автор: Petroff

С Марк и Сенди из града
Американски вестници. "Космическата игла" и музеят на музиката. Шлюзовете на канала. Старата нефтена рафинерия и езерото Юниън.
Кели си е заминала още снощи, но дъждът е останал. Днес ни очаква туристическа обиколка из Сиатъл. Марк и Сенди ще ни разведат насам-натам по местата, които задължително, според тях, трябва да видим в Сиатъл. Тези от пощенските картички. Спираме първо на площадка с изглед към центъра на града. Площадката си има име - "Вю пойнт". На много места тук, в Америка, от които се открива красива гледка, има направена специална площадка с паркинг и табела с подробно упътване какво може да се види оттам.
Спрели сме точно на такава "Вю пойнт". Площадка с пейки и цветя, откъдето се открива гледка към купчината небостъргачи и световноизвестната кула "Спейс нийдъл" на преден план. Изгледът към града оттук е най-често срещания по пощенските картички. Високата кула и небостъргачите от центъра на града зад нея. Кулата не е толкова висока, но е построена върху малко възвишение и, намирайки се на преден план, създава оптическа измама от перспективата, че се извисява високо над небостъргачите. Снимаме се и тук за спомен и продължаваме напред. През центъра на града към увеселителния парк. По главните улици е все така трудно за преминаване. Повече от времето преминава в изчакване светофарът да смени цвета на светлината си - първо червена, после жълта и едва като потече зелената, тогава тръгваме. Честите спирания ни дават възможност да разглеждаме наоколо. По тротоарите, освен гората от краката на единствените пешеходци в Америка - туристите, има само големи кутии с вестници. Тук професия продавач на вестници няма. Вестниците се продават на пълно самообслужване. По същия начин, както и през тридесетте години на миналия век. Но тогава, поне според прочутата "Едноетажна Америка" на Илф и Петров, са били на купчина на тротоара, затиснати с парче тухла, и който иска да си купи вестник оставя петцентовата, известна като "никъл", монета, вдига тухлата и си взема вестник, а сега вестниците са поставени в ярко оцветена затворена кутия и трябва да се пуснат няколко монети на стойност най-малко долар или два, или повече, след което се отваря капакът. Интересно, как на никого не му идва на ум да пусне доларчето и да вземе всичките вестници?
Над колата изтрополява с трясък монорелсовото влакче, свързващо, повече за атракция на туристите, отколкото за транспортно удобство, центъра с увеселителния парк около "Спейс нийдъл" и Марк започва да се оглежда за място за паркиране. Учудващо бързо намираме свободно пространство в редицата коли до тротоара и то безплатно. Космическата кула се извисява на малък тревист хълм. Малко прилича на диск на летяща чиния, кацнала с три крака на земята. Дъждът спря още докато бяхме в колата и по небето вятърът гони бели облаци и като погледнем нагоре, към върха на кулата, изглежда, че чинията се носи с шеметна скорост по небето. Тук има люлки, влакче на ужасите и най-различни други съоръжения за забава на деца и възрастни. От всичко наоколо най-интересен за нас е музеят на музиката. Това не е музей, а концертна зала, от огромното фоайе на която може да се купят записи на всякакъв стил музика. Вътрешността не ни привлича толкова, колкото външният вид на сградата. Странно нагъната, без видим прав ъгъл или остър ръб форма, покрита с метални плочки от неизвестна за нас, най-вероятно, алуминиева сплав. Футуристичната форма на сградата е всъщност гигантски модел на вътрешно човешко ухо. Сградата е в класическите за тук цветове сиво-сребърно и зелено. Само от едната страна огледалната повърхност е в червеникаво и оранжево. Като огряна от лъчите на залеза. Ако беше построена на друго място, архитектът можеше и тази повърхност да остави просто огледално сребърна, за да разреши на слънцето да рисува картини в топли цветове, но в рядко посещавания от слънце Сиатъл той не е оставил нищо на случайността и е създал отблясъка на залеза още на чертожната маса.
Отново сме в колата и отново облаци покриват небето. Списъкът с местата, които трябва да посетим днес, е дълъг и без много-много да се размотаваме, притичваме с поглед наляво и надясно и тръгваме. Към шлюзовете на канала. Сиатъл е град, растящ по ниските хълмове между два бряга. Океанския от запад и на езерото Вашингтон от изток, свързани с плавателен за малки корабчета канал.
Шлюзовете, изравняващи около триметровата разлика в нивото на водата и заобиколени от красив парк, са популярно място за разходка. След задължителното паркиране - този път срещу десет долара - под сенките на вековни дървета и през грижливо поддържани разцъфнали градини вървим към бетонните съоръжения. Алеите на парка са пълни с деца. Американците обичат семейните разходки. Всеки свободен ден американецът с цялото си семейство и колата, разбира се, е някъде на разходка. Изведнъж от клоните на дърветата изхвръква ято пърхащи със звуците на класическа музика птици. На тревата, под короната на огромен клен, цял оркестър е насядал зад партитури и изпълнява симфонична музика. Оркестрантите са на видима възраст отвъд шестдесетте. Навели среброто на косите си, с тънки пръсти изтръгват звуци на радост и с широк замах ги разпръскват над парка. Най-вероятно това са пенсионирани музиканти, събиращи се тук само за да се отдадат на удоволствието от музиката. И да предадат част от тяхната любов на другите.
Напускаме концерта на тревата и излизаме на брега на канала. Небето прави опити да свали сивата си мокра от дъжда риза и да остане в летни одежди. Безуспешно. Мяркат се само късчета от синята му лятна блузка, но сивият пуловер все така остава прилепнал по гърба му. Добре поне, че не вали.
Шлюзовете са опасани с пътеки за преминаване на пешеходци, оградени с високи предпазни парапети. Любопитни туристи, на групички, гледат и снимат как се преминава от по-високото ниво на езерото към по-ниското океанско равнище. Лодката влиза в тесния бетонен шлюз, предупредително писват сирени, двете врати бавно се затварят и водата изтича от шлюза, докато се изравни с нивото на океана. След това се отварят вратите от другата страна на шлюза и лодката слиза в океана по водното стъпало.
