автор: Morr

Слънцето замеряше с ултравиолетови стрели фотосинтезиращата папрат от малкото блатце в парка на глупаците. Слиз не знаеше защо трябва да спира тъкмо пред тая ръждива порта, но нещо го влечеше да поеме по алеите. ..
А пък и от парка се чуваше една такава жизнерадостна човешка глъч, която се оплиташе в песента на птичките, спъваше се в жуженето на комарите и изобщо се шляеше смотано, но блажено в следобедната омара.
Някакви хора се бяха покатерили на стълба от необработено дърво с криво заковани стъпала и още по криви пирони, стърчащи от нея. Двамина се поклащаха несигурно на последното и предпоследното стъпала, докато оше трима отдолу лашкаха стълбата ту наляво, ту надясно, стремяйки се да я закрепят на едно място. С почти театрален жест Слиз Шамба се плесна звучно по челото и ябълковата горичка понесе плющящия звук. Чак до слуха на петимата берачи, чиито уши макар и да бяха най-неизползваните органи от тялото им в момента, им изпратиха сигнал да се укротят малко. Обърнаха се слисано към прищълеца.
- Драги мои- проточи Слиз Шамба с глас на рицар от благороден орден. Петимата се опулиха повече от всякога през живота си и самите им клепачи се учудиха на пластичността си. За пръв път някои говореше така подредено, така мелодично така УМНО.
- Маа му- не толкова благозвучно обобщи единият берач.
- Ах, драги мои- продължи клатейки глава Слиз- благословени сте, че минах оттук в този миг! Сега ще ви помогна, за това сме ние интелигенцията. Погледнете под какъв ъгъл е стълбата ви! Свалете я малко, такаам, по наляво, наклонете сега. Готово. Сега образува точно 78 градусов ъгъл със земята, което я прави около четири цяло и четири пъти по-стабилна спрямо преди малко. Освен това...- берачите усещаха как ръцете им изпълняват фундаменталните научни наставления- ...застанете точно така- Слиз се беше приближил вече и показваше нагледно каква следва да е позата на единия берач сякаш разместваше манекени по витрина.- Ама Вие горе какво стоите като пикаещ шнауцер? Вместо да се кекерчите, заемете две опорни точки, след което си създайте по-дълго рамо, за да....нее, не така Вие там по средата! Вие сте една симетрала в равнобедрен триъгълник! Толкова е просто! Ама бедрата, не се мърдайте така, де, ама работа! Вие Талес знаете ли кой е? Очевидно не знаете, ама те нещата не са така прости, както си мислите.- едното бедро на триъгълника така изгледа Слиз, че не остави капка съмнение, че "мислите" е било употребено само метафорично.
Ледният дъх на тъпоумието обаче не охлади ентусиазма на Слиз. Той продължи да подрежда невежите по своя идеален физически модел за бране на ябълки. След още немалко усилия за вразумяване Слиз въздъхна доволно, махна скромно на берачите за сбогом и ги остави. Дотогава главите им бяха били винаги пълни само с мисълта за ябълки и стълба, което съгласете се, не е кой знае какво. А сега там се блъскаха бедра, въргаляха се триъгълници, хипотенузи една през друга, проправяха си път ъглополовящи и изкачаха разни дължини и катети там където най-малко ги очакваш. Сега имаха геометрия в ябълковите си глави. За миг те постояха в особените пози, в които Слиз ги бе поставил, след което с сгромолясаха шумно. Изправиха се и понечиха да се нагласят пак. Ала всеки започна да мери я с педя, я със стъпки, къде е най-ефективно да застане, всеки крачеше замислен, претегляше мислено стълбата и ябълките, пуфтеше самодоволно и изчисляваше трескаво. И така за щастие на червеите повече ябълки не бяха набрани от тези берачи, понеже те никога не се осмелиха да опитат отново номера със стълбата- първо имаха различни хипотези как да стане това, а и не бяха сигурни, че всичко е добре научно обосновано.
