Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Perunika
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143

Онлайн са:
Анонимни: 863
ХуЛитери: 1
Всичко: 864

Онлайн сега:
:: AGRESIVE

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСватба в Калифорния 8
раздел: Есета, пътеписи
автор: Petroff

Сиатъл
Отново на летището. Сенди и Марк. Как се паркира в центъра. Адвокатска кантора на седемнадесетия етаж. Паметник на Ленин. На чаша уиски сред лавандула и петунии.

След час сме вече на летището на Сан Франциско. Прегръдки на тръгване, очите ни малко се замъгляват от неотронените думи на сбогуване и потъваме в неизбродимия мравуняк на летището.
Летище... По-скоро трябва да се нарече "вървище". Във всички посоки вървят хора, хора и хора. Но никой не прехвръква наоколо. И всички заминават нанякъде. На групи, по двама, сами, с камари куфари или с по една раничка само, с децата или без тях, студенти, ученици, бизнесмени, пенсионери, свещеници и безработни. Ако искате да видите американци, идете на летището. Всички са се събрали там. И не само американци. Целият свят може да се види на американското летище.
Американците много обичат да спортуват. Най-популярен и леснодостъпен спорт за поддържане на добра фигура е така нареченият "джогинг". Това си е най-обикновено бягане по улиците и парковете в бавничко темпо, по-известно в България под живописното наименование "свински тръс". Тук на летището обаче, същите тези обичащи да тичат американци, дори не вървят. Тук земята тича, а американецът чака тя да го занесе до входа на самолета. Има ли етаж за изкачване - стъпваш на пълзящите нагоре стъпала и те ще те издигнат нагоре, има ли коридор по-дълъг от десет крачки - качваш се на вървящата вместо теб пътечка и тя те пренася до другия край.
Обича движението американецът. И най-много на механизмите и машините.
Превърнали се в две песъчинки сред океана от мултисветовното гъмжило, преминаваме през фоайета и коридори, досадното претърсване през зоната за сигурност, нови коридори и най-накрая сме пред ръкава, през който ще влезем в самолета на компанията "Аляска еърлайнз". Самолетите на "Аляска" са бели с изписано със син цвят име върху корпуса и изрисувана стилизирана глава на индианец на опашката. Нашият Боинг 777 е приятно изключение от строгите и напомнящи за мразовития север фирмени цветове. Цялото тяло на самолета е изрисувано с героите на Уолт Дисни - Мики Маус, Плуто, Гуфи, Мини Маус и патока Дък. Рекламата на Дисниленд прави сериозното транспортно средство да изглежда като играчка от увеселителна въртележка. Надяваме се ярките цветове да не са лишили самолета от летателните му умения.
Настаняваме се набързо, самолетът излита, описвайки наклонен полукръг над залива, и закатерваме нощното небе на север към Сиатъл. Полетът ще е кратък - няма и два часа, но това не пречи стюардесите да започнат да сервират задължителната пластмаса. В цената на билета няма включена вечеря, а и никой от пътуващите няма да умре от глад или жажда за час и половина, но авиокомпанията се е погрижила всеки да получи задължителната за самолетен полет порция пластмасови опаковки. Първо табличка, после чинийка, в чинийката половин шепичка солени фъстъци, естествено в пластмасова опаковка, до нея друга чинийка с опакована шоколадова вафличка, пластмасова чаша с лед и вода, друга пластмасова чашка за кафе или чай - по избор, лъжичка и един пластмасов напръстник със сметана. Сервирани са общо два залъка и три глътки храна, но с пластмаса до преяждане, че и в повече.
Полетът преминава гладко и бързо в нощта, самолетът навежда крило, под което зърваме за миг града от високо, и затрополява точно в полунощ по бетона на пистата. Нареждаме се около въртящата се лента с багаж, вземаме си раничката и се оглеждаме наоколо. Това е вътрешен полет и няма зала за посрещачи. Някъде тук трябва да ни чакат Сенди и Марк. Опипваме с поглед мрачното ниско помещение и никъде не виждаме нашите приятели. Не сме ги виждали повече от осем години. Дали ще ги познаем? Дали и те ще ни познаят? Всички
от нашия полет са си взели багажа, напуснали са летището и ние оставаме сами наоколо. Тревожното чувство на безпричинен страх у малко дете, изоставено само в тъмното, започва да наднича към нас от ъглите на залата. Ами ако, по една или друга причина, Сенди и Марк няма да успеят да ни посрещнат? Какво ще правим сами в непознат град на хиляди километри от дома само с няколко долара в джоба? Дали ще ни стигнат за такси и хотел за една нощ поне?
