автор: gumbert

разказ от Вл.Набоков

- Да, животът е по-талантлив от нас,- въздъхна писателят, почуквайки с хартиения край на цигарата по капачето на табакерата. - Какви теми само съчинява той понякога ... Не можем да го стигнем! Неговите произведения са непреводими, не предаваеми...
- Всички права принадлежат на автора,- подсказа с усмивка критикът, който бе един скромен, късоглед човек с фини, подвижни пръсти.
- Остава ни само да лъжем,- продължи писателят, разсеяно хвърляйки кибритената клечка в чашката на критика.- Остава ни само да извършваме с неговите творения това, което прави филмовият режисьор с някой известен роман. Режисьорът се стреми към това, домакините да не скучаят в съботната вечер, и ето защо той променя този роман до неузнаваемост, раздробява го, преобръща го наопаки, изхвърля хиляди епизоди, въвежда измислени от самия него произшествия, нови персонажи, - и всичко това само и само да се получи развлекателен филм, чийто сюжет се развива без всякакви пречки, и който в началото осъжда добродетелта, а в края - порока, напълно естествен в своята условност и, най-важното, - с неочаквана, но всичко изясняваща развръзка. По същия начин ние променяме по свой начин темите от живота, стремейки се да постигнем някаква условна хармония, художествена сбитост на разказа. Подправяме нашия свеж плагиат със собствените си измислици. Струва ни се, че животът твори с прекалена широта и неравномерност, че нейният гений е прекалено небрежен, и за да угодим на нашите читатели, ние прекрояваме неговите свободни романи в нашите спретнати разказчета,- ad usum delphini. Позволете ми по този повод да ви разкажа следния случай.
Пътувах с експреса, в спален вагон. Аз много харесвам това настаняване по време на път, - хладното бельо върху леглото, фенерите на гарата, които тръгвайки бавно се отдалечават зад черното стъкло на прозореца. Беше ми приятно, спомням си, че над мен, на горното легло, няма никого. След като се съблякох, легнах по гръб, подложил ръце под тила си, - и лекотата на тясното одеало беше направо сладостна след пухените завивки на хотела. След като помечтах за това - онова, - по това време ми се искаше да напиша разказ със сюжет от живота на чистачките на вагони, - аз изключих осветлението и много бързо заспах. И сега ми позволете да употребя онзи похват, който толкова често се среща именно в такива разкази, какъвто щеше да бъде моят. Ето го, - този стар, добре известен ви похват. "Посред нощ аз внезапно се събудих". Впрочем, по-нататък следва нещо по-свежо. Събудих се и видях пред себе си един крак.
- Моля? - попита скромният критик, който се наклони напред и вдигна показалеца си.
- Видях един крак,- повтори писателят,- Коридорът беше осветен, и влакът бе спрял на някаква гара. Кракът беше мъжки, едър, обут в груб шарен чорап, пробит от синкавия нокът на големия пръст. Този крак бе плътно долепен до стълбицата пред самото ми лице, и неговият притежател, когото не можех да видя поради навеса на горното легло, тъкмо се канеше да направи последното усилие, за да се изкачи на леглото. Имах време добре да разгледам този крак, сивият на черни квадратчета чорап, виолетовия белег от ластика отстрани на дебелия прасец. През трикото на дългите долни гащи неприятно стърчаха косъмчета. Въобще кракът беше повече от противен. Докато го разглеждах, той се понапрегна, размърда два пъти големия си пръст, и накрая силно се отблъсна и изви нагоре. Там, от горното легло, се дочу пъшкане, сумтене, - звуци, по които можех да съдя, че човекът се кани да заспива. След това осветлението угасна, и след малко влакът потегли.
Не зная как да ви обясня,- този крак породи у мен някакво угнетяващо впечатление. Пъстра, мека гадост. И аз бях разтревожен от това, че от целия човек аз видях само този некрасив крак, а тялото, лицето му така и не можах да видя. Неговото легло, което бе образувало над мен нисък и тъмен таван, сега ми изглеждаше още по-ниско, и сякаш усещах върху себе си неговата тежест. Колкото и да се опитвах да си представя обликът на моя нощен спътник, пред очите ми всеки път изникваше този голям нокът, седефено светещ през дупката на вълнения чорап. Въобще изглежда странно, че такива дреболии могат толкова да ме развълнуват, - «но, нима всеки един писател не е именно човек, който се вълнува от нищо»? Така или иначе, аз не можех да заспя. Напрегнах се да чуя, дали моят непознат спътник не хърка? Стори ми се, че той не хърка, а стене, - но, както е известно, потракването на колелата нощем поощрява слуховите халюцинации. И все пак аз не можех да се освободя от впечатлението, че там, над мен, се разнасят някакви необикновени звуци. Повдигнах се малко. Звуците станаха по-отчетливи. Човекът на горното легло плачеше.