Слиз Шамбала вървеше замислено и мислеше за вървенето- как точно трябва да крачи, как е най-ефективно, но и най-малко изморително. Тръгна по една възкална алея, но джвакането на обувките не му направи впечатление, понеже в главата му течеше същинска научна конференция за химическия състав на глината, съчетана със симпозиум за грънчарството в Древността. Доста се проточиха тия две събития, много хора се изказаха и поради това, когато се опомни, Слиз беше стигнал една влажна долина. Зеленината беше господар наоколо, пейзажа бяха наводнили няколко дузини кестени, черешови дръвчета, обградени от издънките си, лешници, липи и всякакви други дървесни видове. Слиз нагази в остра, жилава и доста висока трева. И докато се озърташе за изход от тоя флорален лабиринт, чу покашляне. Погледна над себе си и установи, че липсата на пряка слънчева светлина не беше породена от вплетени над главата му клони. Пред Слиз стоеше Голям Син Дракон, който кръстеше късите си предни лапи връз люспест корем. Тъкмо Слиз щеше да му направи забележка за поднокътната мръсотия, съпроводена с кратък дискурс за значението на хигиената, когато Големият Син Дракон проговори:
- Рррррр- смяташе Драконът- Какво искаш, плешивецо?
- Плешивостта е признак на активна подчерепна дейност- уместно забеляза Слиз- а пък да говориш на непознат без да се представиш си е недопустимо; аз съм Слиз Шамбала- леко се приведе напред нежеланият за събеседника си гост.
- Демос не се интересува кой си- отговори с Драконът, а зъбите му изчаткаха като кастанети. От едната му ноздра излезе ефирно пламъче, което бързо се разсея.
- А, г-н Демос чувал съм за Вас- клатеше глава Слиз: гаранция, че послъгва- с какво се занимавахте?- Един Шамбала винаги задаваше въпрос така че да покаже, че знае по принцип отговора, но в момента не се сеща.
- Ами аз унижавам, мъча, играя си и сетне убивам хората в тая долина. Сега ще видиш ти...
- Аха, значи ти си изпълнителната власт по тия земи. Ами, хм, това е интригуващо...
- Ррррр- ръмжеше нетърпеливо Демос и се привеждаше все по-близо до Слиз с очебийното намерение да го сдъвче съвсем скоро. Ама Слиз не беше като местните, говореше повече и по-странни неща от необходимото.
- Е, Демос какви управленски похвати прилагаш тук?- интересуваше се Слиз- Не че очаквам да ме изненадаш...
- О!- кръгчетата дим от ноздрите на Демос добиха точно такава форма- Унижавам, мъча и изяждам, което ще сторя и с теб...
- Да, типичното, като навсякъде- със снизходителен тон продължи Слиз- и все пак, защо не опиташ нещо по-ефективно, в смисъл либерализиране на търговията, съчетано с поощряване на частната инициатива...
- Какво!?!?- Демос вече беше скандализиран. Тукашните викаха само "Аууу, помоооощ" и "неее" когато се канеше да ги яде, а тоя тука беше нещо друго. Замисли се дали да го яде- не стига, че беше някакъв външен продукт с неизяснен произход, а пък и плещеше разни- сигурно нямаше тоя вкус, на който беше свикнал...- Либерализиране на кое?
- На търговията, на пазарите. Как може да не си чувал? Добре, че съм аз от интелигенцията да те открехна за тайните на разцъфващата икономика.
"Икономика"? Демос прехвърли всичко което беше ял някога или което беше дъвкал или върху което беше спал- тая дума не служеше за нито едно от трите.
- ЩЕ ТЕ ИЗЯМ!- натърти колкото можеше Демос с повече патос от всяко друго митично чудовище. Явно тоя дъб в тяло на човек пред него имаше досетливост колкото спаружен желъд.
- Нее, това не е съсвем правилно, икономическите съветници не са за пренебрегване, ако изяждащ работна ръка, особено ценна като мен, нямаш изгледи за дългосрочен стопански подем. Виж сега, предполагам, че имате галопираща инфлация тук, така че предлагам следните мерки...
- Абе, ти не разбрали вече: ЩЕ ТЕ ПОГЪЛНА ЦЕЛИЯ И ЩЕ ТЕ СХРУСКАМ- обикновено не му беше необходима никаква образност, понеже традиционно хората се сещаха какво им предстои оттук нататък при сходни обстоятелства. "Какво унижение само- един Дракон да дава обяснения! Че всичко е толкова очевидно, направо не е за вярване! Добре, че другите жертви си знаят партитурите, иначе минавам на тревички!"
- ... значи ако започнеш да даваш дългосрочни малки и средни кредити...-развихряше се Слиз, а Демос се блещеше с жълтите си очи. Светът беше толкова просто устроен- яденето му ядене, спането му спане. А сега какво? Стопанство, законодателство, конкуренция, ужас!
