автор: centsche

Амброзия да вкуся аз поисках,
полепнала по устните любими.
Но само хлад в очите ти разплисках
и в отказ свиха се
съсем неумолими.

Ръката да докосна пожелах си –
при среща, за довиждане – все някак...
Но ти дори не махна ми. Признах си
каква глупачка съм
и горко се разплаках.

Със зимното море си поревахме,
обгърнати в покрусна безднадеждност.
Но лъч проби небето. Засияхме!
Отпратих мъката
в дълбоката безбрежност.

А там на кея друг с ръка ми маха
и любовта в очите му извира.
Смутено стъпва, пита някак плахо:
”Нали ще дойдеш с мен
на чипс и чаша бира?”