра, наречена “живот”? И кой съм Аз?"
                                   Керуак

Тъмнината ме притесняваше. Пуших поредната цигара и наблюдавах през прозореца звездите. За кратко замечтах. Поне се изолирах от Света и неговите глупави правила. Питах се какво има отвъд, там зад нищото. Пак ли нищо? Време и Пространство... Живот и Смърт... Може би станаха абсолютни величини...Но да ми пука ли? Вгледах се в огледалото, къса коса, със сенки под очите, хм, това съм била...Загорча ми, от глътката кафе. Продължих да гледам навън...Медитация, може би! Минаваше три - полунощ. желаех те до полуда. Сетих се за очите ти. За устните... Погледнах към празното легло. Ще започна да халюцинирам... Последният ден беше преди св. Валентин. Любихме се в кухнята на масата, после се пренесохме в спалнята....Аз дерях кожата ти, а ти нежно и страстно ме целуваше навсякъде. И болката беше удоволствие. Подари ми рози, разхвърлих ги бясно из целия хол. Не помня колко бяха, но ухаеха прелестно. Явно по стълбите на живота не винаги по-лесното е по правилното. Една моя приятелка знаеше за връзката. “Той никога няма да остави жена си!” Аз я слушах и се примирявах. Виждах го само два дни седмично, ала и това сякаш ми стигаше. До тази вечер. До тази цигара. До кафето в чашата. До тези омразни призраци, които твърдят, че имам право на обич...
А през деня изпълнявах педантичните си привички на учителка в средното училище, учехме историята на света. Проверявах до втръсване контролни и така до ден днешен.Играта на сцената на живота ме научи на жестокост. И рядко някой познат разбираше какво се крие под външността ми. И по стълбите на собствените грешки имаме право на защита, ако забравяме нормите и задълженията ни в училището на живота.
Усещам триъгълникът - чувства, воля, разум. Индивидът се ражда в това общество и се налага да спазва моралните критерии. Иначе биха го бичували. А мен биха намразили. Аз съм отровата, която унищожава семейства, вид призрачен дразнител на моралността. Но не ми пука. Вече. От тази нощ. От дима и кафето. Вярно е, че обещаваме да сме добри, но ставаме зли, ако засегнат егото ни.Не! Не търся оправдания! Просто желая да защитя обичта си. Нещата от живота са често между редовете. Опитвам се да ги разчета. А човешките възможности за неограничени, уверена съм в това. Значи ли, че жена му не е щастлива, без да подозира за изневярата? По стълбите на Любовта тя е щастлива именно защото не знае. Ако разбере - ще разбере, че може да мрази. Ще поиска да ме види. Ще плаче. Семейството, като най-малката единица на обществото, често гарантира сигурност, отговорност, доверие, довежда личността до себеотрицание.
Чувала съм много клюки през живота. Имам своя теза за този факт. Самотата може да бъде убийствена, затова хората лъжат, за да покажат съществуването на тази Земя, своите нужди и това колко са различни.
Това за греха - моля се за изкупването му, ала зная че грехът ме прави по-близка до моя любим. Само два пъти в седмицата. Тази вечер съм странно спокойна. Вътрешно зная, че ще бъда тук и след 20 години. И нищо няма да се е променило. Е, само ще бъда поостаряла и ще преглеждам албуми със снимки.
По стълбите изкачвам собствените прегрешения. и тайно се моля като в храм.

....А сега, ще ми подадеш ли огънчето?!