Бетонната стена прегражда канала и пречи на миграцията на сьомгата. Затова от едната страна на редицата различни по големина шлюзове е изградена каскада от прагове, по които водата пада с подскоци от езерото към океана. През този изкуствен бързей рибата може да премине безпрепятствено, само с няколко преборващи силното течение скока, нагоре по течението към езерото. Ако някога ви се случи да дойдете тук, на шлюзовете в Сиатъл в началото на август, непременно си вземете слънчеви очила с филтър, спиращ поляризираната светлина. Защото във водата след бетонното съоръжение, във водовъртежите под отдавна неизползваемия, вечно вдигнат и покрит с ръжда подвижен железопътен мост, ври от устремената нагоре към езерото сьомга. Рибите се борят с бурното течение и уверено плуват нагоре по течението. Клокочещата вода хвърля отблясъци в различни посоки и затова са ви нужни специалните слънчеви очила. През тях не прониква поляризирана светлина и водата изглежда гладка и прозрачна като в планинско езеро, и всички риби се виждат ясно като през витрина на аквариум. Толкова много риба на едно място не бяхме виждали. Зелените тела на сьомгата пъргаво се стрелват под повърхността и някои извиват сребърни дъги сред бляскави пръски, изскочили над забързаната към океана вода. Почти всичко е облечено в зелените и сребърни цветове на изумрудения щат.
Старата нефтена рафинерия е следващата цел от организираната от нашите приятели малка обиколка на Сиатъл. На южния бряг на езерото Юниън, срещу централната част на града, някога е имало нефтена рафинерия. Сега мястото е разчистено и превърнато в парк. Само част от съоръженията за производство на бензин, купчина ръждясало кълбо от тръбопроводи и стоманени пръти, е оставена да напомня, че някога в сърцето на града е бълвала пушеци към небето и изливала отровни води в езерото създадена от човека язва.
Изкачваме обрасъл с аромат на свежо окосена трева малък хълм. От тук погледът преминава над езерото и спира в кривозъбия силует на сградите от центъра на града. В езерото плават лодки и самолети. Да, самолети. На пристанището до центъра на града акостират не само яхти, а също и малки самолети. Летището е далеч извън града, а езерото, с брегове почти опиращи в основите на небостъргачите дава удобна възможност на тези, които могат да си го позволят, да ползват удобния и бърз начин на пътуването със самолет.
Над града отново започват да растат обещания за дъжд. Линията на фрагментите по краищата на удивително симетрично подреждащите се пластове хаос от буреносни кълбесто сиви облаци бавно гълтат сребърното небе и настъпват от океана към планините. Утре и ние ще отидем горе в планината да видим какво толкова привлича всички тези облаци там. Дано само успеем да стигнем преди облаците.

Маунт Рейниър
Къде живее Бил Гейтс? На бензиностанция.
Игрища за голф и индиански тотеми.
Писмото на вожда Сиатъл до американския президент.
Магазин за коли. Индианската легенда за Такома.

Нощта преминава в тих тътен на гръмотевици, прекъсван от ромона на слизащия по покрива дъжд. Утрото по нищо не отстъпва на нощта. А ние сме планирали да катерим, с колата естествено, планински върхове днес. Пием вече трета чаша кафе и все още се колебаем да тръгваме ли под дъжда или да завиваме към друга забележителност под стряхата на сушина. Желанието за пътешествие надделява. Кога друг път ще дойдем отново тук? А и националният парк Маунт Рейниър се намира на сто мили оттук. И там може би не вали.
Излизаме от града по щатския път 520 и пресичаме езерото Вашингтон по плаващия мост Евъргрийн. Мостът е построен като понтонен. Не се извисява над водата увиснал на въжета или стъпил на колони, а направо лежи върху нея. Откъм страната на Сиатъл плитчините в края на езерото са обрасли с плътен килим от разцъфнали в бяло водни лилии. Накъсаните от малки заливчета брегове са любимо за обитаване място от по-богатата част от жителите на града.
Поне съдейки по къщите, полускрити в зеленина и яхтите, завързани за кейовете пред всяка от тях. Сиатъл е любим град за много писатели и хора на изкуството, а в последните години и на новобогаташите, направили състояние в най-различни области на информационните технологии. Много от така наречените дот-ком фирми са със седалища в Сиатъл. А на другия бряг на езерото, на няколкостотин метра южно от моста, по който пресичаме езерото, в скрита от погледите ни във вековната гора къща, живее собственикът на могъщия софтуерен гигант "Майкрософт" Бил Гейтс. Отвъд гората се намират огромните заводи на Боинг за производство на самолети. И чисто по американски, там се намира и най-големият хангар в света. Където се сглобяват самолетите. Уви, няма да имаме възможност да видим нито милиардера Гейтс, нито авиационния завод и продължаваме направо по пътя на изток.
Марк се оглежда за бензиностанция. Да се открие бензиностанция в Америка е от лесно, по-лесно. Бензиностанциите са най-многобройните представители на недвижимата собственост в Америка. И това е напълно естествено. Нали оттам се храни най-често срещаният американец - автомобилът. До всяка бензиностанция е издигнат висок стълб, увенчан с емблемата и името на фирмата - Шел, Ессо, Тексако... Марк отбива вдясно по посока на виждащия се отдалече фирмен знак и спира пред колонката за бензин. Поставя кредитна карта в процепа, набира няколко цифри на клавиатурата и пъха човката на маркуча в гърлото на резервоара. Помпата бързо започва да прехвърля галон след галон в резервоара на "Ленд роувър"-а. Пет галона, десет галона, двадесет галона... "Колко литра е резервоарът?". Марк вдига рамене: "Сто и двадесет ли беше, сто и шестдесет ли беше...". Не знае. И не го интересува. Когато американецът зарежда бензин, той просто пълни резервоара догоре. Бензинът е най-евтината течност тук. Минералната вода е по-скъпа. И никой не зарежда за пет долара. Само догоре.