Демос се отказа засега да обядва със Слиз. Пришълецът говореше отдавна без да спре и за миг, без да извика, без да пребледнее от страх, камо ли да му се пръсне сърцето. Демос вече беше убеден, че стомашните проблеми са неизбежни ако в търбуха му попадне подобно кречетало. А и си спомни за чичо си, който на своя глава беше изял някакъв странстващ бард, след което получи колики в "ла" мажор. А и това мъничко човече с голяма уста по особен начин му привличаше вниманието...
В последвалите няколко часа Слиз Шамба позасегна освен икономиката, също така темите за социалния ред, гражданското общество, неправителствените организации, териториалното устройство, пътьом поговори за превенцията на екологичните кризи и за алтернативните енергийни източници и завърши с личното и обществено здраве.
Демос се бе свил и изглеждаше по-дребен от преди. "Животът е сложен, Боже, колко е сложен!" Кънтеше в главата му. А когато го каза на глас, получи и кратък религиозен очерк, който съвсем го сконфузи.
- И така, аз трябва да те напусна драги ми Демос- със задоволство рече Слиз, защото вече се беше поотегчил от недоумяващите жълти погледи на събеседника си.
- Почакай- опита се да го спре Демос- и каква е истината за инфлацията? Какво да правим със озоновата дупка? А, и къде е Бог и какъв е смисълът на битието изобщо, защото нещо не разбрах...?
"Помогнах достатъчно на този простичък...ъъъ... дракон."- помисли си Слиз, оставяйки молбите на Демос зад себе си.
А Демос седна в една гигантска локва с аспирации за езеро и потъна в неразгаданите мистерии на живота. Един клон, натежал от плодове се скърши и падна в калта. Демос мисли два дена за преходността на успеха. Една дива свиня се блъсна в него, и се втурна бясно в друга посока. Демос мисли една седмица за заобикалянето на истинските проблеми. Заваля дъжд. Демос мисли месец и половина за тъгата. "Изпущалял съм като богомолка". Това сравнение го накара да мисли още три месеца за Господ. А хората от селото се чудеха какво става с тяхния тиранин, мръщеха се както всички, когато не срещат обичайните проблеми. "Има нещо гнило" цупеха се някои от тях и тръгнаха да търсят Дракона. Намериха Малък Син Дракон свит до една скала, която някога би сритал небрежно. Стоеше с дълбок поглед и само стисна устни, когато един младеж се опита да се хвърли в пастта му.
Следобедът преваляше- зеленината в парка беше притъпила яркостта си и сега се къпеше в мекооранжевите оттенъци на залеза. Серия от удари с брадва изскубна Слиз от поредния му задълбочен размисъл. Трима каторжници сечаха една палма, която обаче беше бая жилава и нямаше никакво намерение да се предаде лесно. Слиз се приближи зад един храсталак и се заслуша в разговора на каторжниците:
- Мразя го- сподели единият и заби с все сила острието. От мястото леко го изпръскаха дървесни сокове.
- И аз- рече вторият и направи същото с не по-малко злоба.
- Аз също- присъедини се към тях третият каторжник и даде своя принос за преборването на палмата.
- Повече от всичко на света го ненавиждам- продължи първият и пак замахна.
- И аз- потвърди вторият.
- Аз също- солидарен беше третият... и така нататък.
Слиз послуша още малко това трио на възмущението, подир което изскочи иззад храсталака:
- Нечувано!- извика той, а ликуването му слагаше в джоба си Архимедовата "Еврика!".
- Кое?- в хор се отзоваха каторжниците.
- Нечувано, просто забележително! Какво единодушие, разбирателство и сътрудничество цари между вас! Това е възхитително! Какво е онова което така ви сплотява? Защото аз нивга не съм виждал такова обединение...
Тримата се спогледаха и без да разсъждават един след друг в познатия стил рекоха:
- Омразата.
- Омразата, да.
- Само омразата.
- Как така омразата?- усъмни се Слиз.
- Разбира се, че е тя! Именно...
- ...омразата прави мислите ни...
- ...да текат едновременно.
- Омразата движи...
- ...ръцете ни в...
- синхрон.
- Няма друга сила...
- ....която да ни държи заедно...
- ...както омразата.
- И към какво е насочена, мога ли да науча?- полюбопиства Слиз.
- Към врага, съдружника.
- Да, съдружника.
- Съдружника, именно.- получи троен отговор Слиз.
- Моля ви, нека само един от вас говори- обязди какафонията Слиз.- Кой е той?
