автор: Izgubena_

Снощи тя сънува него - мечта ли, блян ли беше все едно е -
образ жив в очите й стоеше сякаш само зарад нея. На сантиметър време бе застанал, но тя улавяше го пълно. Тръпка ли, муха ли да прехвръкне в нея да я раздере ще съумее, но да изпусне да изследва с поглед гънка някоя потайно скрита - това никой казват го не можел. Изследва, преокрива, топлина ли търси или що?своят образ в него иска да открие, па макар било след време. Но не в цветовете, ами контури сякаш, Господ пошегувал бе се с него странно и го бе направил като образ неин с повече чертички. За да могат невежите да мислят че е друг. Грешка, невежите не можели да мислят - а според мен тях страх ги е с мечтите да си пофлиртуват, все излъгани били. Че кой ги кара да играят - ако щеш да гледаш, не искаш ли -добре. Само че тогава няма сивите врабчета, разграбващи ни бясно, за живота им вина да носят.
Не знаеше къде образът й неугледен се завършва и къде започва неговият друг такъв. Макар и на различните планети да живеят, в този миг Вселената им тясна бе. И само с ръчица за да я погали, както мил баща разтревожено чедото си ще успокои, с глава зарита в гърдите от стомана и сила вливаща се в него - така подпали той огньове бясни - подаде й ръка и толкоз. Телцето й сякаш все за туй бе расло, за да може изцяло да се поддаде, да придобие форма прилягаща на всичко тъй, да се научи да го чувства както чувстваш сам кървящата си рана. Това го стори импулсивно, иначе се би объркала комай - затуй ни казват хора не мислете, когато цял живот сте учили това - хора да сте. Или мислеше, ала със чуждата снага. И болката му понесете, а него на ръце - пътят и на двамата за да е лек. Изглеждаше й някак блед, защо ли? Кръвта му сякаш с нейната се заигра, погъделичка я, сякаш вярвайки, че е невинно... а после я накара да бушува. Топлината му обаче - нея не успя да я обсеби. Остана и се пръсна - може друг да я намери, пак конкуренция ли ще й прави? Или отново тя със всеки негов дъх ще си умира в него - пък дано този път я чуе. Ала беше още рано - избягалата топлина стигнала далеч не беше. После ще я гони - на ума си рече тя - пък дано я стигне. Не е честно някой друг да вземе каквото на нея се полага още замисъл божествен, чудо в четири очи когато той е още бил. Защото тъй децата вярват става - някой горе си решава кой с кого ще съединява, подпечатва се и толкоз. Можеш да приемеш или да умреш. Интересен избор смятам аз. Всичко тук във тебе става - щеш или не щеш. Тъй май е по-добре да щем.
Та седяха те в двата края на нещата, ала все така един до друг. И мисъл ведра и хлапашка поразбуди пак сънят познат. Пожела си тя устните си свои негови да стори, а после да бъде надалеч. Споменът ли да запази или тръпката от всичко първо - без значение е май това. Тактиката почна да умува, ала как се мисли току тъй. Реши да е от засада, пък дано успее след туй да му избяга. Ранима кошута само допреди секунда, сега с отдавна скриван стон в очите, жертвата си тя следеше. Жертва, от която бе я страх безумен нравът си променлив да не вземе да покаже. Той страхът познавал, но не и в нейните очи - за него тя си беше лъч надежда, който той невярващо следеше, сякаш не до него бе се спрял. Но пък я усещаше, без дори да иска. И целувката злокобна отдавна в устните му щеше да попива и за нови цветове влага да даде, ако не ловец, а сам човек решила би била да бъде. Но пък тъй му беше интересно, поривът й детски да потули кой ли ще му позволи. Дума някаква обикновена погледът му тя встрани отнесе и му се нахвърли. Изненадан от ответа никой не остана - пое я нежно, както дълго бе я чакал. Погледа измамно бе отместил, само дето цял треперенията й бе ловил. И тя сепна се тогава, както детето сепва се от сън. Целта заветна бе пред нея, но спря се тя от дъха му бавничко да се опие. Той не усещаше какво ли става, но не я изгони. Миризмите му човешки с нечовешките се сляха и почти я обладаха. Туй обаче почувства се навред. И малко позабравила за пътя си, по който сред брулените върхове трескаво спъвала се бе. Друг обаче не забрави - с поглед помисли да я посмири и може би успокои. Стреснала се тя била обаче, укор в тях четеше - или не, желание през нея да погледне, за да види онова, което странно беше в нея. Не уплаха, а необичайна среща с друга част нея - дълго все таена, но природа толкоз лесно се не лъже. В нас си тя посява каквото си реши - а пък ти се противи, ако безумие в тебе е назряло. Среща с нагонът май оказа се това, нагон човешки - но детето човек по-късно става. Изчервено, знаейки че трябва то да се черви - не успяло в телцето си, вече непокорно, с желязна сила всичко да прикрие. Това отчасти го развесели. Почувства как въздухът й все не стига и трепери тя в унес толкова нестранен, и не да спре, а да затъне почва без да може да се контролира. Прищя му се във себе си да има тази цялата палитра, отбягвала дори пролетен ветрец. Силата си сякаш в себе си разстла, за да не я пречупи, но пък смело и хич не безпристрастно в себе си я взе и целят се даде, ... и цялта на нея даде във ръцете. После дъх от своя й подаде и замря. За да престане да пулсира образът свенлив. Плодът горчив й беше, от устните му сякаш мед за да пие тя, пяната от тях на морската вълна с влажността им в себе си попи. Продължи нататък, доразбрала вече, че детето на жена ще става. Само дето в другият спектакъл.
Хубава история, но пък ще почака. Дано не закъснее толкоз, да не я подмине. Но какво ли да очаква може толкоз - хората в съня й да погледнат май не искат, не смеят ли какво? Само бавнико започва да умира този сън - както бавничко и тя умирала насън.