Точно започваме да ровим джобовете за дребни и да се оглеждаме за телефон и насреща ни разцъфва широката, непроменена от годините усмивка на Марк. Същият рус и с весело искрящи в закачка очи Марк. А къде ли е Сенди? До Марк, къде другаде, но доста поразширилото се с годините тяло на Марк, изпълва първите няколко секунди от погледите ни и едва тогава успява да се покаже пред очите ни. Познахме се, все пак. Осемте години не са успели напълно да обрулят лицата ни и отвеят в забрава спомените за приятелите. Въпреки че са се постарали достатъчно.
След задължителните прегръдки, с които вече свикнахме на американска земя, тръгваме заедно към колата в подземния гараж на летището. Качваме се, естествено, в огромния "Ленд роувър" - нали всичко в Америка е голямо - и тръгваме през нощния Сиатъл.
Неусетно съпоставяме нощното си пристигане в Сан Франциско с отново нощната си първа среща със Сиатъл. И тук пътищата са завладени от най-многобройния жител на Америка - автомобила. И тук разстоянията са големи. И тук градът се е разлял на огромна площ. Но нощният Сиатъл живее с бавното, равно дишане на спящ в тишината, под звездите, спокоен и сънуващ тихи сънища, жълт котарак. Няма го забързания, като в претъпкана дискотека, задъхан и потен, никога незаспиващ ритъм на вечно будния град от мъглата на залива. Дори колелата на автомобилите се въртят по-безшумно и фаровете им не режат тъмнината с острите ножове на заслепяващите лъчи, а заливат пътя с мека пастелна светлина. Или просто така ни се струва.
Колата излиза от оживените пътища и бавно навлиза в обрасъл в зеленина квартал с разпилени малки къщи сред мрежа от перпендикулярни пусти улички. Изкачваме леко възвишение, завиваме вдясно и спираме на асфалтирана алея до подстриган на вече известната ни от Калифорния прическа "пудел на киноложка изложба" дребен кипарис. Пристигнахме. Сиатъл ни посреща с приятно хладен свеж въздух и ясно, като над високопланинска обсерватория, неприлично чисто за многохиляден град небе, обсипано с ярки звезди. Трябваше по-дълго да се порадваме на кристалния въздух тази вечер и да погледаме звездния купол над Сиатъл. Всички наши следващи нощи и дни в Сиатъл ще се случват наскрито от любопитните галактически очи под плътното покривало на облаците.
Влизаме в къщата през задния вход, настаняваме се и сядаме на маса, която Марк, въпреки късния, или по-скоро твърде ранния за вечеря час, постепенно отрупва с плодове, сирене и сандвичи. Думите ни помагат да си припомним много от старото и да научим малко за отделно преживените години на всеки от нас.
Думите и усмивките. Думите са невидимите мостове между душите на хората. Без тях нямаше да можем да стигаме до сърцата на приятелите си. Ето, до преди час ни разделяше осемгодишната пропаст на времето, но думите успяха да прехвърлят мостове помежду ни и приятелството ни събира отново на един и същ бряг.
Изяждаме последните парчетата диня естествено без семки - американците не купуват други - и с прозевки се гласим за леглата. Изсипваме хранителните остатъци в мивката - в сифона има мелачка и всичко ще се превърне в каша, слагаме празните чинии в машина за миене на съдове, натискаме копчето и сме готови - машините ще се погрижат за чистотата на съдовете. Вече научихме двата начина за почистване след гости в Америка - или опаковките за еднократна употреба се хвърлят направо в кофата за боклук, или стъклените чаши и порцелановите чинии се слагат в машината.
Денят се събужда от утрото, изпълнило цялата къща с плясъка на водата под душа в банята и аромата на сварилото се само в настроената от снощи автоматична машинка кафе. Нахлузваме по една тениска презглава и си сипваме по чаша кафе. С гръмогласно "Добро утро! Как спахте?" Марк се присъединява към нас за сутрешното кафе, гарнирано с чаша сок и още една чаша вода. Получаваме лека забележка, по-скоро съвет, че не пием достатъчно вода, а пиенето на вода и течности е здравословно. Приемаме забележката, но не си наливаме чаша с вода. Ние пием достатъчно течности, но не сутрин и не вода. Няма да ни избират за зетьове, я, че да започваме деня с вода.
Марк се настанява пред телевизора с вдигнати на масичката крака и с новия вестник в ръце, хвърлен от пощальона, още преди да се събудим, пред входната врата и се зачита в новините. Ние си наливаме нови чаши с кафе и се оглеждаме наоколо.
