автор: dara33

нима има по – добро място за приютяване
от ръцете на майката
попитах
другите замълчаха сковани
после Моцартово засвири дъждът
и се сетих че зимата
е достатъчно дълга симфония в бяло
а той само прелюдия есенна
с цигулки от златни листа и оранжеви

докато вятърът гонеше птиците от гнездата
а времето се променяше като фигура на жена
натежаваше бременно тежко и пълно
сякаш животът в него беше повече от вселена
разбрах
че моят свят са децата ми
а лятото бързаше да бутне зимата от пиедестала
на нейната белота
нима има по – голямо щастие от очите им
попитах
сочех децата които играеха в пясъка
стена от мълчание се срути безшумно
сред хилядите зрънца
които насипваха в кофички
децата даряват единствено щастие
щастието спи на креватче от синьо дърво
върху розови облаци
под прозореца пее щурец