автор: Rumir

Виелицата нахлу в кръчмата с гръм. Бяла и скрежна. Пресно родена. Звездна. На дребни кристалчета.. Някак си млада. Много млада. Усмивката и е свежа. Ухаеща. Режеща. Готова да проникне нявсякъде по нас.
Дори вътре в душите ни. Изсипа се вътре. Все едно, че си изтръсква кожуха. Отиде до огнището, протегна ръце и замря. Сякаш очакваше да не ритнем вратата, мъничко да и помогнем да се промъкне покрай столовете и масите , да седне до мене и до селските и да дерне и тя една плодовица. И загрята, после да излезе и да продължи по пътя си.
Два дни до Нова Година. Два дни преди Европата.
Виелицата потрепери, сякаш усети, че не и е мястото тук. Тръшна се. Студът поиска да хапне набързо дъбовите цепеници , които с толкова труд ги рязахме днес. И ги бяхме приготвили да им вземем последните капки живот, като жертви на пресните свински пържоли. Огнището е толкова зачервено, че топлпината неумолимо показва пътя на студа обратно към широко отворената врата - сякаш да му каже – „Ако не си тръгнеш веднага - лошо ти се пише”.
На масата - сланинка, таз годишна туршия и доста недоопечено пресно свинско.
Задушно е, но не от приказките, нито от изпитата плодовица, нито даже от цигарения дим. От приповдигнатото настроение. Заради Европата.
Шперовете се бяхме така запотили, че не разбрахме как с Виелицата в кръчмата е влезнал и един съмнителен субект. Дедо Коте Калев. Увит в стара ватенка, ботуши до коленете, миньорски гащиризон. На главата си беше нахлупил омазнена ушанка. Бавно изтупа посипалия се сняг от широките в следствие на селската работа рамене и начумерено взе да ни оглежда.
Гошо Къртицата, внук му , изведнъж замря. Сведе поглед и се сви – сякаш поиска да потъне под масата. Другите апапи - Вале Бункеро, баща му – Трендо Кооператоро, Мишо Бабин Ленкин, Спасе Грайферо, Тони Заеко, Лачката, и естествено без да се цепи от колектива Коле Кръчмаро, смирено протегнахме ръце към чашите с плодовица. Виелицата нищо не представляваше пред сръднята на Стареца.
- Оооо Лачка, четох у веснико – играл си оро на гробо на баща си,- изпусна Дедо Коте Калев гръмовния си глас. Но погледа му застрашително се насочваше към Къртицата.
- Па оти да не играем – он ка беше жив беше пръв играорец у Зидарци. Се се напиваше с пукавица, а и водата на булчетата по чешмите напиваше. Она , мама обаче го изтърпе до ка тата умре. Па я оти требе да му ровем на гробо. Цел живот оро е играл. И пил. За това на паметнико му игрем селското с шише ракия у ръката. И я ка умрем –да не ми ровете на гробо – оро да ми играете, да ми пеете и пиенье да ми носите.
-Ей, Крът – дома нема месо за пченье, те празниците почная, ти у кръчмата висиш и ми трошиш пенсията залуду, хаймана с хайманите.
- Я па ти. Ти че каеш. Дома у кошарата има цело пръчле за кланье. Ама нали си се стиснал – не го даваш. За домазлък че го чуваш – набра смелост Кръто. Беше свикнал дори и дядо му да му вика на никнейм. -Ако кажеш, сабале му турам ножо и за цело зиме месо че имаме. Те тука дружината и она че помогне.
- Добре. До ютре на обед тая работа да е свършена – избоботи Стареца, грабна чашата на внук си , със сила и ряз я изля в гърлото си, млясна звучно, обърса с опакото на ръката си първо левия а после и десния мустак, завъртя се по войнишки, както помнеше от Световната на единия си крак, и без дума да каже повече изхвърча с гръм и трясък обратно през вратата.