- Какво казахте?- прекъсна ме критикът.- Плачеше? Така, така. Простете, не ви чух.- И, след като отново отпусна ръцете си на коленете и наклони глава на една страна, той продължи да слуша разказа.
- Да, той плачеше,- и неговите ридания бяха ужасни. Риданията го задушаваха, той шумно издишаше, сякаш наведнъж бе изпил литър вода, последвано от бързо хлипане със затворена уста, някаква ужасна пародия на кудкудякане, - и отново вдишване, и пак къси ридаещи издишвания, но вече с отворена уста, - съдейки по раздаващите се звуци. И всичко това на неустойчивия фон на тракането на колелата, което се бе превърнало сякаш в подвижна стълба, по която се изкачваха и спускаха неговите ридания. Лежах неподвижно и слушах, - и при това усещах преглупавото изражение на лицето си в мрака: винаги се чувстваш неловко, когато някой чужд човек плаче пред теб. А в този случай бях свързан с него с това, че ние бяхме един под друг, в едно и също купе, в един и същ равнодушно и стремително движещ се влак. И той не се успокояваше,- това ужасно мъчно хлипане не ме оставяше намира: ние двамата, аз - отдолу - слушащ,- той - на горното легло - ридаещ, се носехме един до друг в нощния мрак със скорост осемдесет километра в час, и само железопътна катастрофа би могла да прекъсне тази наша неволна връзка. След това той сякаш престана, - но едва бях започнал да заспивам, когато отново заклокочиха неговите ридания, и на мен дори ми се струваше, че между хлипащите въздишки той произнася някакви думи, с дълбок, идващ от неговата същност, глас. Той отново стихна и само продължи да сумти; а аз лежах със затворени очи и виждах във въображението си неговия отвратителен крак обут в кариран чорап. Все пак успях да заспя, а в пет и половина сутринта кондукторът рязко отвори вратата, събуди ме, и, седнал на леглото и удряйки главата си в горното легло, бързо започнах да се обличам. Преди да изляза с куфарите в коридора, аз хвърлих поглед нагоре, но той лежеше с гръб към мен, завил се презглава с одеялото. В коридора беше светло, слънцето току що бе изгряло, синята, нова сянка на влака бързо пробягваше по тревата, по храстите, извивайки се, излиташе върху склоновете, трептеше по стволовете на брезите,- и ослепително просия издължения силует на езерцето сред полето, бавно се стесни, превърна се в сребърен процеп, и с бърз грохот минахме покрай някаква къщичка, бариера, а близкият път удари с опашката си, - и отново затрептя петнистата ограда на светещите от слънцето неизброими брези, от които ми се зави свят. Освен мен, в коридора стояха две сънливи, набързо гримирали се дами и някакво старче с велурени ръкавици и каскет. Мразя да ставам рано,- и най-пленителният на света изгрев не може да ми компенсира часовете на сладкия сутрешен сън,- затова само можах намръщено да кимна на старчето в отговор на неговите думи: "Вие също ли слизате в...?" И той изрече името на големия град, в който ние трябваше да пристигнем след десет-петнадесет минути.
