Дъждът нежно плаче под прозорците. Едно врабче се е приютило под стрехата и лекичко трепери в ритъма на нощния вятър. Звездите тихичко проблясват и сякаш искрят, бегло напомнящи първия паднал сняг.
В камината догарят и последните въглени, оставяйки след себе си черната пустота на празното пространство. Гледам ги и си мисля, че приличат на изчезващия блясък в очите на пораснало дете; на топящата се усмивка на щастливия юноша, познал болката на несподелената любов; на живота, угасващ в очите на умиращия човек.
От стените ме гледат студените статични портрети на моите прадеди, излъчващи сериозността на отминалите години, непресъхващия извор на дните, неспирния ход на минутите, тиктаканията на стрелките, ударите на махалото…и преходността и крехкостта на моя скъпоценен, но и нищо не струващ животец.
Мислите ми се лутат като диво животно в клетка, като птица – откъсната от синята шир на безоблачното небе, като… Дали не полудявам? Дали дъждът и облаците не замъгляват съзнанието ми, дали не объркват вътрешния ми свят? Едва ли! Съзнанието ми никога не е било по-бистро, никога не съм била по наясно със себе си.
Сърцето ми прескача и сякаш забавя хода си, за да влезе в унисон с шумоленето на листата на дърветата отвън. Сенките на хаотично танцуващите им клони сякаш оставят кървави следи по прозорците.
Страх ме е!
Страх ме е не от бурята, а от самотата. Сгушена в хладната прегръдка на избелялото канапе, говорейки сама със себе си, сама със собственото си “аз”…Мислите ми се губят, изпаряват се в пространството, може би достигат до безчувствените портрети, до натюрмортите, тоест до тяхната мъртва част. Ако те съществуват и са “натюр”, дали аз не съм частицата “морт”. “Мисля следователно съществувам”? това е единственото, което ми хрумва в този момент. Максима, която е смятана за аксиома толкова години! Може би всъщност е опит да се подреди безумния хаос на вселената, да се намери точното място на всяко мислещо същество. Чувала съм, че хора, които са били “мъртви” или поне “почти”, са виждали светлина в тунела, говорили са със своите починали близки хора, или с други думи – мислели са си, че правят всичко това. Тогава идва уместния въпрос – съществували ли са? Според лекарите – не, били са мъртви; според живите им близки хора – не, били са мъртви; според безгрешните апарати – не, били са мъртви…
Били са мъртви…били са мъртви…били са мъртви…Стаята се завърта пред очите ми, канапето ме поглъща. Съществувам ли тогава аз? Или съм просто измислена героиня в нечий разказ за едно лудо, самотно момиче? Тишината отеква в ушите ми, умножава се и започва да бучи. Дъждът е спрял, срамът е отмит от лицето на Земята за пореден път, животът продължава. Огънят в камината е угаснал, въглените са догорели, пепелта е утихнала. Слънцето бавно започва да изплува над пясъчно жълтия хоризонт. Земята продължава да се върти. Всички живи твари се събуждат и поемат глътка свеж въздух, той изпълва дробовете им и излиза от тях отново мъртъв.
Поредната нощ е преживяна, поредният танц с нея е приключен, поредната самота е прогонена – до утре. Едва ли има нещо по-преходно от деня и нощта, от слънцето и луната, от прилива и отлива, от лятото и зимата, от детството и старостта, любовта и омразата, живота и смъртта. Сутрин се раждаш, на обед – обичаш, след обед – мразиш, вечер е зима, а през нощта – умираш. Кръговратът на живота – кръго…-глупост! Напушва ме смях, а от очите ми потичат сълзи, устата ми се изкривява в саркастична усмивка, а от сърцето ми капе кръв.
Ако в този момент някой ме попита защо се чувствам така? Бих му отговорила, че сигурно е от бутилката вино, от шепата хапчета, които мислех, че ще разрешат патовата ситуация, в която се намирам – да живея или да умра?!
Тялото ми потрепва, всичките ми сетива са изострени до краен предел. Почти мога да видя движението на микроскопичните прашинки във въздуха. Мога да вкуся плодовете от картините, да помириша техния аромат, да усетя движението на времето. Чувствам върху плещите си тежестта на въздуха, на празното пространство, сякаш сгъстено под напора на четирите стени.
Кучето се размърда в краката ми, може би и то е усетило напрежението, внезапно появило се от нищото. Нервно повдига уши, нещо привлече вниманието му. Изправи се рязко на крака и впери поглед към входната врата. Някой идва! Край на самотата! Ето я спасителната сламка, за която да се хвана, спасителният пояс, който ще ме задържи на повърхността!
На вратата се позвъни.