Като чухме, че се задава това ново приключение, веднага си поръчахме още по една пукавица. И почнахме да кроиме планове как най-бързо и безпроблемно да вземем душицата на пръчлето. Едногодишно мъжко козле– месцето ще да му е крехко и вкусно. От дума на дума така се разпалихме и решихме – нема какво да чакаме сабахлемта, почваме го още сега. Веднага разпределихме дейностите – кой да донесе ножове, кой да държи, кой да дере, кой да полива. Естествено, Главен коляч – Гошо Къртицата. В същото време плодовицата на Коле Кръчмаро все по-бързо почна да ни се разлива из вените, така че не усещахме как взе да ни лови един по един.
Речено – сторено. Вдигаме се цялата дружина и право в кошарата на Дедо Коте Калев. Пуснахме осветлението и веднага го видяхме начело на стадото от двайсетина кози. Едър, с дълга жълтокафеникава козина и черни, застрашително извити назад рога, образуващи почти пълен кръг от двете страни на широкото му бойно чело. Очите му святкаха, а ноздрите му изхвърляха страховита пара. Брадата му дълга, права, заскрежена, сякаш току що беше намазана с гел. Същински дявол. Като ни видя, ровна с копито в замръзналата земя, сведе глава и се приготви за отбрана. Сякаш усети какво му бахме намислили.
Ние – нали сме отбор юнаци, пата – кюта, за два часа го направихме на мръвки и кой от къде е по къщите.
На другата сутрин пак у кръчмата. С поизветрели от пиенето глави, на кафе и разбор на среднощната ни полезна дейност.
Тъкмо свършихме с кафето и почнахме на бира за доизтрезняване – вратата за втори път се отвори със страхотен пукот за последното денонощие. И го видяхме. Самия дявол. Влезе в кръчмата, поогледа ни, изблея на пресекулки и кротко започна да души по масите. Тишина. Очите ни ще изхвръкнат от орбитите. Лачката инстинктивно взе да се кръсти, Коле Кръчмаро изпусна двете пълни бири на пода които се строшиха с гръм и трясък, Вале Бункеро тръгна към прозореца като евентуален път за отстъпление, а Гошо Къртицата бавно вдигна двете си ръце и почна да ги разглежда така, сякаш те си бяха останали кротко в къщи и не бяха взели участие в трескавата ни среднощна работа.
В същото време в рамките на вратата в целия си ръст и могъщество се появи Дедо Коте Калев. Везувий да беше изригнал, не можеше да се сравнява с изпълнилата го до краен предел ярост.
- Поразници. Ега бог ви убие. Чумата да ви ръгне. Бел ден да не видите. Жаба да ви уапе. Да ви порази лебо. Пияници недни. На пукавица сите да станете, ма патока, та никой да ви не пие. Како сега из село че одим. Таков срам да ми докарате говеда неедни. Да закольете селскио пръч вашта мама, баш ка се падна точно те тая вечер у мойта кошара да спи. Сега вие че плодите селските кози ка се разгонят, нерези неедни, оти пръчлето, те го те тука, е годиняче само. Да не различат дрът пръч от младо пръчле непрокопсаниците. До година че ми ядете ярешко на дедовио. Скоро да стаете и до довечера нов пръч да намерите и у село да го докарате оти инак един по един на сухио брест у Турската бара че ви бесим.
Подир тая цветиста реч Стареца грабна каишката на пръчлето, изведе го навън и с все сила ритна вратата на кръчмата от външната страна.
След това непредвидено обстоятелство ни трябваха по три бири на калпак и половин час време за да се освестиме.
- Е хубава я свършихме – престраших се да разбия гробовната тишина аз.
- Вече се сдобих с нов никнейм. - Гошо Пръчо, промълви Кръто ни жив ни умрел.
В тоя съдбовен миг Трендо Кооператоро бавно се надигна от стола, тържествено и с цялата историческа важност на момента отсече:
- Момци, нема страшно. Са че ви кажем как че излезнеме с достойнство от тая умешана ситуация. У трънските села има една Баба Тинка Бригадирката. На времето заедно работехме по текезетата и се наваляхме по сеновалите. Сега гледа пръчове за разплод. Мишо Бабин Ленкин да оди да пали москвето на баба си и със Спасе Грайферо и Тони Заеко да фащат пъто за къмто нанатам. Да изберат най-личнио пръч и до довечера да го докарат оти инак лошо ни се пише. Ама он пари струва та давайте сите по 20 лева. Те тека решаваме из основи проблемо със срамо на Дедо Коте Калев, спасяваме нашата гордост и чест и за Гергьовден па че си ядеме ярешко, па и млеко че муземе от козите. Коле, я за убавото решение, па и да ни тръгне тая нова задача като що си требе, за Новата Година и за Европата, сипи по една плодова. Айде момци, наздраве...

След гръмогласното – „Наздраве, дружина”, кръчмата отново оживя, готова да свидетелства за бъдещите ни юнашки подвизи.