Брезите изведнъж пооредяха, десетина къщички се изсипаха от хълма, Като за малко в бързината си не попаднаха под колелата на влака, след тях закрачи, проблясвайки със стъклата си, огромна червена фабрика, след нея ни се натрапи огромната реклама на някакъв шоколад, след това отново корпусът на фабриката, стъклата, комините, с една дума, всичко онова, което може да се види при навлизане в голям град. Но ето че, за наше учудване, влакът конвулсивно започна да намаля скорост и спря на някаква пустееща малка гара, където не би трябвало да спира влакът-експрес. Учуди ме това, че на перона чакаха няколко полицаи. Спуснах прозореца и се показах навън. - «Затворете прозореца», - вежливо каза един от тях. Пътниците в коридора взеха да се вълнуват. Мина кондукторът; попитах го, какво става. «Във влака има престъпник»,- отговори ми той и накратко ми обясни в движение, че в града, през който сме минали през нощта е станало убийство, - някакъв мъж застрелял жена си и нейния любовник. Дамите ахнаха, старчето поклати глава. В коридора влязоха двама полицаи и розово бузест пълен детектив с бомбе, който приличаше на букмейкър. Помолиха ме да се върна в купето. Полицаите останаха в коридора, а детективът започна оглед на вагоните. Показах му паспорта си. Той плъзна жълто-кафявия си взор по моето лице и ми върна документите. Стояхме в тясното купе, на горното легло неподвижно лежеше тъмната, завита през глава фигура. «Вие можете да излезете»,- каза ми детективът и протегна ръката си към горното легло, «Ако обичате вашите документи». Тялото под одеалото хъркаше. Стоейки до отворената врата, аз чувах това хъркане, и ми се струваше, че в него се дочуват все още отзвуците от снощното ридаене. «Моля, събудете се»,- по-силно изрече детективът и с някакъв професионален жест издърпа края на сивото одеало около врата на спящия. Онзи се размърда, но продължи да хърка. Детективът разтърси рамото му. Аз не бях на себе си, извърнах лице и се загледах в прозореца на коридора, но нищо не видях, но с цялото си същество чувах това, което ставаше в купето.
И представете си, не чух абсолютно нищо особено. Пътникът от горното легло сънливо замърмори, детективът ясно поиска документите, ясно благодари, излезе от купето и влезе в следващото. И това е всичко. А нали би било великолепно, - от писателска гледна точка, разбира се, - ако ридаещият пътник с грозните крака се бе оказал убиец, и това би било великолепно обяснение за неговите среднощни сълзи, - и, най-важното, по какъв великолепен начин това би поставило в рамки моето нощно пътешествие, в рамките на моя кратък разказ. Но, както изглежда, замисълът на автора, житейският замисъл, и в този случай, както винаги, беше сто пъти по-великолепен.
Писателят въздъхна и се умълча, Като все още държеше между устните си отдавна угасналата, смачкана и сдъвкана цигара. Критикът го гледаше с добрите си очи.
- Признайте си,- отново заговори писателят,- че от момента в който споменах за полицаите на малката станция бяхте сигурен в това, че моят ридаещ спътник е именно търсеният от престъпник?
- Известен ми е вашият похват,- каза критикът, докосвайки с края на пръстите рамото на своя събеседник, и със свойствен нему жест, веднага отдръпвайки ръката си...- Ако вие пишехте криминален разказ, то вашият издирван злодей щеше да бъде не онзи, когото никой от героите не подозира, а именно онзи, когото от самото начало подозират всички, и така щяхте да заблудите опитния читател, свикнал с мисълта, че кутийката не се отваря лесно. Аз зная, че вие обичате да създавате впечатление за неочакваност по пътя на най-естествената развръзка. Но не се увличайте прекалено в това. В живота има много случайности, но и не малко изненади. Словото се ползва с висшето право да превръща случайното в необикновено, а необикновеното да превръща в случайно. От този случай, от тези случайности, вие бихте могли да направите напълно завършен разказ, ако бхте превърнали вашия спътник в убиец.
Писателят отново въздъхна:
- Да-да, мислил съм за това. Можех да добавя някои детайли. Можех да загатна, че убиецът страстно е обичал жена си. Какво ли не още може да се измисли. Но измъчва ме това, че може би животът е имал в предвид нещо много по-сложно и дълбоко. Измъчва ме това, че аз не разбрах, защо плачеше пътникът, и никога повече няма да разбера....
- Заставам зад думите си,- добродушно каза критикът.- Вие, като писател, най-малкото бихте измислили изненадващ край. Вашият герой, може би е плакал за това, че е изгубил портфейла си на гарата. Имах един познат, - възрастен мъж с необикновено войнствена външност, - който плачеше с глас, щом го заболеше зъб. Не-не, благодаря ви, не ми наливайте повече. Достатъчно, напълно достатъчно.