- Той е нашият поробител...Сключихме договор с него- всички- каторжникът посочи себе си и другите двама- бяхме съдружници. А той- управител. Дадохме му всичките си пари- колкото и малко да бяха. А той ни увеща, че знае как да ни донесе печалба. И ето- купи ни тези три брадви и ни продаде като роби-престъпници.
- Ама вие му дадохте всичко, така ли?
- Да, така е. Ние сме си виновни! Мразя го!
- И аз.
- Аз също- не се сдържаха другите двама.
- Слушайте какво. По- зле не може да бъде. Аз съм бил навсякъде по света и вие живеете като последни кучета, повярвайте.- подхвана Слиз.- Ала какъв късмет имате! Случайно минавам оттук, но нали съм си от интелигенцията и затуй ида да ви се притека на помощ. Виждам, че сте единни.
- Единни в омразата си.- не пропусна да напомни втория каторжник и заплю земята.
- Да, единни.- клатеше глава Слиз- Сега ще ви помогна да разбиете тези вериги, които хапят глезените ви и ще бъдете свободни. Ще положите собствената си съдба в отрудените си длани. Веднъж щом съборим заедно тая велика неправда, ще сте си сами господари. Ще решавате сами, сами ще се управлявате, но заедно ще се радвате на новата си сила. Няма да бъдете повече под ничии ботуш, под ничии камшик. Няма да крепите повече ничии трон на плещите си, няма да поите никого с кървавата си пот. Защото какво по-блажено от свободата и от правото на избор? Какво по-епично от извоюваната независимост, какво по-благородно от смелостта и какво по-съвършено от единството!
- Нищо!!!- викаха екзалтирано тримата каторжиници и помагаха на Слиз докато той съсичаше омразните окови с брадвата. Скоро и тримата бяха спасени от режещите месата им железа, които сега бяха захвърлени като бездушни вражески трупове.
- Оставям на вас най-сладкото- да се радвате на своята свобода и да съградите онова, за което сте мечтали през всичките години робство- рече Слиз за сбогом и понеже се смрачаваше вече се забърза в посока на димящите комини, които свидетелстваха, че наблизо има село.
Тримата каторжници се гледаха един друг, а после и оковите. Сълзи потекоха от очите им и те се разпрегръщаха, потъпквайки в прахта робията си.
- Свободни!- рече единия.
- Най-после свободни.
- Свободни най-накрая!
- Предлагам да...- подхвана първият каторжник, но се усети, че не знаеше какво да предложи.
- Аз пък имам идея да...- опита се след него вторият, но си даде сметка, че няма никаква идея.
- Нека по-скоро да пробваме с...- самоуверено започна третият, но свърши както някогашните си събратя по брадва.
И тримата се почесваха няколко минути. Не беше като да сечеш дърво. Първият седна на един камък, вторият се подпря на едно от рухналите дървета на близо, а третият крачеше насам-натам.
- Смятам, че трябва да убием нашият поробител.- рече след дълъг размисъл първият каторжник.- Да отмъстим за всичко, което стовари върху главите ни, за всичко, което ни стори, понеже по-унизително не сме живяли!
- Хм, да, но...- понечи вторият.
- Не, защо да си губим времето с това? Можем да доизсечем още тази нощ тези няколко палми и да пренесем дървесината до пристанището. Там ще я изтъргуваме. Ще си купим още по-хубави брадви, а може и някой роб да спазарим. Ще се върнем в тази гора- я вижте колко работа има тук, колко можем да спечелим...
- Ох, вече като чуя печалба и нещо ми подсказва да не участвам- възрази първият. Вторият се захили истерично.
- Не, брате каторжник, повече няма да се експлоатираме един друг, да си дадем дума...- сложи ръка на сърцето третият.
- Но ако не отмъстим, как ще започнем отначало?- не беше съгласен първият каторжник.- Разрушението е пречистване, за да може човек да построи своето по-справедливо битие, не е ли така? Веднъж ако премахнем злия дух...
- Не, нека се уповаваме на нашият опит и ентусиазъм и да предприемем това търговско начинание...-
- Аз не съм търговец- възрази отнесено вторият каторжник, който досега почти само си мълчеше.
- Само кръв може да отмие срама на робството!- скочи от скалата, върху която стоеше първият каторжник.-Да убием отровния извор на нашите несгоди, нима има по-достойно начало от това?
