автор: xxlogre

Първо представление от Антонен Арто

Април 1933

разказано от Anais Nin


Класна стая в Сорбоната, четвъртък вечер в Париж. Оленди и Арто седяха зад голямо бюро. Оленди представи Арто. Стаята беше препълнена. Черната дъска изглеждаше странно за декор. Имаше хора от всякакви възрасти, слушатели на лекциите на Оленди в Ню Айдиъс.

Светлината беше недостатъчна. Дълбоките очи на Арто изглеждаха разтворени в тъмнината. Това донякъде смекчаваше напрегнатостта на изражението му. Изглеждаше изтерзан. Дългата му коса падаше от време на време на челото му. Притежаваше характерните за един актьор рязкост и отривистост на жестовете. Лицето му бе изпито, като че ли измъчвано от треска. Очите му сякаш не виждаха другите. Бяха очи на ясновидец. Имаше дълги ръце с издължени пръсти. До него Оленди изглеждаше земен, масивен и сив. Той седеше зад бюрото тежък и замислен. Атро излезе на малката сцена и заговори за "Театъра и Чумата".

Беше ме помолил да седна на първия ред. Говореше за една по-интензивна и издигната форма на чувстване и живот. Опитваше се да ни припомни, че по време на Чумата са били създадени толкова много чудесни произведения на изкуството и театъра. Пришпорен от страха от смъртта, човек търси безсмъртие, да избяга от или да превъзмогне по някакъв начин себе си.

И тогава почти неусетно, той изостави нишката на разказа и започна играе умиране от чума. Никой не разбра как точно започна всичко. За да направи по-нагледна илюстрацията, той започна да играе агония. "LA PESTE" на френски звучи доста по-ужасно от английското "THE PLAGUE". Но няма думи, които можеха да опишат това, което Арто играеше на сцената в Сорбоната онази вечер.

Беше забравил за конференцията, театъра, своите идеи, д-р Оленди, който седеше до него, публиката, професорите, режисьорите. Лицето му беше изкривено от болка, виждаше се потта, просмукала се в косата му, очите му бяха разширени, мускулите стегнати, пръстите се бореха да добият отново подвижност. Правеше така, че човек да усети сухото горящо гърло, болките, страховете, огънят във вътрешностите. Той беше в агония. Крещеше от болка. Беше изпаднал в делириум. Играеше собствената си смърт. Собственото разпъване на кръст.

Отначало хората в залата недоумяваха какво се случва. После започнаха да се смеят. Всички се смееха. Подсвиркваха. И един по един започнаха да напускат говорейки шумно, протестирайки. Затръшваха вратата като излизат. Единствените които не помръдваха бяха Оленди, жена му, Лалу и Маргерит. Още протести. Още подсвирквания. Но Арто продължи до последната въздишка. И остана на пода.

Когато залата се изпразни от всички освен от малката група приятели, той стана, дойде при мен и ми целуна ръката. Помоли ме да отида с него в кафето. Всички други имаха нещо да вършат. Разделихме се на изхода на Сорбоната и Арто и аз се отдалечихме в мъглата. Вървяхме, вървяхме през тъмните улици.

Беше обиден, дълбоко наранен от освиркванията. Изливаше яда си.

"Те искат само да чуят. Искат да чуят просто една беседа за театъра и чумата, а аз исках да им дам самия опит, самата чума, така че да ги ужася, да ги събудя." "Искам да ги събудя, защото те не разбират, че са мъртви. Смъртта им е тотална, едновременно глухота и слепота. Това която исках да им покажа е агонията. Моята, да, но и на всеки друг, който е жив."

Мъглата падаше на лицето му, той отместваше косата от челото си. Изглеждаше напрегнат и обладан, но говореше тихо. Седнахме в Купола. Вече беше забравил за конференцията.

"Никога досега не съм попадал на някой, който да чувства като мен. Употребявам опиум от 15 години. Изписаха ми го за пръв път когато бях съвсем млад. За успокоения на някаква ужасна болка в главата." "Понякога чувствам, че не пиша, а описвам борбата с писането, родилните мъки."

Рецитираше стихове. Говорехме за формата, театъра, неговата работа.

"Имаш зелени и понякога виолетови очи." Беше отново мил и спокоен. Вървяхме отново в дъжда. За него чумата не беше нещо по-ужасно от смъртта от посредственост, смъртта от комерсиализъм и смъртта от корупция, които ни заобикалят всеки ден. Той искаше да накара хората да разберат, че умират. Да ги подтикне към някакво поетично състояние. Враждебността им само доказва, че си ги обезпокоил, казах му. Ужасно е да видиш един чувствителен човек, един поет да се опитва да се пребори с враждебната публика. С грубостта и грозотата на тази публика.