автор: EvaYamon

или

Жена, която умее да чака

ІІ част


Той влизаше (не знам как точно издебваше времето, когато мама си беше вкъщи) тихо, но така, че да го чуят, събуваше се и виновно поглеждаше майка ни, която с невярващи заплакани очи изтичваше до входната врата. Тя му прощаваше всичко на мига, стигаше й само този поглед. А и той обикновено носеше подаръци, за да изкупи вината си: на мен с брат ми – играчки, дрехи; на мама – цветя или украшения, понякога и скъп парфюм. Кой знае къде купуваше всички тези неща, къде ли беше отивал и най-важното за мама – с кого е бил – но той никога не ни казваше. А иначе беше доста весел и ни се радваше, беше изключително добър в това време. И по принцип той обичаше мен и брат ми.
Веднъж, когато пак го нямаше, дори ми беше изпратил писмо, в което се извиняваше най-вече на мен (понеже аз бях по-голямата), а и на малкия ми брат за това, че ни е напуснал за пореден път, и обещаваше някой ден, като пораснем повече, да ни вземе със себе си на някое интересно пътешествие, а пък после да ни остави пак на майка ни. Не че беше истина, но, признавам, тогава ме трогна и изненада.
Е, той пак се върна и ние вече отидохме наистина на пътешествие, но заедно с мама, която беше по-щастлива от всякога.

Само дето след като се върнахме, пак започна предишният живот. И на татко с всеки месец започваше да му омръзва все повече. Изминаваше година, най-много – две, и той пак решаваше да си тръгне. Както и сега.

Сега татко си стягаше багажа, а мама плачеше. А ние с брат ми стояхме и гледахме. Гледахме, а мама плачеше, докато татко не си отиде. И ние, подхранени с нова надежда за промяна и за спокойно бъдеще, пак започнахме да утешаваме мама, да я съветваме.

Тя пак почти, почти се оправи. Но пак чакаше татко. Съзнателно или не, тя всеки път гледаше да се прибере по-рано у дома и влизаше с очевидната надежда да види още някой освен мен и брат ми. Не пропускаше да пита дали някой е писал или звънял. И въпреки че не плачеше, беше пределно ясно, че тя се нуждае от татко.

Една мъглява зимна сутрин на вратата се позвъня. Татко обикновено си носеше ключ, държа да уточня, но мама изтича мълниеносно, както си беше по домашен халат и чехли, и с надежда отвори. За нейно разочарование и удивление това беше приятелят на татко, който обикновено не идваше у нас без негова покана. След дълги встъпления и уговаряния с мама да не изпада в паника той й съобщи за смъртта на татко. Бил блъснат от кола на площада до железопътната гара в центъра на града, на път към дома. На път към дома!
Откарали го спешно в болницата, но случаят се оказал безнадежден. Татко починал два часа след това.

Мама не пророни нито една сълза. Първо, беше твърде силна емоция за нея, дори за да плаче. Тя се вкамени. Второ, тя просто не повярва. Тя възприе това като поредното предизвикателство, изпитание, което трябва да изтърпи. Не можеше да престане да се надява. Тя си беше жена, която умее да чака. Не, тя не заплака.

Дотук, помислихме си ние с брат ми. Свърши, този път той не може да се върне. И тя ще трябва да го забрави.
Може би така и се оказа. А може би и не. В скоро време ние с мама се преместихме – в центъра. От прозореца ни се огкриваше гледката на площада до железопътната гара. Той се виждаше денем, пълен с хора, и нощем, когато беше празен и приличаше на огромна зала за балове, чакаща своите танцьори. А когато прозорецът бе отворен, се чуваше шумът от заминаващи и пристигащи влакове.

Всяка сутрин мама, събуждайки се и ставайки от леглото, отиваше първо до прозореца. Вглеждаше се внимателно и дълго в минаващите назад-напред хора и, без да види нищо важно, въздъхваше тежко.