автор: Merian

Събориха къщата. Беше стара и белег до белег.
Подгъна крака сред праха. Наклони се нелепо и падна. А очите й – навремето чисто измити стъкла, ги загреба безчувствен и сръчен багер.
В безопасност съм – мислех си. Всичко сметоха тези от “чистотата”. Няма вече да ми досаждат гълъби от тавана. Да събирам капчуците от пореден нечакан дъжд. Пък и за гости нямаше място.
В безопасност съм. От гълчавата в гневните стаи. Онзи острият ъгъл бе просмукан от скрит лакримарий. И вратата съм проклинала и то неведнъж, че със трясък зад мен се затвори.
Беше грозна и стара. По лицето- й белег до белег. С избеляла и протрита престилка отпред за ограда. Пък и здравецът не вирееше насред града.
И защо ми е толкова тъжно тогава?