автор: jonkata

В който се разказва как Ринпал и Пандал извадиха един трън от задните обли полета на Тунпал

Пандал пръв се свести след бомбения атентат, защото единствен имаше пряка връзка с въздуха. Той изтупа панталонките си от косъмчетата от кожухчета на приятелите си и тъкмо да възрази срещу кокалестите им крайници, Ринпал се търкулна в краката му, и се развика:
- От всичко на света най-много мразя от небето да валят мечки!

- Оооо - простена някой, след кaто пое глътка въздух и не остави и следа от съмнение, че това са стенанията на катеричката Тунпал.
- Тунии, защо лежиш на земята и охкаш? - връхлетяни от внезапна изненада, попитаха Ринпал и Пандал.
- За - що - то - проплакваше на пресекулки катеричката и сочеше елегантната издутина в долната дясна част на гръбчето си - имам нещо там.
- А, оставаше и да нямаш - с не скрит спад на търпимостта към женските капризи, каза Пандал.
- Ама аз и-мам две не-ща - на още по-големи пресекулки, каза Тунпал.
- Така е и при хората, но не се търкалят по земята - търпимостта премина в раздразнение.
Тунпал продължаваше да лежи по корем и да плаче. Тогава Ринпал превъзмогна неестествената за горските обитатели стеснителност, клекна до нея и впери остър поглед в задните й полета.
Ако в този момент можехте да видите очите му, навярно вашите биха изгорели. Те пореха като с бръснач поличката от изкуствена кожа на Тунпал. Така той без да я докосне видя безочливия край на голям, и сърдит трън. Зайчето го погледна още по-безочливо, наведе се, захапа го и с отривисто и бързо движение го измъкна.
- Дай да го видя - ядно извика катеричката.
- Това не е гледка за момичета, по-добре аз - самоотвержено предложи мечето.
- Не! - отсече зайчето. - Това е единственото ни веществено доказателство срещу злодея, дръзнал да убоде Тунпал.
- И като е единствено какво ще правим с него?- попита Пандал.
- Чрез него ще открием собственика му - отсече Ринпал.
- И ще го убодем! - с широка усмивка, каза Тунпал.
Някой друг чу убодем и нададе ухо. Беше Бежóк. Кой е Бежóк? Сега ще ви разкажа и кой е, и къде се е скрил, и какво го свързва с тримата. Въпросният трън беше 325-тата игличка на Бежóк. Той не се беше скрил. Скри го купчинката от дохвърчалите съчки след бомбата на Тунпал. И накрая или това вече е началото, Бежóк е таралежче, което както всички останали горски ученици беше тръгнал на зелено училище. Сега разбирате защо не можа да се влее в редиците на лагерниците. Трябваше му време докато се измъкне изпод съчките и точно когато видя небето в цялата му синина, някой изохка. Бежок се свиваше на кълбо винаги когато някой друг охкаше. Страхуваше се, че охкащият може да го нападне, защото не знае какво го боли? От друга страна, игличките му бяха толкова много и толкова немирни, че когато нещо ги възбудеше те объркваха Бежóк. Таралежчето приемаше тежко сбърканите ситуации, скриваше муцунката си и започваше да мисли. Никой не ви е казвал, че когато таралежчетата са на кълбо, точно тогава мислят, нали? Не! Дори и да се намери някой, той непременно ще го запази в тайна, защото другите като го видят, изпънат като пръчка, ще си помислят, че той не може да мисли. От много мислене една от игличките на Бежóк се разсърди, бутна друга, а тя - трета и така до последната, която бодна него. Той се сепна, извади муцунката си навън и що да види? Някой искаше да го убоде със собствената му игла.
Този някой се беше превил в кръста и с една лупа изследваше изпречилите му се на пътя тревички, елхички, храсталаци и трънаци. Подозираше ги в нездраво чувство за хумор или дори в пълна липса на такова, защото сееха иглите си накъдето им попадне, за да бодат, по най-неприлични места, мирните горски обитатели. И изведнъж, о, радост - пред очите му изникна, не, измъкна се изпод купчината съчки, носителят на обидните игли.
- За вълка говорим, а той в кошарата - извика Ринпал.
- Аз не съм вълк и това не ми е кошарата - запротестира иглоносецът. - Аз съм таралеж и не разбирам, защо моята игла е в теб, и защо сте ме зяпнали така?
- Защото точно тази твоя игла извадихме преди малко от задните части на Тунпал - троснато отговори Ринпал.
- И какво е правила с нея катерицата, да не си е кърпила шортите? - нарочно или наивно, попита Бежóк.
- И от там се започна една препирня…добре, че не бяхте там.
- Видя - не видя, Пандал ги хвана за яките, насади ги около лагерния огън и рязко попита:
- Какво е това?
- Лагерен огън - отвърна Тунпал, чудейки се къде е важността на този въпрос, та мечокът не можа да го запази за след разправията.
- Къде са лагерниците? - попита таралежът.
- Пътуват към нашия лагер - отговори Ринпал и попита сам себе си - ако те пътуват към нашия лагер, ние защо не сме там, а сме се наредили около огъня на чужд лагер?
- Момчета, момчета, - с поутихнала болка и прояснена мисъл, каза Тунпал - да настигнем другите и да си отидем на нашето зелено училище.
Мощно тригласно "да" разтърси гората и подсети съчките, че лагерът свърши и те могат да отидат по местата си. Мечето Пандал, катеричката Тунпал, зайчето Ринпал и таралежчето Бежок прекосиха полето, после реката, след това и гората, и нищо не можеше да ги спре, защото бяха решени да намерят съучениците си, и да се присъединят към тях.