Пътят пресича Белвю, източно предградие на Сиатъл, и постепенно напуска градските пейзажи. Къщите се разреждат и приемат провинциален вид - с дворове и дървета около тях. Гората плахо пристъпва надолу по хълмовете и на места събира кураж почти да се докосне до изпъналия сивото си тяло дракон, по което фучат от опашката към главата и обратно автомобил след автомобил. В къщите до пътя, като във вили за почивка, живеят много хора, жертващи час или два в пътуване до работното си място в милионния град, но печелещи тишината и спокойствието на гората. Покрай пътя има много голф игрища. Напоследък този спорт се радва на голяма популярност в цяла Америка. Играе се без необходимостта от кой знае какви физически качества и дава възможност за срещи и разговори сред зеленина и спокойствие.
Дъждът продължава да ни съпътства на пресекулки. На места вали, на места не вали, на моменти облаците слизат ниско, почти до покривите на колите, на моменти се разпиляват встрани от долината и се изкачват чак по върховете на планините, разкривайки част от истинското синьо небе. Има надежда да зърнем високия 4392 метра връх. Но дотам ни чака още път.
Всички земи наоколо, преди появата на европейците, са били населявани от многобройни индиански племена. Единствената видима от пътя следа за това са тотемните стълбове, издигнати на свещени за индианците места. Това са дървени стълбове, с изрязани зооморфни фигури и най-често увенчани с криле на кондор. Индианците са почитали и уважавали всички животни и са ги считали за равни на човека. Убивали са животни само за храна и са живели в пълна хармония с природата. Пътувайки по тези индиански земи се сещаме за писмото от деветнадесети век на вожда Сиатъл, на чието име е кръстен градът, до американския президент. Няма сигурни данни, че такова писмо наистина съществува, но всяка една от думите в това кратко писмо е послание и истина. Дори и да не е истинско, писмото на вожда съдържа мъдростта на човек, разбрал много за земята и хората. Съществуват няколко варианта и всеки от тях претендира да е верният. Различията във няколкото версии не са принципни и ние се изкушаваме да преведем в съкратен вариант думите на вожда на племето сукуамиш. Дано ние, хората, по-често се вслушваме в мъдростта на вожда Сиатъл.
"Президентът във Вашингтон иска да купи земята ни.
Но как може да се купи или продаде небе? Земята? Това е странна идея за нас. Ние не притежаваме свежестта на въздуха и пръските на водата - как можете да ги купите?
Всяка част от земята е свещена за моя народ. Всяка борова игличка, всяка песъчинка, изпаренията в тъмните гори, всяка поляна, всяка мушица. Всичко е свято в паметта и живота на моя народ.
Ние познаваме соковете на дърветата така, както познаваме кръвта във вените си. Ние сме част от Земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са нашите сестри. Мечката, еленът и великият орел са наши братя. Скалите, росата в тревата, страстта на коня и човека са от едно и също семейство.
Блестящата вода, която тече в потоците и реките, не е само вода. Тя е кръвта на предците ни.
Ако ви продадем земята си, вие трябва да помните, че тя е свещена.
Всяко блеснало отражение в бистрите води на езерата разказва случки и спомени от живота на моя народ. Ромонът на водата е гласът на бащата на моя баща. Реките са наши братя. Те утоляват жаждата ни. Те носят канутата ни и хранят децата ни. Трябва да ги обичате, както обичате братята си.
Ако ви продадем нашата земя, помнете, че въздухът е безценен за нас, защото въздухът живее с духа на всичко, на което дава живот.
Вятърът, който даде първата глътка въздух на стареца, прие и предсмъртната му въздишка. Вятърът дава на децата ни и духа на живота.
Продадем ли земята си, вие трябва да я пазите ненакърнена и свята, като място където човекът може да отиде и да вкуси вятъра, подсладен с аромата на полските цветя.
Ще научите ли децата си на това, на което ние научихме нашите? Че Земята е нашата майка. И каквото се случи на Земята, се случва на всяко от децата й.
Ние знаем - Земята не принадлежи на човека, а човекът принадлежи на Земята. Всичко е свързано, както кръвта свързва всички нас. Човекът не плете мрежата на живота, а е една малка брънка от нея. Каквото причини на мрежата, го прави на себе си.
Ние знаем - нашият бог е и вашият бог. Земята е ценна за него и да й причиниш злина, все едно обиждаш създателя й.
Вашият живот е мистерия за нас. Какво ще стане, когато убиете всички бизони? Опитомите дивите коне? Какво ще стане с тайните дебри на гората, когато бъдат населени с много хора? Как ще изглеждат опасаните с жици голи хълмове? Къде ще отидат храстите? Ще изчезнат. Къде ще е орелът? Ще изчезне. Какво ще стане, като изчезнат бързите коне и дивечът? Краят на живота и началото на оцеляването.
Когато последният индианец изчезне с птиците и бизоните и споменът за него остане само в бягащата през прериите сянка на облак, ще бъдат ли бреговете и горите все още тук? Ще остане ли духът на моя народ?
Ние обичаме земята си така, както новородено обича да чува сърцето на майка си. Ако ви продадем земята си, обичайте я, както я обичаме ние. Грижете се за нея, както ние се грижим за нея. Помнете земята такава, каквато ще е, когато я получите. Пазете земята за всичките й деца, както бог обича всички нас.
Ние сме част от Земята, бъдете и вие част от нея. Земята е всичко за нас. Нека бъде безценна и за вас.
Едно нещо знаем. Бог е един. И всички хора, без разлика от цвета на кожата, са едно. Всички ние сме братя."