- Аз не съм убиец- промълви вторият каторжник.- Какви сме ние?
- Оф- изпъшкаха другите двама на гупавите реакции на своя събрат. Макар че не можеха да дадат смислен отговор на въпроса му.
Вечерта се постели над гората, мек и закачлив ветрец гъделичкаше палмовите листа. А те хихикаха невъздържано, с което разсмяха и целия небосвод. Звездите заблестяха още по-жизнерадостно, а отстрани луната се усмихваше снизходително на тяхната веселба. Едната звезда, опиянена в своята свободна игра, се хлъзна и полетя на долу- от небосвода към студения океан. Останалите й приятелки се присламчиха уплашено към луната, а тя ги прегърна, доволна, че си бяха научили урока.
Тримата каторжници видяха падащата звезда.
- Знак!- извика първият- И небето е с нас, природата ни зове да убием нейното нежелано чадо!
- Падаща звезда- това означава злато!- поправи го третият- Братя, да действаме, защото и провидението, и късметът е с нас- те искат да сме богати!
- Да си пожелаем нещо...-отвеяно рече вторият и сключи ръце за молитва. Другите двама погледнаха на неговата мекушавост почти с отвращение.
- Да решим веднъж завинаги- предложи третият- да гласуваме!
Глауваха шест пъти. Всеки път първият гласуваше против предложението на третия и обратното. Вторият всякога се въздържаше и вбесяваше другите с меланхолията си.
"Ех, вчера по това време спях като пребит, макар и не съвсем сит. Но все пак със залък в стомаха си и чиста глава...А сега главата ми е пълна със свобода. Ръцете ми няма кой да им нарежда, затова стоят празни, бездействат. Сън не ме хваща. Камшик за легло, сопа за вода, вериги за хляб"- мислеше си вторият, който покрай споровете на другите двама се бе излегнал на влажната земя, като си бе постелил с няколко палмови листа.
Когато подир няколко часа първият и третият каторжник посегнаха към брадвите, вторият вече тичаше с все сила към господаря си. Той го преби зверски, след което го изпрати да спи в един застлан със слама обор при другите роби. "Само омразата. Единни в омразата си- кънтеше в главата на втория каторжник и думите пареха като раните по гърба му- единни в робството!"
Когато Слиз Шамба стигна в селото, то дремеше. Героят от интелигенцията почука на една по-приветлива къщурка, под чиято врата се процеждаше топла светлина от огнище. Семейството вътре смутено притихна. Дървената врата се открехна и се показа половин лице. Мустакатият мъж надничаше предпазливо от крепостта си. Смръщеното му лице даваше да се разбере, че за неочаквани посетители е приготвил нещо негостоприемно в ръката си. Прецени критично Слиз, който отвърна със смирен, но буден поглед.
- Махни се оттук, бирник скапан!- излая мъжът и мустаците му се наежиха като телени мрежи- Няма никога да бъдем поданници на вашия крал, ако ще да ни наливате лава в гащите!
- Кълна се, не съм кралски пратеник- побърза да се подсигури Слиз понеже знаеше, че по принцип е трудно да се обясняваш с потрошена челюст.- Казвам се Слиз Шамба и съм скромен интелектуалец, който замръкна за жалост без подслон.
- Пфу- мустаците се овлажниха с капчици слюнка, които поначало бяха предназначени за пяна от бяс.- Как да съм сигурен, че не си бирник? Я виж какви хитри малки очички имаш!
Слиз знаеше, че видът му не му помагаше особено в момента. Умът му обаче щракаше.
- Не съм бирник, не познавам никакъв крал. Аз съм прост скитник, който иска само да поспи в конюшнята ти! Нима един кралски пратеник би се задоволил да дели покрив с конете и да се валя в слама?
- Не, разбира се, те са капризни паразити всичките до един!- съгласи се автоматично мустакаткото.- И все пак, дали не искаш да те пусна в конюшнята само за да видиш богатствата ми и да искаш данък после за тях?
- О, обещавам, че утре заран, на второто кукуригане на петела вече няма да ме има в това село!
- Искаш да откраднеш конете ми, нали? На стария Шехта не му минават тия...- победоносно се хилеше мъжът.
- Ни най-малко, благочестиви стопанино. Давам думата си, но понеже това едва ли струва нещо за теб- правилно предположи Слиз, а мъжът потвърди това с присмеха си - предлагам да ме пуснеш да отморя на сламата, да заключиш конюшнята отвън с катинар и сетне утре заран да ме освободиш по живо по здраво. И повече няма да се видим никога.
