автор: miglena

Ласо от лъч е усмивката ти
и уж ме укротяваш,
а под седлото флейти и струни се взривяват.

Да ти разкрия ли как се обяздва волен кентавър?
Подкови от син кварц с детелинени звънчета
при ковача на щастието по новолуние ми заръчай.
От извора на забравата по капка всяка утрин
устни в устни ми отръсвай
докато започнеш да съзираш, че само твоите образи
се отразяват в рубините насред челото и под гърдите.
Де що има по света славеи в клетки – пусни ги и
от трелите на свободата им опитай юзда да сплетеш.
О, защо юзда?
Може пък и да ми отива ... Ще я приемам с реверанс,
когато ръката ти ми разказва какво означава всъщност
„Господи, Помилуй”.
И стон от столетия спял омагьосан в мен се разбужда.
Тогава ще си спомням, че съм кентавърът, родил се
в яслите на твоите плодни дъждове по пълнолудие.

И ще бъда кротичката твоя лудетина.
Полу-дете. Полу-жена.
Изцяло влюбена.