автор: gabrielle

Разхождахме се двете –
следобедното слънце
ни огряваше.
И тъпчехме си
сенките –
вървейки вързани.
Веригата се
впиваше в ръката ми
и във врата й.
Измислени –
втъкавахме я в тротоара.
И слънцето
блести в метала.
Вървим сред хилядите –
вързани.
Ръка във врат
все впиваме;
убиваме…
си мислите…
И уморени плаваме
по мътните платна
на булевардите,
където се разделяме
със себе си.
И впили поглед
в бистрата роса на
Слънцето –
вървим, забравили
за вятъра, който
ни отнася мислите.
Вървим.
Отнесени
се лутаме
и спираме
и спим…
Вървим.
Забулени
и заблудени
в сияние от слънчеви лъчи –
огрени
сгрени от плясъка на…
Забравих как пясъка
изсипва се през пръстите.
И тихо трупа купчинки
под тях.
И как
се трупат дните –
пясъчни…
Еднакви, сиви, стрити
скрити, тихи,
безлики,
безлични,
безпричинно
виха…
Впиха се в живота ни
и го разделиха –
на купчинки,
които трупат се
под пръстите на
двете ми ръце –
къде оттрупват се?
Ще се измисля ли?
Ще мога ли
отново да съм друга?
Каква –
не питам и не знам.
Безлично-безразлично
ми е – само
знам, че пак
ще мога и ще искам…
Искам!
Ще мога ли
отново да започна?
Не питам –
не искам и не мога.
Само – да разкъсам
искам –
веригата, с
която съм
завързана за обичта…
Не искам.
Ръка във врат
се впива.
Не.
Врат в ръка.
Вървим…
по сенките си.
Не питаме –
не стъпкваме ли
себе си…
Вървим
по прашната пътека;
по тротоара, тръпнещ
от тракане на токчета
и колела;
по булеварда, скрил
зелената сърцевина
между шосетата,
с които е облечен.
Шептят листата му
приспивна песен.
И улиците
се улисват,
скрили ни сред
всички, които
в себе си
са приютили…
Вървим –
копринените си
крака преплитаме.
Вятър роши
копринените ни
коси.
Умираме –
преди да се родим.
И тихи
спираме –
Слънцето припича
гърбовете ни.
Замръзнали са
сенките пред нас.
Човек и куче –
на паважа…
сплескани.
Сплеска ни
животът?