Последното добре прозвуча на мустакаткото. Успокои го доста и краищата на мустаците му се поотпуснаха.
- Дадено. Но утре заран като отворя портата да излетиш сякаш гъски те гонят и да не видя повече лицето ти- рече Шехта. Ей таквиз гости обичаше, таквиз дето стоят кратко, но за сметка на това не се връщат никога. "Гостоприемството в това село вероятно е наказуемо."- мислеше си Слиз, докато крачеше заедно със стопанина към схлупената постройка. Сега осен рунтавите мустаци, можеше да различи и шкембето на мъжа и яките му мишци, които завършваха застрашителната му осанка. Слиз се убеди, че далеч не всички едри хора са добряци. След гостоприемен, най-неподходящата дума за този мустакатко беше добродушен.
- Влизай!- кресна той, щом изскърцаха портите на конюшнята и поднесе фенера към вътрешността на малкото задушно помещение.
- Слушам, стопа...- Слиз не можа да довърши, понеже погледът му се залепи за спящите два коня- Но...защо са зелени?- попита той.
- Защото ги боядисваме- невъзмутимо отвърна Шехта.
- Ама как така, в смисъл защо? По естетични причини ли е това, някаква мода?- недоумяваше Слиз. Естетика? Това бе третата най-неуместна дума, която му бе хрумвала за този мустакат мечок днес.
- Ама ти освен, че си нахален, си и загубеняк! Защо, как...Къде живееш? Нима не си чувал за кралския декрет?
Слиз раздруса отрицателно глава.
- Онзи гамен нещастен, онзи кръвопиец с благородническа титла, сиреч кралят обложи с данък всички коне. Ала ние го надхитрихме- него и гнусните му законотворци!
- Не разбирам...
- Ами в декрета си той записа, че облага с налог всички бели, черни, кафяви, сиви коне и конете с комбинация от тия цветове, както и малките им и понитата, притежавани от селяните.
- Аха, и вие затова боядисахте конете си в зелено!
- Е, воала!- възкликна стопанинът с неочаквана преповдигнатост- Сега това не са коне, поне де юре, понеже нямат тия разцветки, които се сочат в декрета!
- Което означава, че не плащате данък!- заключи Слиз
- Именно! Не е ли гениално?! Също така мацаме прасетата в жълто, кокошките ни са сини, а овцете лилави. Чух, че съседът бил принуден да боядиса кравата си в оранжево понеже иначе го чакало тежко бреме- Слиз се благодареше, че не вижда целият обор с всички животни денем, защото нищо чудно да му прилошее от контраста.
- Но бедни ли са хората тук, толкова ли ги измъчват кралските бирници?- попита Слиз
- Тук няма хора де юре.- поправи го мустакаткото.
Слиз се опули с разтворена уста като никулденски шаран.
- Миналата година, кралят, онзи плужек недодялан и неговите палачи на човешки души, измислиха декрет, с който обложи всички човешки същества с пожизнен данък от една седма от дневната им прехрана. Бирниците плъзнаха като гущери на припек и ни биеха през ръцете за всеки седми залък. Не се търпи тва, както мъдро рече един от селяните и взехме, че решихме проблема. Сега аз съм Morsus..... Имаме всякакви видове бозайници, риби, земноводни и диви птици в селото. Уведомихме краля чрез собствените му слуги (тук мустакаткото така стисна и размаха фенера, че не остави съмнение как точно мъжагите от селото са убедили кралските пратеници). Уверихме ги, че като част от фауната не подлежим на данъчно облагане. А селото ни пък се води резерват!- Морсус беше видимо възбуден и добави блажено- Хубаво е, когато човек не работи за хазната, а само за себе си! Всяко семейство тук се труди за своето благо, всяка къща се издържа сама и всеки зависи сам от себе си.
- Нерентабилно. Непостоянно. Неудовлетворително.- възрази Слиз. Шехта повдигна вежди, осъзнавайки че не е разбрал нито една от трите думи.
- Ооо, я марш до тревистозеления кон!- изкомандва той. Както всеки от селото, най-мразеше да се вслушва в авторитети. Ала Слиз умееше да поднася съветите си като уханни гозби на изгладнял пътник.
- Трябва някакъв ред да има, някаква организация. Ти сега откъде знаеш, че съседът няма да ти отмъкне от царевицата?
