автор: dzap

- Понякога и празнотата отвътре може така да се напъне, така да започне да подрежда света отвън, че само празни почуквания без срещи да започнеш да очакваш (Момент! Някой почука на моята врата...

Продължение
- Оу-ууууу! - А така! Начакахте ли се? Е, щяхте още да чакате, ако болезненият вик на Дзин не ме беше накарал да се издам (защото аз, разбира се, отдавна съм си тук - то, почукването на моята врата, винаги се оказва нечия грешка и кончината му в учтив поклон идва скоропостижно).
- Какво? - стресна се Поета, като изпусна хартията, която държеше.
- Убодох се на един смисъл! Най-гадното на смисъла е, че ако го погалиш по посоката, в която са полегнали бодлите му, изобщо не можеш да разбереш, че си го докоснал. Ако речеш в обратна посока да го помилваш, той няма милост и боде - поясни авторитетно Дзин.
- Да, ама пък така си сигурен, че точно неговия кожух те е припознал. И ти него - обади се Дзап.
- Да бе - смисъл! Дръжка на кратуна се е забила в показалеца ти (това, естествено, е Журналистът).
- Значи и ти стигна до прозрението! - така и така Дзин вече беше излязъл от привичната си безстрастност, та си позволи едно възхитително хукване нагоре в края на фразата.
- Моля?
- Така си е - посочиш ли нещо с показалец, една кратуна винаги се поклаща в края му... Може би за да ти напомня, че всяка надежда започва като плод (тук Дзин добави "или зеленчук", но поради опасността репликата му да примъкне съвсем магазинерски алюзии, аз я редактирах), набъбва и се окръгля, грижливо семе налива, а после - най-често - изсъхва на корена си. Тумбеста и празна. Ако след посочването не последва тръгване.
- Разбрах. - каза Журналистът и по лицето му започна да се разхожда предчувствието, че и той ще може да се поперчи с метафори - Ама и празната кратуна може нечия жажда да утоли, ако се намери някой, който да се осмели път навън на тъмното и да отвори. Е - и извор трябва. И пътя до него някой да извърви.
- Разказвал ли съм ви за "Колелото на живота"? - сега ще разберете, че Поета има и други пръвплъщения - Отдавна съм замислил тази инсталация. Представях си я като кръгло дъно на бъчва, окачено на груба стена. А на него - в трите ъгъла на равностранен триъгълник - три кратуни. И всяка поглежда към зрителя с кръгло немигащо око - а той може в тъмнината на това око да надзърне. И в първата ще види сгушена в черното шепа пръст. Във втората - черупка от охлюв. А в третата - свещица недогоряла... Но като ви слушах, ми хрумна и друго. Що ли не взема тези три кратуни и да ги провеся околовръст някоя планинска чешма. Чучура и да наглеждат. А под него да сложа и четвърта - празна. За жадните.
- Жаден съм! - тихичко каза Дзап след като мълчанието се поразходи из хралупата, проверявайки какво се е хванало във всяка паяжина.
- Ами... май е време да направим чая - има ли смисъл да уточнявам, че изобщо не е ясно дали тази реплика е ваша или беше произнесена от някого в хралупата.
- Аз имам нов план! - дай му на Журналистът да планира - Имаме ли кратуна? Имаме. Имаме ли огън? Имаме (хм, защо ли се учудвам, че Журналистът е най-вдъхновен, когато задава въпроси, на които сам си отговаря. Е, с всинца ни е така, но това неговото си е направо възторг. Е, да де! И това си е същото - дори когато въпросите и отговорите, с които се самозасипваме, ни сурват към унинието и самоотрицанието, пак го правим с упоение и възторг. Ама така е! То си е речено - всеки въпрос завършва с "въпросителен знак". Ако този знак беше за нас самите, нямаше да има нужда от него. Той се поставя, за да закачи другиго на кукичката си. Или ако нещо в нас му се провеси на ченгелчето, нещо различно да е). Имаме ли камъни около огъня? Имаме. А те горещи ли са? Горещи са. Тогава всичко е просто. И бързо. Пълним кратуната с вода, поставяме във водата няколко нагорещени камъка и тя мигом възвира!
- Да-ааа - проточи Дзин - топлото, което иде отвътре, сгрява по-бързо.