автор: Merian

Красива бях. И умна. И различна.
Не бяха лесни тези божи дарове.
Да се набиваш лесно във очите
и лесно към плътта ти да посягат,
разгонени, лениви песоглавци,
приели за религия “аз искам”
(удобно божество, като за битки,
като за безпросветна отмъстителност).
А умна, и красива, и различна
е трудната позиция във спора
с чужд бог, със цар, със изкривени истини.
Остава ти да се приспособяваш.
В кръвта ти да беснеят древни тайни.
Умът ти да се гърчи в недоимък,
а красотата да е входна такса,
за някой, който даже не си искала.
Но оцелях, преминах лабиринта
с кълбото от червените ми къдри.
Простих се с моя бог, приемах чуждия,
покланях му се и оставах искрена.
Наричаха ме вещица, страхуваха се,
кълнаха ме, в поеми ме описаха.
Затвора си превърнах във оръжие,
а тъмничаря цял живот обичах.