автор: EvaYamon

или

Жена, която умее да чака


І част


Татко си стягаше багажа. Мама плачеше. Аз и по-малкият ми брат стояхме в ъгъла на стаята и гледахме. Гледахме и брояхме. Вече четвърти ... не, пети път. Не, шести или даже седми път татко си тръгваше. Както винаги.
Ние знаехме, че той ще се върне. Но мама пак плачеше, като че ли и тя не знаеше. Напразно, мислихме си ние. Защо да плаче, след като всеки път се повтаря една и съща история? Не се ли научи вече, че татко винаги се връща, така както винаги си отива?

Татко беше от типа мъже, които обичат всичко да се прави вместо тях. Да, вярно, беше наистина много чувствителен и впечатлителен, но се държеше смайващо егоистично. Освен това го мързеше. Постоянно го мързеше дори да стане и да посрещне майка ни, стояща с големите тежки торби от пазаруването пред входната врата. Мързеше го да ходи и да й избира подаръци за рожден ден или Нова година, затова често поръчваше това на мен или брат ми. Мързеше го и да й казва комплименти, дори да похвали яденето, което тя обикновено приготвяше специално както той обича. Мързеше го за всичко, даже за себе си.

Но все пак той обичаше да го разбират, да му съчувстват и да го хвалят. Той веднага прекъсваше връзките си с хора, които се опитваха да го упрекват в нещо, да му обясняват недостатъците му, да го критикуват или лъжат. Именно затова мама се стараеше колкото се може повече да го глези. За нея той беше всичко и сигурно дори и нас със брат ми тя обичаше толкова, само защото бяхме негови деца.

Вярно, той беше и очарователен, някак с разговорите си. Беше умен и знаещ (интересно, как ли не го е мързяло да учи) и винаги можеше да каже нещо, което да възхити майка ни. И комплиментите, доколкото си ги позволяваше, казваше изтънчено. Отнякъде беше научил всякакви, различни смешки, различни от тези на друтиге хора – да, неговите смешки бяха по-особени. Мама ги слушаше с особен интерес и запомняше всяка една. А той не се повтаряше. Струваше ми се, че с всяка негова дума мама все повече се влюбваше в него. Тя знаеше и недостатъците му, но смяташе, че не бива да се опитва да го променя. Дори и що се касае вечните му заминавания – връщания. Мама мислеше, че ако го промени, той няма да бъде същият, когото тя обича. Донякъде тя беше и права. Но просто ни беше мъчно – и на мен, и на брат ми, да я гледаме как плаче. Тя дори и в този момент изглеждаше много красива и се чудих как татко не изпитва ни капчица състрадание. Но той си беше такъв – прелетна птица, на него му трябваше преди всичко свобода и от време на време той имаше нужда силно, драстично да я усеща. Затова си тръгваше. Все пак, след някое време – 2,3 месеца, а понякога и повече, по-малко – той осъзнаваше, че никой, освен нас, няма да го разбере. Дори и птиците трябва да кацат понякога. На него му трябваше топла уютна атмосфера, в която той да е обгърнат с внимание, той да е героят, мъжът – и едновременно с това глезеното дете. А мама много обичаше да му създава тази атмосфера.

Ние с брат ми отдавна бяхме свикнали. Но не че го искахме. Кой би искал баща, който постоянно си заминава? Та нали смисълът на бащата е в това той да съхранява стабилността на семейството?
А защо ли си заминаваше? Да, той искаше свобода, но какви причини намираше, за да си отиде? Ами, много просто – той дори и не се обясняваше. Измънкваше нещо от рода, че колкото и да се лъже, не може да се разбере с майка ни и затова е по-добре да ни остави веднъж завинаги. Ха-ха! Веднъж завинаги! Този израз въобще не би трябвало да съществува в речника му. Мама се опитваше да намери недостатъците си, своите грешки в държанието си с него, но никак не искаше да признае пред себе си, че вината е негова. А ние с брат ми точно това се опитвахме да й докажем. И когато татко си тръгваше, ние започвахме да й обяснаваме колко е хубава, умна и самостоятелна и че може да си намери друг, по-достоен мъж, какъвто би бил постоянен и стабилен, а и би я обичал повече. Но тя не искаше да чува за никой друг, освен татко, тя беше обсебена от него, тя само него чакаше. Ето това трябваше ние да изкореним. Ние я убеждавахме, въпреки знанието си, че не е вярно, в това, че той няма да се върне и ако тя не си намери друг, ще остане просто сама и нещастна. Не, не мислете, че мама искаше да бъде нещастна. Тя просто твърде много беше привързана към татко. За разлика от него, за нея съществуваше (и то в голяма степен) понятието “веднъж и завинаги”. Това “веднъж и завинаги” беше за нея татко. Е, и ние. И въобще всичко, но татко – най-много. Затова тя го чакаше.

Понякога тя се предаваше и се опитваше да повярва на мен и брат ми. Тя не приемаше твърдението, че той не я заслужава, защото любовта, според нея, не се заслужаваше. Но понякога просто се примиряваше с това, че татко може би не е най-подходящият вариант. Ние усилено продължавахме да насочваме мислите й натам. И така, вместо да плаче, въздиша и седи с безизразно лице или върши нещо без никакъв ентусиазъм, тя, следвайки нашите съвети, започваше да излиза с приятелки и приятели, да слуша музика, да ходи дори на екскурзии (естествено, взимайки и нас). Лека-полека нейният естествен оптимизъм, нейното усещане за щастие и бодрост (а тя всъщност си и беше такава по природа – обикновено се радваше дори и на най-малкото нещо в живота и можеше да утеши всеки) се възвръщаха и като че ли тя започваше да се оправя. Но не щеш ли, по някое време ние забелязвахме, че тя или е в стаята (бившата стая) на татко и замислено гали с ръка леглото, на което “той някога е лежал”, или тихичко плаче нощем във възглавницата. Татко започваше да й липсва, рано или късно. Тя честно се опитваше да спазва нашите “правила”, да постъпва според съветите ни, но нищо не можеше да направи със себе си. И тя си беше такава.

В моменти, когато тя пак ставаше тъжна, ние се отчайвахме. А толкова искахме тя накрая да получи щастието, което заслужава! Но ето, всичко се проваляше, всички преставаха да бъдат щастливи.
По това време най-неочаквано и най-естествено се връщаше татко.