Къщата е едноетажна според американските стандарти, но реално си има два етажа. За главния вход се влиза откъм улицата по пътечка, преминаваща през туфи от силно ухаещи във влажния утринен въздух разцъфнали, големи стръкове лавандула. Вратата води направо в голям хол с камина и телевизор. На този етаж има още две спални с баня, кухня и малка столова. От коридора помежду им може да се излезе в задния двор или да се слезе на долния етаж. Там има една стая с баня и едно обширно помещение, което нашите приятели използват едновременно за склад, килер, мазе и перално помещение. И това е всичко. Малка къща за двама. С три спални и две бани.
Сенди се появява с чаша чай и усмивка, осведомява се как сме спали и двамата с Марк се приготвят да тръгват на работа. Те имат само една кола, нищо, че е с размерите на две по-малки и Марк първо ще закара Сенди на работа, а после ще се върне обратно. Той започва работа по-късно, а Сенди работи наблизо - няма и петнадесет минути с кола, което си е направо отсреща за американските разстояния.
Оставаме сами и сядаме да изчакаме Марк в задния двор. Днес и двамата със Сенди са на работа, така че ще добиваме първи впечатления от Сиатъл сами. В задния двор цари тишина. Гърбът на къщата е буквално обрасъл в двуметрови, не грешим с размера, наистина двуметрови стръкове копър, окичени в ситни перлички роса. Гигантската подправка, напомняща ни за прочутия боб от известната приказка, е свърталище на ято, приличащи на малки орехчета, птички. От стрехите на гаража, който не се използва за гараж, а за беседка наоткрито с маса и столове, висят саксии с нацъфтели петунии. В гаража има и маса за тенис. Марк и Сенди изиграват някоя партия тенис на маса вечер след работа. Помага срещу стреса. Странното съчетание на ароматите на копър, лавандула и петунии създава усещане за ботаническа градина или магазин за източни подправки.
Изхъркващият при загасването на двигателя "Ленд роувър" ни изкарва от меланхоличния унес сред тишината на ароматите в задния двор и ни връща в реалността. Марк се е върнал. Време е да се нагласим за разходката си в Сиатъл. Вземаме фотоапарата, якетата и чадъра - нали сме в най-известния дъждовен град на света - и се строяваме до колата. Марк се появява след малко в строг тъмен костюм и вратовръзка. Той е адвокат и е длъжен да бъде официално облечен на работа. Адвокатска кантора на седемнадесетия етаж в центъра на града очаква от служителите си безупречен външен вид.
Достигаме безпрепятствено до центъра на града и започваме да търсим място за паркиране. Съдейки по многобройните табели с надпис "Паркинг", това няма да е трудно. Опитваме в най-близкия до местоработата на Марк паркинг, но получаваме отговор: " Сори, сър, всички места са заети". Тръгваме към друг паркинг. Това е осеметажна цилиндрична кула. Вместо със стълби, тя е опасана със спиралата на бетонен път за колите, а в центъра и има асансьори за вече останалите без колите си американци. Стълбите тук не се радват на популярност. Освен ако не вървят сами. На входа на сградата-паркинг има табела с надпис, вариант на българската поговорка "Рано пиле, рано пее". Над американския паркинг надписът гласи: "За ранни птици до девет часа и тридесет минути само девет долара и деветдесет и девет цента за ден." Остават още пет-десет минути до девет и половина, но изглежда всички "ранобудни птици" вече са оставили автомобилите си на паркинга, защото се въртим нагоре до последния осми етаж и никъде няма свободно място за паркиране.
Слизаме обратно по спиралата на пътя и продължаваме да търсим място, където да се разделим с колата. Най-после, след половинчасово обикаляне, намираме място на малък паркинг за десетина автомобила. Спираме пред една кутия, на която подробно е обяснено за колко време, колко ще ни струва паркирането. За цял ден ще трябва да платим дванадесет долара. Няма охрана, няма покрив, но това е - друго място не намерихме. Освен ценоразписа, на кутията има и подробен чертеж как да сгънем банкнотите, за да ги пуснем в тесния прорез. Марк нагъва на хармоника доларите, пуска ги в прореза, натиска едно копче и кутията ни дава номерче. Марк поставя номерчето от вътрешната страна на предното стъкло, така че да се вижда и сме готови.
След няма и петнадесет минути пеш, най-после, сме пред небостъргача, където работи Марк. Ще се качим с него до кантората, за да научим къде да дойдем да го вземем в три часа следобед. Големите сгради си имат имена и тази не прави изключение. Носи, неизвестно за нас защо, име на площад - "Сенчъри скуеър", а площадът, на който се намира, носи езерното име "Уестлейк". Малък площад с пейки и градинка, празнично разцъфнал с висящи от окачени на стълбове кошници с цветя. Преди няколко години е бил опустошен от една от най-големите антиглобалистки демонстрации в Америка по време на срещата на Г-8, състояла се тук, в Сиатъл. Но сега и помен няма от изпочупените витрини, а и светът продължава все повече и повече да се глобализира. Протестите на хилядите по-малко или повече радикални демонстранти не са успели да повлияят много на световната икономическа политика на най-силните държави и мултинационалните компании.