През тези същите места преминаваме сега. Индианците не са могли да запазят земята си, белият човек е избил бизоните и едва напоследък е започнал да се вслушва в съветите на вожда и да се грижи за Земята. Надяваме се, че не късно.
Пътят потъва в гората и на всички страни, освен към тясната ивица облаци, погледите ни се губят в тъмнозелената гора. Внезапно над върховете на дърветата, някъде напред по пътя, изскачат реещи се високо десетки разноцветни балони. След два завоя разбираме на какво се дължи присъствието на балоните. Те са част от рекламата на магазин за коли. Без малко да забравим за американските магазини за коли. След стадионите за американски футбол те са най-големите по площ тук. Нищо общо с магазин в центъра на града с две-три коли зад витрината. Всички магазини са далече от центъра на града, където е единственото достатъчно широко място. Представете си паркинг с големината на китайски площад, претъпкан с най-различни автомобили. И навсякъде се веят рекламни знамена и балони. Минаваме покрай точно такъв магазин, построен извън града и го подминаваме по пътя си към планината. Нали не сме тръгнали да си купуваме кола.
Навлизаме все по-навътре и по-навътре във вековната гора. В сърцето сме на най-разнообразната на растителни видове, след тропическата джунгла вечно зелена гора около националния парк Маунт Рейниър. Всичко наоколо изглежда, че расте на воля и без човешка намеса. Но въпреки широко афишираните като държавна политика и гражданска позиция природозащитни намерения, на места зърваме, далече от пътя, явно с намерението да са скрити от любопитните погледи, осечени до голо планински скатове. И тук желанието да се запазят горите е едно, а корпоративните и предприемачески интереси за печалба друго. Горката гора. Ако можеше да крещи, над цялата Земя щеше да се носи раздиращ небето писък.
Дъждът спира и ние спираме на входа на националния парк. Трябва да платим такса за вход. Срещу таксата получаваме малка брошурка с карта и информация за парка. От голямата табела до касата научаваме, че излизането извън пътя и обозначените туристически пътеки е забранено. Забранено е също паленето на огън, събирането на дърва и скали, късането на цветя. Ловуването и внасянето на оръжие и риболовът също са забранени. Табелата в сух стил ни съобщава, че ако искаме да преспим на територията на парка, трябва предварително да съобщим на управата и ако искаме да се изкачим на височина над три хиляди метра, трябва да платим допълнителна такса и да си вземем водач от планинската служба. След целия този списък от забрани и ограничения табелата ни посреща с едрите букви на пожеланието "Приятно прекарване в Национален парк Маунт Рейниър".
Името си паркът и едноименната планина с дремещия дълбоко в недрата и вулкан са получили от английския капитан Ванкувър, кръстил раболепно планината на командира си адмирал Рейниър, без да се интересува, че индианските племена вече са дали име на вечно ледения връх. Адмиралът така и никога през живота си дори не е зървал с поглед кръстения на негово име връх. На нас индианското име на върха - Такома - ни харесва повече. "Такома" на местните индиански диалекти, в свободен превод, означава "Най-великата замръзнала вода". Индианците не са се изкачвали на тази планина, считайки я за свещена и обитавана само от богове. Нещо като американски Олимп. Без да искаме се сещаме за стихче от песен на Висоцки "... умният в планина не се катери, умният път да заобиколи ще намери...".
Пътят продължава по долината и на места излиза до каменистите брегове на Бялата река. Реката дължи името си на почти млечнобелия си цвят. Водата на тази река идва от ледниците под върха. Ние си мислехме, че ледниците са складове за чиста вода, а то... Замътена варова вода. Не ви препоръчваме да пиете от такъв планински поток.
Пресичаме млечната река по висок каменен мост и колата започва да се катери по змийската следа на пътя нагоре. Настигаме група колоездачи и намаляваме скоростта. Марк не свири с клаксон и не нервничи. Запъхтените колоездачи не могат да се мерят с табуна от над сто коня под капака на "Ленд роувър"-а и ни принуждават да изчакаме разрешено за изпреварване място. Още един признак, по който можете да различите американския от българския шофьор. Американският спазва почти безпрекословно знаците за движение по пътищата. И най-вече уважава останалите участници в движението. Пътят поизпъва схванатата си от завоите снага, разделителната лента разрешава изпреварването и Марк бавно, на почтително разстояние вляво, изпреварва групичката велосипедисти.
Влязохме в парка от североизточната му част и пътят ни изкатерва на място наречено Сънрайз. Наблизо има езеро и планински рид със същото име. Това е най-високата, достъпна с кола точка в тази част на планината и оттук се открива най-красивият изглед към ледения купол на Маунт Рейниър. Пристигаме на голям паркинг, над който се вее американското знаме. От едната страна на паркинга има голям хотел с ресторант, а от другата е сградата на службата на националния парк.
Обличаме якетата и тръгваме по една от пътеките нагоре в търсене на изглед за снимки. Пътеката е очертана с множество забранителни табели. "Не стъпвай в тревата!", "Дръжте кучетата на каишка!", "Не излизай от маркираната пътека!". Само гледането е разрешено наоколо. Похвално е старанието на американците да опазят природата си. Но малко са се престарали... Не може да се докоснеш до нищо с ръка. Парк-музей. Обикаляме покрай витрините на природата и само гледаме. Намираме се на границата на гората и алпийските поляни. Съвсем нарядко сред ниската трева растат дребни и самотни, прегънати надве от ветровете, борове с полуголи клони.
Няма да успеем да видим прочутия връх. Небето е надвесило мрачен поглед надолу и от върха е останал само пресеченият конус до най-ниско слизащия, проточил език под облаците, ледник. От върха по склоновете надолу се спускат около двадесет и пет по-малки или по-големи ледници. Облаците откриват само най-ниския край на един от тях и толкова. Няма да видим много от планината. Вятърът намалява, но започва да хвърля в лицата ни ситни капчици дъжд. Облаците бавно слизат от върховете и със сивите си пръсти опипват все по-ниско и по-ниско по снагата на планината. Съседният каменист връх изчезва от поглед и завесата на развалящото се време се спуска пред очите ни. Трябва да се връщаме. Не сме екипирани за дъждовна буря в планината. Докато стигнем до колата, всичко наоколо се скрива зад непрозрачния воал на дъждовния параван. Изчакваме малко, с надежда времето да се оправи, и тръгваме обратно.