- Кой, Бобърът ли? Не той не би, а и че защо му е, аз не схващам съвсем...
- Трябва ви полиция! Управление! Организация! Трябва да координирате усилията си! Защо всички да правят едно и също с различен успех, когато може задачите да се поделят така, че всички да вършват онова, което най-много умеят?
Поначало стопанинът обичаше опростеността в словото и спираше да слуша изреченията след запетаята. Сега обаче интересът му се покачваше с всяка дума на Слиз.
- Ами, че то всичко е измислено, драги! Само приложение и хоп- селото ще цъфне! Слушай сега...- Слиз се развихри. Следните минути бяха за мустакаткото същинско просвещение, такова че накрая той се питаше как е могъл да живее без чутото. Слиз оформи канапе от политическа власт, напълни го с демокрация, поръси с администрация и правителства, след което заля всичко обилно със социална отговорност и икономически програми. Поднесе това любезно на г-н Шехта, който се опияни от уханието на цивилизация.
- Утре, утре всичко това ще представя на селото- ще бъдем велики, ще бъдем!- патетично размахваше юмрук Моржът, а лицето му- кръв червено.- Всичко е толкова гениално и толкова ясно същевременно! Не е за вярване как ми хрумна! Аз съм гуру и ще бъда водачът на това село!- Слиз нямаше против да се присвояват идеите му, защото винаги ставаше така. Плагиатството рано или късно избуяваше като пришка на върха на всеки прогрес.- Сега, страннико, спи в моята конюшня. Аз ще направя същото, а утрешният ден е съдбовен вододел за нашата общност- ден, в който ще прогледнем всички!- последните думи Слиз долови заглушени, понеже Шехта го беше вече заключил при зелените коне и отиваше да положи на меко прототипа на мемориалния си бюст.
Моржът се опъна блажено на миндерчето. Грубата постелка не го дереше както друга вечер и той заспа бързо, упоен от скорошното си величие. Ала започна да се върти, защото му се присънваха повече образи отколкото беше свикнал. Беше възседнал една огромна сова, която величествено размахваше криле и го носеше над глухото село. Подир малко, светлинки запремигваха откъм къщичките. Хората, наизлизаха на селския мегдан със свещници в ръка. Каменните сгради грейнаха като огъня на Прометей. Започнаха да го приветстват с махания към небето и поклони. Мустакаткото благородно ги поздравяваше, а хората отдолу чуваха в това небесен глас божи и още по-горещо се прекланяха. Совата се снижи и Шехта слезе от гърба й. Най-хубавите двойки се стекоха към него и паднаха в коленете му, най-знатните селяни-чорбаджии му целуваха оръфаните галоши, а той сееше слова, които ставаха мъдрости. Хората го вдигаха на ръце, кичеха го със златни ланци и го загръщаха в копринени пелерини. Селяните заиграха около него в непрестанен танц, едни се изморяваха, други се хващаха на тяхно място. В центъра на фееричния водовъртеж, мустакаткото усещаше как самият той се уголемява. Ръцете му ставаха яки мраморни топузи, а краката му- стълбове. От главата му поникнаха златни лаврови клонки, които се оплетоха в чудна корона. Къпеше се в цветя и благовонни ухания. Небето сипеше тъмнолилав дъждец с аромат на канела. Селото беше обгърнато в бледосин воал. По него подобно на росата по паяжина блестяха миниатюрни сребърни зъбни колелца. В краката му гърмяха салюти и горяха огньове. Изведнъж му стана студено някак. Понечи да се размърда, ала откри, че се е превърнал в статуя. Краката му бяха сключени в масивен блок с пищен надпис. Ръцете му бяха високо горе за поздрав. Ала той се озърна и видя, че нямаше кого да приветства. Жизнерадостната глъч лежеше бездиханна в прахта. Хората се бяха уморили и бяха отишли по домовете си. Шехта трескаво се оглеждаше за някой минувач. Скоро денят се пробуди и се протегна с усмивка в леглото си от сутрешна мъгла и меки изгревни лъчи. Беше настъпило утрото, което пречупваше пейзажа чисто като през сълза. Хората заприиждаха пак и сърцето на Шехта трепна в очакване на приказните песни и танци от нощта. Ала никой не приближи статуята, камо ли да се спред пред нея. Мустакаткото викаше властно, приветстваше и дори умоляваше селяните, но никой не му обръщаше внимание. Опита се да отиде сред тях, но не успя, понеже се беше превърнал в една изящна мраморна статуя, самотна на края на селото. Тогава един плъх се приближи до него и започна да гризе крака му. Някога якоият мрамор се зарони така, че мустакаткото се уплаши:
- Какво поравиш? Остави ме! Марш!- пъдеше той гризчът-агресор. Плъхът вдигна глава към него и се втренчи въпросително със сини очи.- Какво ме гледаш така? Аз съм най-великият водач на това село!
