автор: skicnik

Аз съм ментат*. Подготвен съм да извличам всяка полезна информация, да я подреждам в редички, колонки и купчинки, и да гледам, накъде тече водата. По некои краища викат „хавата”. Накъде духа вятърът.
За мен емоциите са просто сгъстявания, които карат хората да мърдат наляво или надясно, да скачат или да стоят, да гледат в една точка или пък най-брутално да си причиняват физически и психически промени. Да реват или да се смеят. А понякога даже - да живеят или да умират. Още когато дадена мисъл се заражда като електрически импулс в некакви си неврони на вегетативната нервна система, опасваща вътрешните органи, за да почне да тече към едни по-модерни дялове на гръбначния и същинския мозък, аз знам докъде въпросната мисъл би могла да доведе въпросния индивид, като се има предвид силицата на искрата, дадена му от живота, и обхвата на комуникационните му възможности. Какво изречение, а? Тази информация не може да бъде скрита, пише я на челото на всеки ... И надписът светва, щом му дадеш възможност да се покаже малко в общуването. Забравих ли нещо? ... А да. Требва да можеш и да четеш.

Първи закон на ментата: „Един процес не може да се опознае, като бъде преустановен. Опознаването трябва да се движи успоредно с протичането на процеса, трябва да се слее с него и да потече заедно с него."

Ментатът не е манипулатор. Той се намесва само, за да получи така необходимата му информация. Леко, фино, едва доловимо. Тя му отваря хоризонта на бъдещето и често той рискува за нея, рискува, за да живее, за да усеща живота. За да види осъществено видението си.

Ментатът се кланя само на истината. Който живее под ръката й, живее силно.

Кръгозорът му обхваща много повече от човешките стремежи. За него те са незначителни, и дори жалки, но той никога не би използвал последната дума, защото тя носи човешки оценъчен характер .... Освен когато не са насочени към живота, света, вселената, космоса, универсума, безкрая, непознатото, непознаваемото, духа, абстрактното.

Сблъсъците с хората претоварват нервната му система, карат го да се гърчи в болки и родилни мъки, в опити да преработи и намери път на тази шлака, блато от никому ненужни отрови и смръдни, които все повече запълват и без това тясното место-време-обитание човешко. И когато бремето стане непосилно, той бяга. Да стоиш при човешкото няма смисъл, когато то не решава проблемите си по човешки. Можеш само да го отсечеш или да го оставиш само на смръднята си. „Действието е враг на мисленето.” Колко погрешно!!! Мисленето няма врагове. Понякога пречи на действието, но това е друга тема. Темата за действието.

Ментатът е готов да помогне на всеки, защото знае – когато всичко около него е добре, той ще може да седи на слънце и да се радва на безкрая. Просто е.

Ментатът не е анализатор. Той задници не ближе. Но ако това допада на натюрела му, понякога ги рита. Ментати секакви.

Ментатът може да живее от сметки, но сметчици не прави. Но пък да слага чертата е най-доброто, което може. Прави го със стил. Премереност. И точност.

Ментатът понякога усеща цялата мъка на човека. Тя идва от нищото, като голяма вълна, залива го и го кара да разбере какво движи майката, бутаща своя камък, за да са добре децата, хлебарят, който хвърля четиринайста пещ в 5 сутринта, за да има Добруджа в 7:30 в магазина, докато благопристойната му съпруга спи в обятията на друг, полицаят, когото застрелват като куче, защото влязъл в неподходящо време в някакъв магазин или сираците му, за майката, на които казват: „оная, дето направила толкова деца, хе хе, да е мислИла”. Селянинът, който изхвърля цялата си реколта, защото е гавра да му дават 10 стотинки, за нещо, дето продават за лев и 10, а той зимата ше изкара, с тях или без тях ..... И тогава му се иска да е сова. Или поне да може да лети.

*МЕНТАТ - Онази прослойка от имперските граждани, подготвяни за върховни постижения в областта на логиката - "Човек компютър". „Дюн”, Франк Хърбърт