автор: Tiranozavar

„Like a song without me.” И мартини without me. И вечер without me. И смях от собственото ми гърло, пак без мен. И закръглени беквокалистки във винени рокли, до глезена, пак без мен. Без мен – небето прегарящо от отминала жега. Без мен – звезди, гланцирали устни с бяла, солена пяна.
В чиниите – праскови, с мека кожа, отпуснали ветрилообразно тяло, покрити небрежно с филирани бадеми. В чашите, с елегантно изтеглено спираловидно столче, хладно и прозрачно, пресичащо дъха, бакарди. Той. С издължено, елипсовидно, светло лице. Потъмнил клепачи с черен туш, старателно оформил ръба на устните с лилавия връх на остър молив, изтеглил в котешка осанка вежди като в египетски йерогриф. Кичозно претрупан, лукаво полуусмихнат, с полуотворена под ключиците риза, разкопчани ръкавели, под които се изтяга чак до ухото идеално гладката му, с дъх на мускус кожа.
Едно съвършено, завършено до върха на пръстите, меките мигли, върха на обувките, овала на ноктите, чупката на коляното, линията на ухото, животно. Съвършен, излязъл подобно на Венера от стихиите, древен Бог.
И другият. Въздълъг. С рамене, които отсичат гледката на две, докато зад гърба му може да се скрие целият свенлив небесен хор. С ниско чело, гъста черна коса, нос, който опира почти в брадичката, с чувствени широки ноздри и устни, които могат да покрият нежния ръб на най-широката чаша за червено вино. Дланите му са толкова дълги, колкото и широки. Една, облечена в топла кожа, петопръста прегръдка. Пуши къса цигара. А около едрата му глава димът чертае мек, призрачен ореол. Той не ползва гланц за устни, нито пинцета за непокорни косъмчета. Брадата му боцка с острата ласка на дълга и студена като гирлянд зимна нощ. По ръба на устата му блести само слюнка, с прозрачния чар на луксозна, играеща си на невинност професионална курва.
И накрая те. Същите двама мъже. Двете половини на идеалното същество, създадено от Бог, преди фаталния експеримент с изваденото ребро. Преди всякакви Еви, Сарри, Марии, обикновени невротички, зловещи пророчици, полудели от злоба и самота. Преди всякакви Марлене и Лайза Минели, руси сламени красавици, посивели от наркотици и алкохол, преди всякакви измислени, натруфени от бездарни художници деви, преди всяка невинност, и преди всякакъв фалш. Преди даже всички Айседори и Флоранси. Преди майка Тереза и лейди Ди. Преди първата корица на „Плейбой” със захаросана, с дъх на мастило красавица. Преди първите антидепресанти, перхидрол, силикон в бедрата, устните или бюста. Преди първата епилация, избелване на кожата, удължаване на миглите и скъсяване на полите. Преди първата резка от голо бедро по тясната рокля от естествена и мека коприна. Преди първия мъжки костюм, пригоден за жена. С по-късо сако, по-къс панталон, по-тесни тиранти, по-мека извивка. Преди даже Мулен Руж и дамата с камелиите. Преди саркастично пречупената вежда на всяка Лолитка, опънала гъвкав гръбнак по снагата на прегърбена улична лампа. Преди... Преди... Преди...
И след... всяка лъжа „I`ll wait for you” и всяко гордо, произнесено отчетливо и високо „Love for sale”.
Финият, онзи с грима, тънките устни и остро езиче зад зъбите, Ин. И едрият, силният, с пламъци под кожата, огнен дъх и грапав, камшичен език, Ян. Ако тази двойка бе мелодия - под тънките сопранови гласни струни на Ин би прозвучала сюита за есен и бръснещ вятър в короните на млади дръвчета. А Ян би бил декорът. Ако двойката бе театрална сцена, Ян щеше да е кървавочервеният плюш по креслото, рококо, на първия ред, в ложата. Първо е желанието. След това страстта. След това ревността. Гневът. И след това доверието се чупи с грапавия крясък на кристално огледало.
Двамата и дългото очакване на здрача. После първите тъмни и хладни тръпки на нощта. После първата дама, плъзнала поглед по двойката, за да избере единия от тях. Първото примигване на зениците й, преди да го посочи. Единият от тях. После чупката на кутрето на дясната ръка. Ехидният блясък на златото върху безименния й пръст. Тъмната охра, която извира от пространството между бедрата. Извивката на шията, която иска да открие покритото с мъх, жадно за страст и тайни, ухо. След това вишневата усмивка, която открива пожълтели от цигарен дим зъби. Дъх, който мирише на умора и отчаяние. Прегръдка, която се разстила като солена ласка по кожата му. Първите сълзи, които пробиват клепачите и размазват иначе перфектния грим. Душата, която се надига над собственото си тяло като зъл Карабас Барабас, над кукла на конци. И виковете, сред накъсания като перушина дъх. Някаква мелодия, която напомня „All you need is love”, а после прелива в „Strangers in the night”. И после неговото тяло, което се надига над нейното, като тъмна пантера, с мързеливи и уверени движения. Един пулс, изтръгнат от небето, и подарен на жената до него като острие от кама, точна и прецизна, болката от която се разтегля като ехо под тежките удари на водата под душа. „Where have all the flowers gone”, си мисли тя, докато ноктите й драскат по зачервената кожа. Докъде, по дяволите, стигна, шептят устните й в хладния мрак.
После той и тя плъзгат сенки по извитата стълба. Дори и да няма такава. Той намята на раменете й дълъг бял шал. Дори и да няма такъв. А тя се усмихва в тъмното. Въпреки мижавата мръсна стая.
Ян дискретно помирисва върха на пръстите си. Тя дискретно прибира измачкана салфетка в чантата си.
После той се изплъзва зад ъгъла, а тя се оглежда за такси. Някъде зад гърба й Ин и Ян отново сплитат пръсти един в друг. Черното египетско око на Ин потрепва в ревност. А Ян протяга ангелските си криле, а размахът им посипва пепел в здрача.