Часовникът показва десет. Много работи американецът. По-скоро много време му трябва на американецът да започне работа. Нека да изчислим как средностатистичният американец прекарва деня. Проста аритметика - час, час и половина лично време сутрин, половин час да види и прочете последните новини, един час път с колата - ако не попадне в задръстване, и половин час търсене на паркинг. Това прави три часа. Още осем до десет часа работа през деня, и нов час, за да се прибере вкъщи или общо - около четиринадесет часа. Остават му само час-два за похапване пред телевизора с бутилка бира и трябва да ляга, защото утрешният ден ще бъде също толкова дълъг.
Нас не ни чака работен ден, а разходка из Сиатъл. Тръгваме надолу по лекия наклон към океана по улица "Пайк". И тук, като в Ню Йорк, към океана водят успоредни една на друга улици с различни имена, а пресичат под прав ъгъл авенюта с поредни номера. Тръгнали сме към прочутия обществен пазар. Но днес е четвъртък, ден със свободен вход в музея за изящни изкуства, затова първо него ще посетим. На път ни е и няма да пропуснем безплатната възможност да се докоснем до световната култура в един от най-големите музеи.
Сутрешните облаци изчезнаха, прогонени от яркото слънце някъде далече над океана и над Сиатъл увисва ослепително синьо небе. Най-известният дъждовен град в света обещава най-слънчевото и ясно небе за днес. Има някакъв парадокс. Отиваме в една от най-сухите части на Калифорния през лятото - долината на Сакраменто - и завалява дъжд, идваме в най-дъждовния град на щата Вашингтон и ни посреща най-слънчевият ден от годината.
Пред музея ни посреща огромна, извисяваща се на пет-шест метра височина, стилизирана механична човешка фигура, размахваща ръце и крачеща на място, символизираща може би вечно бързащия нанякъде и все тъпчещ на едно място човек. Или кой знае какво точно изобразява този великан, напомнящ за старите дървени играчки, на които, като дръпнеш конеца, и мърдат с крака и ръце. А може би авторът точно това е искал - да ни подтикне към размисъл и да ни остави сами да достигнем до идеята за изкуството. Една фигура, един човек, на една земя, сред безброй идеи и истини. Музеят е известен с провокативните си и понякога дори скандални експозиции, и тази фигура, извисяваща се над всички, преминаващи долу, в ниското, дребни човечета, хибрид между механизирано плашило и детска играчка, е подходяща за сочещ и канещ с ръце всички към входа на храма на изкуството портиер.
Музеят ни посреща с характерните за всички музеи по света високи изложбени зали и тишина, нарушавана единствено от приглушените стъпки на посетителите. Не знаем дали от безплатния за посещение ден, или винаги е така, но има доста посетители наоколо.
Експозицията със свободен достъп включва два етажа, където са подредени по континенти предмети на изкуството от всички епохи - от дълбока древност до съвременността. За съжаление в залата за европейско изкуство няма нищо от България. Най-голяма естествено е изложбената площ за северноамериканско изкуство. Разглеждаме с интерес всичко наоколо и попадаме на нетипична за музей цена. Пред една от витрините с африкански маски и дървени статуетки две момичета на гимназиална възраст се подсмихват и коментират, донякъде с възмущение, донякъде с присмех, подчертано уголемените първични полови белези на статуетките, символ на плодородие и здраве. Отново се сблъскваме с американското пуританско възпитание. Може би момичета не успяха да видят истинското значение на статуетките и погледите им останаха само на повърхността на видимото, до сексуалното, чисто първично значение на голите фигури. Можеха поне да се наведат и прочетат написаното на чист английски език на месинговата табелка на витрината. Щяха да разберат. Може би.