- Хихи- църкаше плъхът- Това село няма пастор, няма мъдрец, нито старейшина и никога не е имало!
- Аз съм единственият! Аз научих хората защо и как нещата се случват, аз им дадох знанието и средствата, аз ги дарих с идеите и властта!
- Бълнуваш- рече невъзмутимо плъхът- Хората тук не се интересуват от тези неща.
- Кккак така?- заяекна от ярост мустакаткото- защо тогава са ми издигнали този забележителен паметник?
- Никой не помни- отсече убедено гризачът- нито чии е този паметник, нито защо е построен. Ама и без това на хората тук не им пука защо, как и прочее. Виж ги, те си живеят добре и без да си припомнят кой си, какво си казал. Това село осъмва и без мъдростта и идеите...
- Не. Не може така, как може!? Аз...Не. Не бива...Това би бил краят...Това е толкова унизително, толкова елементарно. Аз трябва да спася своето стадо...
- Както искаш. Успех.- пожела плъхът и заситни с малките си лапички обратно към селото.
- Не, чакай!- викна му Шехта.- Моля те, помогни ми да счупя този блок, който ме сковава, и да отида в селото! Ще те възнаградя!- мустакаткото отчупи едно нежно листенце от короната си. Златото блесна в очичките на плъха.
- Дадено- рече той- но как?
- Ами...Прегризи ми краката в гезените, аз ще долазя до селото.
- Хм, няма да мога- разколеба се гризачът.
- Доведи братята си!- възкликна мустакаткото и откърти целия лавров венец, положен на главата му.
След малко цяла гвардия плъхове ръфаше настървено глезените му. По очите му бликнаха сълзи от болка. "Търпи- говореше си Шехта и стискаше зъби- Щастието е близо! Скоро ще се завърнеш при своя народ, ще го поведеш пак както някога към знойните поляни на благоденствието. Ще го измъкнеш от мракобесния свят на невежеството и хаоса. Ще го поведеш пак. Пак към светлината".
Плъховете прегризаха всичко. Беше свободен от мраморния блок. Статуята се заклати и злокобно се сгромоляса на камъните, строшавайки се на хиляди парченца.
Този трясък събуди Шехта. Той се отви и с отривисти движения изксочи от къщата и се завтече към конюшнята. Слиз още спеше, но се събуди от гневния крясък. Мустакаткото хвана една вила за сено и така го подгони , че Слиз прекоси цялото село и успя да се скрие чак в близкия лес. Седна на един камък задъхан. Ала за кратко, защото дрехите по гърбът му почти пламнаха. Когато се обърна видя Демос, който бълваше огън срещу му и което беше по-лошо- в тъжните очи на Дракона гореше пламъкът на отмъщението. Слиз се втурна в бяг отново. Когато успя най-после да избяга той вече не знаеше къде се намира. Искаше да се махне от този парк, но трябваше да пита някого за пътя. Дочу гласове в далечината иззад дърветата и зачака. Бяха берачите, които още се караха за метода, по който да продължат дейността си. Слиз се приближи ведро. Видя, че и един от каторжниците беше сред тях.
- Добър ден, драги мои, помните вероятно Слиз Шамба от интелигенцията...
Ала Слиз беше прекъснат от вика на каторжника:
- Дръжте го!- изкряска той и се понесе с кървав нож в ръка. Берачите за пръв път от доста време постигнаха единодушие и също подгониха Слиз, размахвайи юмруци. Героят от интелигенцията препускаше с последни сили, препъваше се в клони, пропадаше в купчини гнили листа. "Само исках да помогна- кълнеше се той на себе си- А сега ми мислят само злото и не знам дори дали ще спася живота си- очите му се навлажниха- Не ме разбират. Хората тук са така неблагодарни и жестоки!".
Слиз стигна до същата ограда, която беше видял на влизане в парка. Ако там обаче беше входа, това тук вече беше един от задните изходи. "Слава Богу!"- възкликна през сълзи Слиз Шамба, погледна към небето и завинаги напусна парка на глупаците.