Бързаше към вкъщи. Беше един от онези януарски дни, в които рязко бе застудяло и целият трепереше. Спомни си как посиняваха ръцете му от студ преди време и как едва свиваше пръстите си. Усещането беше сходно.
Оставаха само няколко пресечки и щеше да е на топло. Щеше да си вземе горещ душ и след това да си пусне някой приятен филм, свален от мрежата.
Спомни си, че има и две бутилки бира в хладилника. Не беше гладен. И без това не му се готвеше. Не беше пушил от две седмици...
Бързаше към вкъщи. Беше един от онези януарски дни, в които рязко бе застудяло и целият трепереше. Спомни си как посиняваха ръцете му от студ преди време и как едва свиваше пръстите си. Усещането беше сходно.
Оставаха само няколко пресечки и щеше да е на топло. Щеше да си вземе горещ душ и след това да си пусне някой приятен филм, свален от мрежата.
Спомни си, че има и две бутилки бира в хладилника. Не беше гладен. И без това не му се готвеше. Не беше пушил от две седмици.
Тъкмо пресичаше поредната малка уличка, когато едно БМВ се засили към него и едва не го блъсна. Закачи го само страничното огледало, което се изкриви от удара. Залитна и едва се закрепи на асфалта, преди да падне по очи.
Вратата до шофьора се отвори :
- Идваш ли? - попита женски глас, който звучеше така, все едно притежателката му не бе блъснала току що невинен пешеходец.
- Къде? - едва успя да се съвземе от шока и смотолеви в недоумение.
- Идваш, или не?
- Не знам...
Вратата се затвори рязко и колата потегли.
- Чакай! Идвам!
Изтупа се от прахта. Или поне се опита. Беше валяло малко, преди около час и по сакото му имаше кални петна. Не можа да ги изчегърта с нокът. Болеше го лакътят.
В колата беше значително по-топло, и след като избърса носа си с външната част на ръката, се заслуша в музиката. Песента му беше някак позната. Мамка му! Не можа да се сети на кого е.
- Искаш ли? - подаде му бутилка уиски, която беше наполовина празна. Димът от цигари в колата, примесен с топлата струя от климатика създаваше странно усещане. Припуши му се.
Удари една голяма глътка и усети как течността се стича по хранопровода и как цялото му тяло се загрява. Топлината беше приятна. Пак се сети за песента. Минаха на червено.
- Откъде си? - попита го.
- Как така откъде?
- Така. Откъде си?
- Отникъде.
Ю-ту. Най-накрая се сети. „Където улиците нямат име"
- Искаш да ни убиеш ли?
- Не. - настъпи кратко мълчание.
- Катастрофирала ли си някога?
- Не. - запали си нова цигара. Пак минаха на червено.
- Може ли? - запали си цигара и той. Опари си пръстите в запалката.
- Преди време катастрофирах.
- Как?
- Бях обещал на един приятел, че ще отида с него до сервиз, за да оставим колата му. Имахме среща около четири следобед. Дойде в пет. - вдиша дълбоко от цигарата. - Пиян... Беше изпил поне два литра бира и в колата имаше още една двулитрова бутилка.
- Откъде си?
- Защо?
- Тук няма двулитрови бутилки бира.
- Отникъде.
Този път минаха на жълто. Започваше да свиква.
- Едва стигнахме до сервиза. Предницата на колата не беше наред и кривваше в най-неподходящите моменти. Беше като насън. Едва не се блъснахме челно поне два пъти.
- Обичаш ли орехи?
- Какво общо имат орехите?
- За да усетиш вкуса им, трябва да счупиш костилката. - пак мълчание.
- Сервизът не работеше същия ден. Майсторът се беше напил и каза да дойдем на другия. Било извън работно време... Запали си нова цигара.
- Какво стана после?
- Нищо.
- Как така нищо?
- Така. Отидохме в близкото заведение и си поръчахме по един коняк. Беше студено. Като в онези зимни дни, в които ти замръзват миглите...