Излизаме от прохладата на музея и улицата ни лъхва с горещия си асфалт. Къде е дъждовният и студен, за който всички ни говореха преди да дойдем, Сиатъл? Пред нас е един слънчев и топъл летен град. Насреща ни е океанът, който с оловносивите си води напомня, че слънчевият ден е по-скоро приятно изключение, отколкото правило за летните дни тук. Голям многопалубен пътнически кораб пресича залива към пристанището. Високо в небето летят чайки или някакви други морски птици. Ние пресичаме Първо авеню и вече сме на пазара. Пазарът е най-старият, все още работещ от почти сто години пазар в Америка. Тук се продава всичко. Най-много риба, зеленчуци, плодове и цветя. Старата сграда очевидно е претърпяла много ремонти и достроявания. Разположена е на няколко етажа и полуетажа, свързани с тесни и стръмни стълби. Построена в края на стръмния бряг, от входа започва като едноетажна, после, следвайки гънката на ската, завива леко надясно, добавя още два етажа под първия, изправя се и отново става едноетажна постройка. Всичко това е разположено на стотина метра дължина, разделено на най-различни магазинчета. Отвън, пред сградата, и на места дори на отсрещния тротоар, са плъзнали сергии и открити щандове, отрупани с разноцветно подредени зеленчуци и плодове.
Влизаме от главния вход и първо ни посреща едно прасе с клепнали уши. Прасето е на средата на тясната площадка веднага след входа и си стои мирно и кротко. Въпреки че цветът му напомня хрупкавата коричка на препечено прасенце, то не става за ядене. Но разрешава да го почешем зад ушите. Прасето е бронзова скулптура, посрещаща с пълно безразличие постоянно прииждащата вълна от хора. Пазарът се радва на разнообразна клиентела, предимно от туристи и гости на града. Освен многобройните магазинчета за всякакъв вид храни тук има и магазини с най-различни сувенири от Сиатъл - от тениски и химикалки с надписи "Сиатъл" до зъби от праисторически акули и разноцветни камъчета от брега на океана. Ние си събрахме от плажа безплатно. Главната атракция на пазара се намира зад завитата на спирала опашка на прасето точно срещу входа. Там е разпънат дълъг щанд, отрупан, не, не е отрупан, а направо затрупан с риби, раци, миди, октоподи и много други морски и речни обитатели, налягали върху дебел слой натрошен лед. Тук никъде не се продава дребна риба. Или с вътрешностите. Рибата за продан е във вид на филета или едри шайби. Най-сигурният начин за оцеляване в американски териториални води е да си дребничка цаца. Американецът такава риба не яде.
Щандът е обграден от плътна тълпа зяпачи, повечето въоръжени с фотоапарати, и е почти невъзможно човек да достигне до наредените една до друга, различни по вид и големина риби. Интересът на навалицата е предизвикан от колоритните продавачи. Устата им не се затварят от подканвания и всякакъв вид подмятания към потенциалните клиенти. Но истинското шоу започва, когато някой се престраши да си купи сьомга. Единият продавач хваща рибата, подхвърля я високо нагоре и с бърз пас я подава към съотборника си вляво. Той се завърта, прехвърля сьомгата в дясната си ръка и през високо протегнатите ръце на защитата вкарва поредния кош... Не, не. Не е кош. Въпреки че всичко напомня много на баскетболен мач. Може би продавачите са били баскетболисти преди... Рибата ловко е вкарана от линията на тройката в кошницата на кантара под бурните аплодисменти на публиката и отборът чака да получи нова топка, за да започне нова атака към коша на кантара. И всичко това пред святкащите фотоапарати на тълпата. Почти като на мач от Националната баскетболна лига. Само че попаденията в коша не са с топка, а със сребристите тела на сьомгата и не носят точки, а долари. Чисто по американски. Не хляб и зрелища, а долари и шоу.
Пет часа са преминали неусетно сред произведения на изкуството и природата и вече е време да се връщаме обратно към адвокатската кантора.
Провираме се през бурните води на неспирния поток от хора, покрай отрупаните маси и заобикаляме настойчивите предложения да опитаме от най-новия конфитюр или сос. Обикновено на всеки ъгъл е застанала възрастна жена - най-вероятно пенсионерка - с бурканче и наръч пръчици и на висок глас кани преминаващите да опитат от най-вкусния продукт в света. Напълно безплатно. То и колко ли можеш да оближеш от мъничката клечица... Реклама. От едно бурканче, малко по-голямо от напръстник, сто човека ще оближат клечицата и един да си купи от мармалада, фирмата ще покрие разходите по рекламата. Сметнали са те. А и у повечето хора, след като получат нещо безплатно, се събужда, малко или много, чувство на ангажираност и всеки е склонен от своя страна да отвърне на жеста. Най-лесно е като си купи цяло бурканче от магазина
например. Фирмите не случайно наемат на работа психолози и рекламните им отдели са по-големи от производствените цехове.