Само се докоснахме до величествената природа. Но усетихме безкрайността на силата и красотата й. С нас остана и купеният от магазина албум със снимки на върха от най-различни места и сезони. И думите на индианския вожд, отправени по-скоро към нас, бъдещите поколения, отколкото към президента.

Последна вечер във Вашингтон
Магазин за азиатска храна.
За корейската и българската кухня. Соджу в бутилка от минерална вода.

По целия път обратно ни преследва дъждът. Дали нe ядосахме индианските богове? Едва на влизане в Сиатъл спира да вали, но небето остава все така намръщено и наведено ниско над земята.
Заобикаляме стадиона на вашингтонския футболен отбор "Хъски" с бронзова скулптура на куче порода хъски, стъпило на четири лапи в цял ръст пред входа и паркираме, завивайки покрай пълзящ нагоре, по стълб от уличното осветление, червен дракон, на огромния паркинг пред специализирания супермаркет за азиатски храни.
Огромен. Най-често използваното прилагателно в опита да се намери точната дума за описание на каквото и да било тук. Сиатъл, както и Сан Франциско, както и много други градове в Америка, е мултинационален град. По улиците могат да се видят и потомци на коренното индианско население. Въпреки че завладяването на Дивия запад в края на деветнадесети век е намалило драс-тично броя им. Да не започваме темата, която не е много популярна тук. Индианците се познават по гарваново черните си дълги коси, вързани на опашка или пуснати свободно да се веят на вятъра.
Освен малкото, но сравнително много за американски град, индианско население, в Сиатъл живеят и много американци от азиатски произход. От средата на деветнадесети до началото на миналия век са били наемани за работници при строежа на железопътните линии и са останали да живеят тук. Заедно с целите си семейства. На това се дължи и присъствието на специализиран за азиатската кухня магазин.
Магазинът... Лабиринт от рафтове и щандове, където и Тезей няма да успее да намери път обратно. Влезеш ли веднъж, излизане няма. Докато не напълниш огромната, ето, отново се налага да използваме това прилагателно, кошница и не принесеш в жертва купчина долари, изтичащи през невидимите електронни канали на кредитната карта, Минотавърът пазител на лабиринта, няма да те пусне да излезеш. За нас този магазин е място за цъкане с език и разглеждане с широко отворени очи, докато сричаме етикетите с напълно непознатите думи, старателно поставени над невижданите от нас плодове, зеленчуци, гъби и най-разнообразни продукти, пакетирани в лъскава пластмаса покрита с неразбираемите за нас йероглифи на далекоизточните езици. Как да си купим нещо, когато освен пакетираното телешко месо и парчетата риба, почти нищо наоколо не ни е познато дали е расло в морето или на небето. Или е внесено от отвъд галактичен производител от неизвестна за земните астрономи и гастрономи планета. Не всичко е непознато за нас, но продуктите, които са ни известни, не са ни известни като хранителна стока. Или не сме чували влюбеният в здравословното хранене американец да използва като храна. Голи пилешки крака с ноктите, свинска мас, парчета зелен кактус, агнешки черва, дребни пилета с главите с чисто черна кожа, купища зелени и кафяви водорасли, най-различни по цвят и форма гъби, свински уши и още милиони, и милиони пакетчета с екзотични имена и произход.
Влизаме в бирен коридор между щандовете. От двете ни страни са наредени почти по географски принцип каси с бира - от Мексико, от Холандия, от Чехия, от Китай, от Корея, от Япония... от всяко едно цветно петно на глобуса. Може би и българска имаше, но търсихме само три часа и не успяхме да намерим. Не видяхме също угандийска и новогвинейска.
Къде останаха Марк и Сенди? Как ще се търсим в тази гъста смесица от хора и пакети? Надничаме от рафт на рафт и ги зърваме да четат етикета на някакво пакетче. Намерихме ги. Това, на което етикетът беше приковал погледите им, е последната покупка. В количката за пазаруване са натрупани няколко вида сирене, опаковка гъби с вид на клечки за зъби с калпачета като на кабърчета, малко приличащи на нашенските челядинки, няколко опаковки прясно месо и още много пакетчета и консерви с неясно съдържание и трудни за
произнасяне имена. По пътя за касата се спираме и купуваме пакетче сирене тофу. Това всъщност не е сирене, а нещо приготвено от соя и приличащо донякъде на бучка нашенско сирене. Тофу-то е много използвана в далекоизточната кухня съставка. "На всяко гърне - мерудия" на някои от азиатските езици сигурно звучи като "На всеки тиган - тофу". И нашата вечеря няма да прави изключение.
Довечера, нашата последна вечер в Сиатъл, ще сме на южнокорейска вечеря. Сенди е американка от корейски произход. Когато семейството й е дошло в Америка, тя е била само на четири години. Но нали кръвта вода не става...
Излизаме от магазина, тикайки количката пред себе си, и спираме преди да сме пресекли жълтата линия на няколко метра от входа. За разлика от повечето магазини, където с количката може да се отиде до колата, да се стоварят покупките в багажника и да се остави количката, тук количката остава до входа. Ако пресече жълтата линия, колелата блокират и количката започва да пищи предупредително. Оставяме удобството на колела и с торбите в ръце пресичаме паркинга.
Дъждът, нашият неуморим вашингтонски спътник, провесва ситните си сребърни капчици по цветовете на лавандулата и мокри лицата ни, докато стоварваме покупките от колата.
