автор: libra

* * * * * * * * * * * * * * * * *
Беше малко преди полунощ, когато на вратата се позвъни. Обикновено нормалните и разумни хора не отварят вратите си по това време. Не знам какво ме накара да отворя широко вратата. Той стоеше пред мен облечен целият в черно. От главата до петите, както се казва в книгите. Мъж на неопределена възраст, защото никога не съм могла да определям възраст, но видимо изглеждащ на повече от четирийсет. С черна филцова шапка с леко извити краища. В лявата си ръка държеше черно плоско куфарче от тези, в които се носят документи. Когато отворих ме прониза с поглед. Говореше ми нещо. Питаше нещо съвсем обикновено, нещо от сорта "живее ли еди кой си тук". Не помръдвах, устните ми не се движеха, а се чувах как отговарям "не, не живее тук". Имаше някаква мекота в говора му, някаква плавност в движенията, когато остави куфарчето до краката си и застана с отпуснати ръце срещу мен. Стояхме и се гледахме, а в същото време говорехме сякаш по два начина, с думи и без думи. Нямам представа за времето. Спомням си само как затворих вратата. Странен човек си казах, а може и да не беше човек си помислих. Никога няма да забравя тази нощ. Нямаше как да я забравя. Защото разбрах. Предстоеше Празник. Тогава.
Тогава. Преди повече от четиринайсет години Маргарита стоше далеч от прозореца, прозаично облечена в дънково яке и си мислеше колко е прозаично всичко. Маргаритите нямат деца, но тази имаше и не само имаше, но и днес бе рождения ден на въпросното дете. Защо споменавам този факт? Защото Маргаритите с деца са прецедент. Всеки прецедент си има обяснението. Когато раждаше тя умря, за да се родят заедно с детето. Беше една маргаритка, роди се една Маргарита. Вероятно точно тогава е имало дефицит на Маргарити и ето как се случват прецедентите. Няма нищо случайно на този свят, защото всичко идва от онзи. За радост на хората, които искат празници. Значи, Денят на маргаритката беше специален. Нещо като двоен празник, от тези дни, на които им казват сакрални защото са белязани с някакво необяснимо значение. Обичайно, като за маргаритките, които са едни прости, бели и съвсем обикновени цветенца на този ден тя бе станала рано със зората, за да организира тържеството на празника. Маргаритите са много важни фигури, когато е необходимо да направиш Празник. Точно по това време и точно в този ден в центъра на стаята и далеч от прозореца тя изпита непреодолим копнеж по нещо или по някой, за който или за което знаеше че е навън. Погледна само за да потвърди усещането си. Там беше. От тогава започна да обръща внимание на това, че предусеща събитията. Понякога това я товареше и я правеше нервна, понякога и беше безразлично, понякога тъжно, а понякога я сриваше. Няма милост за Маргаритите, когато всички, които искат Празник се изреждат да целуват коляното им, а белезите от целувките независимо дали са от погнусата и възторга, от омразата и любовта им остават завинаги по човешкото им тяло в което се налага да живеят. Белезите остават. Всеки един Белег е един направен човешки празник. Предназначението на Маргаритите е да правят Празник. Понякога дори не ги питат искат ли да са избранници, понякога това просто се случва. Естествено има и своите предимства. Не им се налага да си включват техниката с дистанционно защото в момента, в който си го помислят тя сама се включва. Не им се налага да ползват каквито и да е съвременни средства за комуникации защото в момента в който си помислят за някой ли нещо то се случва или той се появява. Единственият недостатък е, че живеят в човешко тяло. Човешкото тяло трудно поема товара на белезите, когато правят Празници. Откровението да си Маргарита..
Вървях по улицата в топлия януарския влажен следобед и си мислех колко безполезна съм напоследък. Не, не бях с жълт букет. Просто вървях с мислите си. Мислите ми не бяха жълти, в голяма степен бяха бели с лек нюанс на екрю. Мога да имам всичко което си поискам и не искам нищо, знам отговорите на всички въпроси и това ми носи тъга. "Лошо говори това за теб, мойто момиче" - си казах. "Я да се вземеш в ръце, това е само една малка емоционална празнина, която утре няма да я има. Как така си имаш всичко, нищо не искаш и знаеш всички отговори. Не може така. Нарушаваш равновесието". Така говорейки със себе си, поисках да спре дъжда. Той спря. Понякога се плаша от мен самата. Понякога плаша и другите. Понякога Плаша дори и приелите облика на мъже, които звънят посред нощ на вратата ми до там, че си тръгват узнали, че не това е силата, която прави празника да е Празник.Силата е в Любовта и Смирението.
Маргарита е Тази, която всички мразят защото не могат да я достигнат. Маргарита е Тази, която всички обичат защото не могат без нея. Защото. Всичко в този свят е в двойки. Бяло и черно. Любов и омраза. Смисъл и безмислие. Преобладаването ни дава облика. Временният облик. Всички имаме временен облик. Това което ни е дадено Е Изборът накъде да бъде този временен облик и то е единственото което зависи от нас. Нека направим избор към любовта. Защо пиша това? Останете си хора. Живейте човешкия си живот. Обичайте се. И. Никога не отваряйте вратата когато сте сами, а наближава полунощ. Освен и ако случайно не ви се намира шапка с леко завити краища. Тогава, можете да отворите без страх .Нямате ли шапка, то не отваряйте дори и да ви звънят настоятелно. Не знаете кой може да е от другата страна. Много голяма вероятност има, това да е някоя Маргарита, приела временния облик на приятна жена, която на пръв поглед изглежда на неопределена възраст, а погледа и пронизва. Защото тогава всичките ваши дни ще станат само Празници, а това е нечовешко. Маргарита е извън всичко и всички. Отвъд алфата и омегата. Там където няма Нищо и има Всичко. Там. Останете си хора. Осъзнайте Красотата от всеки миг човешки живот и прозрението, че боговете ви завиждат за това че сте смъртни. Бъдете щастливи от това че сте хора. Обичайте се. Маргаритите не са хора, те само изглеждат. Откровение е.

/следва/

евентуално..