"Сенчъри скуеър" е четиридесететажна сграда, изцяло в тъмни стъкла отвън. На първите три етажа, свързани с вътрешни стълби в дъното на голямо фоайе, има магазини за цветя и луксозни дреболии, кафенета и ресторант. Асансьорите за горните етажи са четири. Два за ниските етажи и два за високите. Ние сме за седемнадесетия и се качваме на асансьора за ниските етажи. Без скърцане и полюшване асансьорът ни понася нагоре, електронният брояч започва да прехвърля цифра след цифра и плавно спира на светналото в червено число седемнадесет. Звънва камбанка, вратата се отваря и ние сме вече в адвокатската кантора. Секретарката е предупредена за нашето идване и ни кани учтиво да влезем. Марк има още малко неща да постави в ред и ни настанява в стаята за гости. Предлага ни нещо за пиене - безплатно за служителите и клиентите на кантората. За нас, приятелите, също. Сядаме в меките кресла до прозорците, от които се открива гледка към града, с кутия кока-кола в ръка и разглеждаме от високо. Наоколо, в центъра на града, има само тридесетина небостъргача и още толкова по-високи от десет етажа сгради. Навсякъде по множеството ниски хълмове, върху които е построен градът, постройките са на два-три етажа, а жилищните сгради на един. От тук градът прилича на огромен парк с малки къщички сред море от зеленина, в центъра на което се издига остров от стъкло и бетон.
Марк е свършил с работните си задължения и ние се сбогуваме със секретарката и небостъргачите. Колата се измъква от бетонните окови на центъра и потъва в тихите, провинциално изглеждащи улички. Слънцето е изчезнало зад покрилите небето облаци в цялата палитра на сивото. Далече над океана, като че ли се надига буря и до вечерта най-вероятно облаците ще достигнат брега и ще ударят рошаво чело във върховете на скалистите планини.
Спираме на малък паркинг и Марк ни развежда наоколо пеш, за да добием по-близка представа за атмосферата на тихия квартал. И тук по тротоарите няма пешеходци, но наоколо е по-широко и многото дървета създават настроение за разходка в парк. Пътят ни пресича друг път, на по-високо ниво, и влизаме в късичкия тунел на подлеза. Укрепеният вдясно скат не е просто бетонна стена, а петметрова скулптура. Скулптурата е на грозноват гном със застинало в разкривена болезнена гримаса лице, като че ли премазан и затиснат до раменете от минаващия над него път, вкопчил се с кокалестите пръсти на дясната си ръка в земята, а с лявата, сграбчил един автомобил. Предсмъртен жест на отмъщение на фантастично същество или алегория на истински страдащата под колелата на автомобилите и бремето на безотговорния човек земя... Заглеждаме се в огромната бетонна ръка, стиснала автомобила, и с изненада установяваме, че това е истинска кола - жълт, зацапан с цимент "Фолксваген", известен по света с името "бръмбар", а в България наричан "костенурка".
Излизаме от сянката на подлеза и пътят ни спуска към оживено кръстовище. Място като място - няколко улици се пресичат, има едно малко кафене и... това е. Защо ли Марк реши да ни доведе точно тук? Отговорът се извисява току до нас. Паметник на Ленин. Няма шега - истински бронзов паметник на Ленин. С вдигната в характерния си жест лява ръка и в забързана към "светлото бъдеще" на комунизма, което така и не можахме да постигнем, крачка. Да не си помислите, че паметникът е издигнат тук заради великите идеи на Ленин или като знак на уважение от "признателния" американски народ към него? Нищо подобно. Собственикът на триъгълното парче земя между двете улици го е купил, след като е бил демонтиран някъде в Русия. И го е поставил тук по чисто американска причина - просто така, решил е, платил е и го е сложил и точка. И Сиатъл вече си има паметник на Ленин. Когато във всички по-големи от махала градове и села на социалистическите страни имаше по един, че и по няколко паметника на Ленин, в красивия град на далечния тихоокеански бряг нямаше. Но след като паметниците в тези страни бяха съборени или махнати, в Сиатъл се издига паметник на великия вожд. За американците може и да е шоу, но за нас беше тъжна реалност дълги години, така че няма да поднасяме цветя пред паметника.
Обратно в колата и тръгваме към къщата, ухаеща на лавандула, в лятната вечер. Облаците затрупват небето с цвят на идваща буря и вятърът започва да донася все още далечния тътен на гръмотевици. Вечерта ни започва в задния двор до гигантските стръкове копър на чаша шотландско уиски и в общи разговори и планове за следващите няколко дена. Вечерята е печено пиле. Нямаме амбицията да ви съветваме как да готвите, но начинът на приготвяне на това пиле, наречете го "а ла Марк", въпреки че той го нарича "пиле седнало върху бира", ни хареса. Приготвя се от лесно, по-лесно. Марк взема едно голямо цяло пиле и обилно го натрива отвън и отвътре с най-различни сухи подправки, забъркани на кашичка с две-три лъжици олио. Вие може да използвате готова подправка за печено пиле. Отваря кутийка с бира, поставя я в средата на тавата и внимателно я покрива с разкраченото пиле, така че кутийката да остане във вътрешността му. Пилето изглежда като седнало в тавата. Това е. Остава само да включите фурната и да печете час и половина до два. Добър апетит! На нас ни хареса. Естествено с по няколко студени бутилки бира.