Всички се включваме в приготвянето на вечерята. В корейската, както и в българската кухня, ястията често се приготвят на основата на лучена и зеленчукова запръжка с домати. Сенди ще готви яхния с телешки ребра. Ако някой ден решите да си приготвите този корейски специалитет, сгответе го като българска яхния, но в запръжката не слагайте брашно. Не пестете подправките и зеленчуците и леко подлютете. Добавете към зеленчуците малко нарязани на дребно гъби, телешки ребра заедно с костите и на тих огън гответе до сваряване на месото. Сервирайте с малко настърган кашкавал. И без тофу ще стане. Това е. Почти като българска яхния, въпреки че от Корея ни делят хиляди километри.
Докато чакаме вечерята, започваме чисто по български. Със зеленчукова салата и... соджу. Това е корейска алкохолна оризова напитка с леко сладникав вкус и плодов аромат. Кристално бистрата алкохолна напитка пристига на масата в бутилка от корейска минерална вода. Още една прилика с България. Братовчеди на Сенди, идвали на гости от Корея, са донесли няколко литра соджу, налята в бутилки от минерална вода. Познато, нали. И ние правим същите номера. Я за да заблудим митничарите, я за да спестим място в куфара.
Ако не беше английският език, на който се води разговорът в тази августовска вечер в Сиатъл, може лесно да си представим, че всичко се случва някъде в България... Ако вечерта беше октомврийска - и без това доматите в салатата са с вкус на последна предтуршиена реколта от рано осланена градина.
Корейската ракия е с малко по-ниско алкохолно съдържание от българската. Стискаме очи в тъмното, но не можем да си представим, че сме в България. Не могат една вечеря и една маса да преодоляват пространството и времето.
Нашият последен ден в Сиатъл подгъва уморено крака и се свива на топло под завивката на нощта. Тъмно е. Но не е непрогледна тъмнината под облачното небе. Нощта не спуска черни завеси пред смарагдово-зелените очи на деня. Разпръсква полека сепиен цвят по небето и сгъстява сиво-сребърните му дневни цветове, но ги оставя да пълнят беззвездната нощ с меко сияние.
Предразполагащият към меланхолия, тихо ръсещ желания за излежаване до късно, дъждец не пречи на утрото да се щура забързано из цялата къща. Днес всички заминаваме. Ние обратно за Сан Франциско, а Сенди в служебна командировка на юг към горещата и суха Аризона. Стаите си предават една на друга забързани стъпки и аромат на кафе от разнасяните насам-натам чаши.
Постепенно денят за почва да надделява над утрото и хора, и куфари заемат местата си в подредения свят на пътищата. Пътищата. Забелязали ли сте, че след всяко пътуване остават тръпки по гърба, като че ли не вие сте вървели по пътя, а пътят е минал през вас и оставил леко сърбящата болка на белезите от противоречиви спомени? Най-доброто на всяко пътуване, казват, е завръщането. Защо тогава седим и чакаме самолета за Сан Франциско в дъждовно мълчание? Раздялата с приятелите и пътищата къса по малко от нас и го разпръсква над земята, по която сме стъпвали, и оставя частица в сърцата на най-близките ни. А в нас остава една малка, вечно наболяваща раничка. Завинаги. Докато времето ни разпръсне навсякъде, докъдето сърцата са ни завели.

Тръгваме си
С метро и автобус. Гратис в градския транспорт. В китайския квартал. Изяждаме кашкавала. Два силуета изчезват в тъмнината на ранната утрин...

Самолетът с индианеца на опашката се е измъкнал от дъждовните облаци и с полукръг се снижава над Сан Франциско. Пистата на летището граничи с водата в залива и от високото изглежда, че малко му трябва на самолета и ще цопне в океана. Пилотът все пак успява да улучи тънката лента на пистата, колелата се завъртат по бетона и ето ни отново в топлата и слънчева прегръдка на блондинката Калифорния.
Двете вагончета на автоматичното влакче, свързващо терминалите на летището, ни стоварват точно на спирката на метрото. "Зареждаме" картите с магнитна лента с по пет долара и се качваме на влака. От летището метрото се движи над земята. Около нас разнообразието на пейзажа се изчерпва с препълнени с коли пътища и пътища, и пътища.
Движим се над разпиляна, от принадлежало някога на великан кълбо, прежда от пътища, заплетени един в друг и захвърлени върху земята. Лабиринт без изход, където човекът на колела остава заключен в безкрайното си лутане.
Наближаваме града, защото метрото затваря очи и се гмурва под центъра на Сан Франциско, и през тунела под залива ще излезе отново над земята в Окланд. Покривите на складовете и паркираните коли около линията на метрото под отвесните лъчи на слънцето изглеждат като разхвърлени от вятъра парцали от избеляло бедняшко пране. Няма ги свежите калифорнийски цветове в отракваното от влаковете пространство около вдигнатата на бетонни стълбове линия. Никакво движение не се забелязва. Само в далечината, по магистралата към летището на Окланд, едва-едва пълзи автомобилна колона.
Стържещият глас от говорителите издрасква в ушите ни: "Спирка "Колизеум", влакът забавя скорост и спира със съскане на перона.
През отворените врати влизаме в пещта на калифорнийското слънце. По стълбите надолу пресичаме изоставената железопътна линия, заобикаляме метална ограда и заставаме с разписание в ръка на автобусната спирка. Автобуси и пътници няма. Само табела с номерата на автобусите. Нали помните, автобусът не е любимото средство за придвижване в Америка. От маранята над нажежения асфалт се появява размит, като промъкващ се през мокра акварелна рисунка, образ на идващ автобус. Влиза в сянката и спира точно до табелата пред нас. От автобуса слизат двама - младо момиче, сигурно няма шестнадесет години и няма право да кара кола, и затова се вози в автобуса, и шофьорът.
Шофьорът е чернокож. Всички шофьори на автобуси в Окланд са чернокожи. Интересно. Всички таксиметрови шофьори в Сиатъл са индийци - със старателно навити високи тюрбани и сресана брада. Следвайки тази логика, ватманите на трамваи в Чикаго трябва да са мароканци. Не можахме да стигнем дотам и не видяхме. Но нищо чудно да се окажем прави.
