автор: teamote

Студена януарска нощ. Аз още съм будна. Току що изпушила поредна цигара, направила безуспешен опит да е изгася, наблюдавам пламъка, който излиза от пепелника и потънала съм в безброй мисли.
Силен вятър се удря в стъклата и създава зловещ екот в моя и без друго разсеян ум. Поредна сълза по лицето ми се сипе, оставяйки своите следи. Лицето ми щипе и до болка искам да го съдера. Искам да посрещна утрото, но дали на времето ще издържа. Последни сили в мен напират, призовават ме с яростен глас да извикам от болка, да слея зова си за помощ с иначе зловещия екот. Различни сили в мен напират – опитват се една с друга да се преборят, а сърцето изстрадало бавно спира, в жалкия си опит да каже “Остани”. Поглеждайки към небето виждам една непозната за мен луна – сякаш сили на злото са я покорили! Огромна, кръгла и червена тя гледа ме и иска да ми каже нещо..... Тишина..... Само тишината “чувам”.... И чувствам страх... Страх от неизвестното, страх от самота... Страх ме е че ти си отиваш, оставяш ме с любовта си да горя, да копнея и да страдам. Това ли бе за теб радостта да си до мен ?! Това ли бе или просто излъгал си ме за пореден път !? Нестихваща болка... Самота.... Аз съм страхливка, щом от живота си в този момент се отказвам... Всички спомени на момента ще изгоря. Ти не можеш да ме спреш ! А после към сърцето си ще посегна... Ще го изтръгна с голи ръце и на теб ще го завещая – да видиш какво си ми причинил... Последни думи изричам отправени към теб, към този свят жесток. Последни думи и поемам към нов живот.... Не ме забравяй, не посягай отново към нечие сърце... До възглавницата си моя снимка ще намериш, ще погледнеш я както всяка нощ, но този път ще усетиш загубата на своята любов. Аз си отивам и ти не можеш да ме спреш. Плачи.... Сега имаш нужда, а сутринта когато се събудиш посрещни утрото с усмивка и помни, че някъде от горе и аз ти се усмихвам с надежда ти да усетиш моята вечна любов !