Бурята подминава далече, пълнила въздуха цяла вечер с глух тътен и хладен въздух в югоизточна посока, но дъжд, все пак, завалява. Добре дошли в Сиатъл! Слабият дъждец и желанието на Марк да прегледа документите си преди утрешното съдебно дело ни прогонват набързо в леглата.

На север към канадската граница
Дело в съда. На брега на океана. Стриди и скариди в крайпътно заведение.
На пазар в градината. Съдбата ни среща с Кели.

Утрото е студено и дъждовно. И помен няма от вчерашното слънце. Небето се е спуснало ниско над земята и изпълва въздуха със ситни капчици дъжд. Не може да се каже, че вали, по-скоро ръми. Марк и Сенди ни уверяват, че това е типичното време за Сиатъл.
Изпиваме кафето и се запътваме към колата. Животът тук, нали запомнихте, не крачи, а се търкаля на колела. Всички, един по един, заемаме местата си в колата. Качват се първо чадърите, фотоапаратите, после задължителните за американеца бутилки с минерална вода, костюмът на Марк - ще му трябва за съда, а до там той ще пътува с къси панталони - и накрая якетата. Днес ще сме на брега на океана близо до канадската граница, но първо ще отидем до съда в Белинхам, където Марк трябва да е на едно дело.
Междущатската магистрала номер пет се провира през вечно зелените гори на Вашингтон между океана и Скалистите планини и достига до канадската граница. Градчето, към което сме тръгнали, е само на двадесетина километра от Канада. Дъждът спира и ни обгръща пейзажът на американския северозапад. Земята е покрита с плътен наситено зелен килим под похлупака на безбройните нюанси на сивото. Няма ги познатите ни от Калифорния сламено руси, изгорели от лятото хълмове. Тук властват два цвята - сиво небе и сив океан сред зелени поля и зелени гори. Ако решите да нарисувате пейзаж от околностите на Сиатъл няма нужда да слагате на палитрата си жълто или червено. Ще ви трябват само студени, като лятото тук, цветове - синьо, зелено и бяло. Ако местата имат любими скъпоценни камъни, то Вашингтон си е избрал смарагд за талисман. Ако една жаба търси място да се скрие, тя ще го намери тук. Всичко наоколо е по-зелено и по-влажно и от жабешка кожа.
Все по-често изпреварваме или нас ни изпреварват коли с канадска регистрация по пътя. Излизаме от гората, сивият асфалт се промъква през няколко ниски хълма, пред нас блясва сребърната ивица на парче счупено от накъсаната брегова ивица огледало от океана и зад табелата с името "Белинхам" изникват пръснатите сред властващия навсякъде зелен цвят кубчета на града. Ако не знаехме къде сме, можеше да си помислим, че се намираме в някой европейски град. Дали заради близостта с Канада или поради друга, неизвестна за нас причина, градчето не носи типичните за американски град белези? По тротоарите вървят и разговарят хора, кафене е наредило маси пред тротоара, няма го неспирният поток от автомобили...
Прекосяваме центъра на града и спираме на голям паркинг зад новата и построена в модерен архитектурен стил сграда на съда. Марк облича костюма направо на пустия паркинг и всички влизаме в съда.
Съдейки по голямата сграда с пусти коридори и зали, най-вероятно в близко бъдеще властите очакват нарастване на престъпността в града. Иначе защо ще харчат толкова пари, за да построят тази скъпа и празна, почти неизползвана постройка?