Нашият шофьор застава в сянката пред автобуса и започва дълъг и изпълнен с разпалени жестове и артикулации разговор по мобилния си телефон. Успяваме, някак си, да се включим в паузата между два разговора и питаме кога ще тръгне автобуса. Получили успокоителното "След пет минути!" за отговор, спокойно започваме да чакаме минутите да изтекат под формата на телефонен разговор. Те не се задоволяват с полагащите им се триста секунди. Изгълтват секунди за още два пъти по пет минути, и от пет се раздуват до петнадесет. Дали разговорите не бяха пет...? Шофьорът прибира телефона и отваря вратата на автобуса. Ако бързате за някъде в Окланд, не разчитайте много на градския транспорт...
За автобуса се плаща на влизане. Между качващия се пътник и шофьора на автобуса има голяма кутия с фуния отгоре за монетите и процеп под нея за банкноти. Лесно е. Пускаш шепа монети, приличащата на мелачка за месо машинка раздрънква монетите, преброява ги и дава билет. Лошото е, че машинката сигурно е измислена от анимационния герой Чичо Скрудж. Ако сипеш по-малко монети билетче не дава. Но ако сипеш повече или й дадеш да глътне някоя по-едра банкнота, ресто не връща. Трябва да имаш точно долар и петдесет. А ние сме останали с две четвъртинки и пет доларова банкнота. Не искаме да подарим на градския транспорт два долара и обясняваме на шофьора, че нямаме дребни. С надеждата той да ни размени банкнотата. Шофьорът не разменя петдоларовата банкнота, а накъсва с пълен с учудване поглед молбата в очите ни и я смита надолу по стъпалата на автобуса, накъдето ние виновно сме свели очи.
Точно решаваме, че ще трябва да се простим с два долара и шофьорът махва небрежно с ръка: "Влизайте!". Изненада! В страната, където на банкнотата от един долар пише "Вярваме на Бог" - разбирайте: "Останалите си плащат в брой" - ще пътуваме без да платим. Учудени, но не повече от няколкото влизащи след нас и подканени от шофьора да сядат без да плащат за пътуването местни пътници, се настаняваме на една от многото празни седалки зад шофьора. Пълният с гратисчии автобус - пет души общо, без да броим шофьора - излиза от сянката на спирката и изчезва по пътя си обратно в маранята над нажежения асфалт на "Семинари".
Слизаме на познатата ни спирка срещу магазинчето с оплютия с дъвки тротоар и под покрива на горещото небе се прибираме в нашия калифорнийски дом, който... ни очаква с отворена врата. Ами сега? Защо вратата на гаража е отворена? Бетси и Пол ги няма от няколко дни и всичко би трябвало да е затворено и заключено. Дали някой не разби гаража? Ужас! Само това остана!
Влизаме през полуотворената врата на гаража и се оглеждаме наоколо. Колата я няма естествено, но нашите приятели са отишли до летището с нея и са
я оставили някъде там. Нали с нея ще се връщат? Косачката е тук, ските са тук, електрическата бормашина е тук, хладилникът е тук... На пръв поглед изглежда, че всичко си е тук. Най-вероятно нашите приятели са забравили вратата отворена. Затваряме и заключваме гаража с въздишка на облекчение. Не е обир. Най-обикновена разсеяност на бързащите за сватбеното си пътешествие младоженци. А ако беше наистина обир...?
Натежали от пътища, сядаме под лимона и се оставяме на прохладата на сянката. Тихо е в задния двор. В клоните над нас две птички, приличащи на дроздове, оживено спорят за нещо и това са единствените звуци в двора зад къщата. Наближава пет часа следобед и, нали не сме в Англия, изпиваме по чаша кафе и се заемаме със задълженията си на временни домакини. Първо поливаме тревата и цветята. После трябва внимателно да прехвърлим домашно приготвящата се бира в друг съд. За да е готова, когато Пол и Бетси се върнат.
С това задълженията ни за днес свършват.
Слънцето, за пръв път от седмица насам, ни буди палейки жълти правоъгълници на стената срещу прозореца. Нашият последен ден в Америка...
По вече познатия ни път с автобус - този път имаме дребни - и с метро, излизаме изпод небостъргачите в центъра на града. Запътили сме се към китайския квартал. Нашите приятели, неясно защо, не искаха да ни доведат тук. И ние, естествено, точно, но и не само затова, държим да не си тръгнем, преди да сме минали през китайския квартал. Още повече, че е съвсем наблизо. Само няколко преки нагоре по хълма от централната, набодена с високите небостъргачи, част на града.
Китайският квартал има вход. На главната улица е издигната върху колони малка стряха. Нещо средно между триумфална арка и нашенска възрожденска порта без вратата. От двете страни, пред колоните, с каменен поглед, посрещат всеки влизащ две гранитни лъвски фигури в характерния китайски стил. Или с други думи, лъвовете приличат повече на позатлъстели тъпоноси кучета. Влизаме през символичния вход и ставаме част от препълнената с туристи и продавачи улица. Погледите ни търсят китайското наоколо. Китайски изглеждащите лица и китайски звучащата реч, промъкваща се през шума от многоезичната тълпа, са малко повече от другите, привличащи туристи, места в Сан Франциско. Покривите на сградите са като на китайски пагоди с извити нагоре ъгли и на всеки ъгъл има червени фенери, декорирани с малки златни дракони. Магазините са пълни, не, препълнени със стока. На места слаб човек трудно се провира между закачалките с дрехи и рафтовете с дребни джунджурийки. Тук може да се купи абсолютно всичко, от което човек няма никаква нужда. Продавачите, на английски език с подчертан китайски акцент, шумно предлагат ветрила, китайска коприна, календари, малки статуйки на носещ късмет Буда от малахит или пластмаса - "Една за три долара, три - за пет!", чадъри в ярки цветове, свещи и ароматни пръчици, инкрустирани бивни от слон - намалени от седемдесет и пет хиляди на петдесет и седем хиляди долара единия, сушени билки и семена, изработени от най-различни материали дракони...