- Имаш хубави мигли.
- И ти... - не можа да изръси по-голямо клише. Но миглите й наистина бяха хубави.
- Какво стана после?
- Обадиха ни се едни приятели. Бяха навън с приятелки. Поканиха ни да се присъединим...
- Хубави ли бяха?
- Кои?
- Приятелките.
- Не знам... Така и не ги видях.
- Защо?
- Тръгнахме почти веднага. Допихме си питиетата и се качихме в колата... Тогава носих очила.
- Защо сега не носиш?
- Не знам. Когато ти е замъглено пред очите, усещаш нещата по-ясно.
- Каква връзка имат очилата?
- Тогава ги свалих. Имала ли си чувството някога, че нещо лошо ще се случи... Помислих си : „Ако се блъснем, поне очилата да не са ми на очите". Плашеше ме мисълта за хиляди забити стъкълца в ретината ми.
- Блъснахте ли се?
- Не.
- Не ти вярвам...
- Както искаш.
- Разкажи ми...
- Блъснахме се.
- Как?
- Колата кривна изведнъж и се блъснахме странично в кола, която се движеше в насрещното. После се ударихме в ръба тротоара. Гумата се спука. После - пак странично - в следващата кола. - спомни си клаксоните на втората кола. После - пак в тротоара. Колата кривна рязко вляво.
- Каква беше колата?
- Коя?
- Вашата?
- Застава.
- Откъде си?
- Отникъде...
Усети как скоростта се увеличава. Светеше червено... Пак преминаха.
- Ударихме се странично в едно дърво до пътя.
- Какво е усещането?
- Плувала ли си някога при бурно вълнение?
- Не плувам.
- Когато те завихри вълната, не можеш да усетиш коя част от тялото ти къде се намира. Осъзнаваш се чак след секунди. Като да караш ски с огромна скорост и да преплетеш предниците.
- Никога не съм карала ски.
- Ударих се в страничното стъкло и то се счупи в главата ми. Или главата ми се счупи в него... Усещането сигурно е едно и също.
- Откъде знаеш?
- Предполагам.
Момичето натисна бутона, вляво от ръката й и стъклото се смъкна с няколко милиметра.
Струята въздух трябваше да е освежаваща. Но не беше. Втресе ги.
- Страх ли те е? - ръката й се допря до неговата. Беше студена.
- Не. - пак минаха на червено. - Къде отиваме?
- Не знам.
- Защо?
- Защото не искам... Ти искаш ли?
- Какво?
- Да знаеш.
- Не знам.
Пътят свърши. Подминаха един знак за задънена улица и предните колела изтрополиха върху тротоара и продължиха по поляната.
- Знаеш ли, че така се стига до края на света?
- Как?
- Като не знаеш накъде си тръгнал.
- Виждала ли си го?
- Кое?
- Края на света?
- Да.
- Как изглежда?
- Има хвърчила... И море... Морето няма край.
- То по принцип няма.
- Не е вярно.
- Откъде знаеш?
- Плувал ли си някога, когато си бил ядосан? Когато света ти е крив и искаш да се изплюеш в лицето му... Тогава плуваш без да мислиш за връщане. И стигаш до края му.
- Не ти вярвам.
- Тогава тръгваш да се връщаш... И нямаш сили. Сърцето ти изпомпва кръвта, а имаш чувството, че няма какво да изпомпи.
- Ти каза, че никога не си плувала.
- Ти не си виждал хвърчила...
Колата се блъсна в един по-голям камък и едва го прескочи. Цигарата се загаси в ръката му, а тя си удари главата във волана.
- Добре ли си?
- Да. - ръцете им пак се докоснаха. Този път бяха топли.
- Искаш ли да излезем?
Навън имаше пясък. Обувките им се напълниха. Чуваше се шум на вълни... И имаше хвърчила...
- Искаш ли да плуваме до края на света? ...