Изморихме са да подскачаме с погледи из магазинчетата. Разсеяно върви разходката ни. Мислите ни все повече кръжат над летището на утрешното ни отпътуване.
Вървим по улицата и вече гледаме магазинчетата през витрините. Направо на улицата, дребничък китаец калиграф може да ви изпише с йероглифи на китайски език всякакъв надпис. По ваше желание. С чер туш на хартия. За долар на йероглиф. На няколко метра от него друг сръчен китаец, свел поглед гравира йероглиф върху малко цветно камъче, което ще може да се използва за печат.
Честата гостенка на хълмовете на Сан Франциско - хладната мъгла - днес не идва насам. Денят е слънчев и почти горещ в ранния следобед. Пред вход към тясно и стръмно стълбище за втория етаж, млад мъж в бяла риза и папионка, гласовито, на почти китайски английски език, кани в ресторанта. Спираме и заинтригувани, по-скоро от ниските цени и любопитството си, отколкото от китайската кухня, се качваме по стъпалата.
Влизаме в препълнен от празни, застлани с ослепително бели покривки, маси ресторант. В него, ако не броим масите и персонала, сме броящи се на пръстите на двете ръце клиенти. На една маса обядва американско семейство, в дъното двойка на средна възраст е забола погледи в големите листи с менюто и по тесните коридорчета между масите се промъкваме и ние към масата, посочена ни от посрещналата ни на входа усмихната сервитьорка, която, докато ни настанява и ни подава менюто, не спира да ни засипва с думи, които така и не разбрахме дали са произнесени на английски език с китайски акцент или на чист китайски език. Тя си говори с променлива интонация, а ние кимаме равномерно с глави и хъмкаме с разбиране. Сервитьорката изчезва нанякъде и ние отваряме менюто. Добре, че менюто не е на един език като сервитьорката, а на два - първият ред на китайски и под него, с по-дребни букви - на английски. Едва разгърнали лист и тя изниква до масата с две чаши вода с лед и остава права - с молив в ръка и настойчив поглед в очакване да записва поръчката. Избираме почти напосоки, отново водени най-вече от цената. И въпреки красноречивото, изписващо гримаси на учудване върху лицето на сервитьорката, подканяне да поръчаме още, настояваме поръчаното да е само по едно на човек.
Изпиваме по чаша вода с лед и сервитьорката вече идва. С препълнена с чинии табла на колелца. Сръчно, с чупка на световен шампион по тенис на маса в китката, поставя по една чиния пред всеки от нас и започва, най-вероятно, да ни убеждава, че поръчаното е нищожно малко и трябва да поръчаме още. Едва сега разбираме механизма на действие на капана за клиенти. Всичко в менюто е много евтино, но количеството в чинията е с размера на сиренце в капан за мишки. И ако някой наистина иска да обядва тук и да си тръгне сит, трябва да поръча пет-шест пъти от една порция. Ние няма да се хванем в този китайски капан.
В едната чиния сервитьорката донася нещо много приличащо на българска зелева сърма със свинско месо, но с повече подправки и по-малка, а в другата - пържена бухтичка, в средата на която има хапка пилешко месо, залята със сос подправен с неизвестни за нас аромати. Ястията са вкусни, но ние, въпреки продължаващите настойчиви покани от непрестанно сновящата между масите сервитьорка, изпиваме по още една чаша студена вода, плащаме сметката и се сбогуваме с китайския ресторант.
Отвън ни посреща същият горещ дъх на летен градски въздух. Избираме сенчестата страна на улицата и тръгваме към спирката на метрото. В метрото поне е хладно. Сбогуваме се със Сан Франциско. Краката ни вървят по улиците на града, а очите ни шарят по спомените на различните места и приятели, които посетихме за един месец тук, на американска земя. Не видяхме Статуята на Свободата и Ниагарския водопад, не видяхме Белия дом и Йелоустоун, не видяхме Холивуд и Лас Вегас, не видяхме... Много неща не видяхме. Само надникнахме в Америка. Но го направихме през прозореца с най-хубавия изглед. Един незабравим месец в короната на Америка - брега на Тихия океан.
Нашата последна вечер на американска земя уморено сяда в сянката на лимона и събира спомени в багажа за самолета. По изпитания метод - ред дрехи, ред спомени, ред дрехи, ред надежди и най-отгоре - паспортите със самолетните билети. Поливаме за последно тревата и отваряме бутилка с бира. То с бирата проблеми няма. Ами кашкавалът от десетината наченати опаковки в хладилника...? Срокът на годност на всички е изтекъл. Ще се върнат Бетси и Пол от Коста Рика и ще го пратят направо в кофата за боклук. Без да го опитат дори. Няма как, ще пием бирата с парченца Ементал и Пармезан. Ще спасяваме кашкавала от изхвърляне на боклука.
Нощта отдавна дойде, но сънят няма да ни споходи повече на малкия диван. Изпратихме сънищата си обратно в България да застилат леглата за връщащите се от Америка. Колко ли пъти ще ни се наложи да отговорим на въпроса "Защо се върнахте?". Въртим се в чаршафите на безсънието в напразни опити да поспим поне час-два, но без сънища спи ли се? Нашата най-къса в часове и най-дълга във времето американска нощ. А трябва да ставаме рано. Най-късно в три и половина. Чака ни дългата, чак до спирката на метрото, улица
"Семинари". А с куфарите и пеш никак няма да ни е лесно да изкрачим един час тъмнина. Точно достигаме до прага на съня и будилникът разкъсва тишината с електронен вой. Край. Ставаме. Пътят назад започва. Той, всъщност, започна още преди месец в България.
Нали всеки край започва още от началото?