Съдебната зала е с размери и вид на малък киносалон. Най-отпред, на високо поставен стол зад огромно, отрупано с документи бюро, под американския герб, седи облечен в тога съдията. Пред него, в ниското, има технически секретар и стенограф, която не откъсва очи от устата на говорещите и записва всяка дума на клавиатурата пред себе си. Между седалките за посетителите и тази, да я наречем официална група, е издигната преграда, напомняща на бар в ресторант, където застават двамата адвокати и къде тържествено, къде с патос, къде монотонно и делово, излагат становища и доводи пред съдията. В ъгъла, където са изправени американското и вашингтонското знаме, от лявата страна на съдията са столовете за съдебните заседатели. Сега те са празни. Делото не е наказателно, а гражданско и съдията ще решава сам. Адвокатите го засипват с думи, подават му най-различни документи, той през по-голямата част от времето мълчи, слуша и разлиства документите, няколкото зрители също мълчат и... общо взето, това е целият процес. Накрая съдията взема решение, съобщава го на висок глас и чуква с дървеното чукче, обявявайки окончателността на думите си. Двамата адвокати събират разпилените документи, стисват си ръцете с широки усмивки и си тръгват. Кой ли спечели? От усукания и изтъкан в сложни изречения съдебен жаргон не успяваме да разберем. Дали Марк спечели делото? Той идва при нас и ние нетърпеливо питаме: "Какво стана?". Марк отговаря с вечната си усмивка: "Делото загубихме, но клиентът остава. Ще обжалваме."
Докоснали се до повърхността на американското правосъдие, напускаме все така пустата сграда Марк се преоблича за втори път на паркинга и поемаме на юг, към истинската цел на днешното си пътуване - националния парк на остров Уидби и проток Измама. Името си протокът дължи на заблуждението от времето на откриването му от европейците, че това е тесен и дълбок залив. По-късно се разбира, че е проток между континента и малък остров. Тук лесно може да се заблудиш кое е остров, кое е полуостров. Бреговата ивица е силно нарязана и в океана има множество малки острови и островчета до размер на една скала с две дървета, вкопчили здрави корени направо в камъка. Пътят се гърчи в леви и десни завои, като че ли се опитва да се освободи от плътно обгърналата го висока гора. Рядко успява да излезе за глътка поглед към океана или да зърне отразеното в езеро сиво небе. Изглежда, като че ли пресичаме огромен парк. Впечатлението е измамно. Наоколо кипи съвременен индустриален живот. Съвсем наблизо, скрити зад гората, на самия бряг, където тъничкият път няма куража да отиде, нефтените рафинерии са изплели огромни чудовища от лъскави тръби и стоманени комини. Във Вашингтон нефт няма. Големи танкери го карат от Аляска. И тук, на брега на океана, съвременните технологии го превръщат в храна за автомобили и в опаковки за храна за хора, и в хиляди други продукти, без които, уви, изглежда съвременният човек вече не може да оцелее. Ние сме доволни, че почти не виждаме огромните заводи и се
радваме на смарагдовия пейзаж.
Така и не разбрахме кога пътят ни прехвърли през остров Фидалго на малкото островче Пас сред водите на пролива. Зеленият цвят изчезва и всичко под и над нас става сиво - океан и небе. Вече сме на високия дъговиден стоманен мост, свързващ двата острова. Мостът е много висок и ако човек забрави за парапетите може да си представи, че лети между облаците и водата. Като някоя от реещите се високо над океана птици.
Националният парк започва веднага, след като мостът стъпва на високите скали на острова. Спираме на специално построения веднага след моста паркинг. През вековната гора от секвоя и клен, по криволичеща стръмна пътечка, слизаме на брега на океана. Тесният стотина метра пролив едва събира широкия океан между скалистите рамене на двата острова. Хванатите натясно води се въртят и забързват в стремежа си да се измъкнат по-бързо от клещите на надвисналите скали. Това превръща пролива в трудно и опасно място за преминаване за малките яхти и корабчета. Течението ги подхваща като детски играчки и ги изтиква ту към единия, ту към другия бряг. Някои от малките лодки почти спират в бесните, клокочещи като вряща вода, ледено студени водовъртежи под моста.
Ние не се люлеем в тези ревящи и развълнувани течения, а вървим по засипаната с дребни цветни камъчета тясна ивица плаж, между обраслите с гори скали на брега и закачливо посягащия с пръстите на вълните си океан. Ако някога искате да усетите тишината на безкрая, трябва да застанете на брега на океана. От шума на вълните и сребърното отражение на свирещия в облаците вятър се ражда най-величествената тишина на земята. Оттук започва безкраят на
вселената. Тук човек разбира, че времето му на земята е само кратък миг от живота на вечния океан и пътят му е само късичка, обрасла в цветята на спомените, пътечка от безкрайно дългите галактически пътища. Крачките на човешкия живот няма да успеят да изкатерят и един единствен хълм от неизбродимата вечност на времето.
Снимаме се за спомен - няколко цветни тениски с по една усмивка отгоре на сребристо сивия фон на океана. Не сме единствените, които се снимат наоколо. Доста туристи по брега се радват на силите на природата. Освен събиращите впечатления с погледи, има и отдали се на риболовната си страст. Десетина ентусиасти замятат въдици в среброто на океана с очакване да успеят да измъкнат парче от него във вид на гъвкаво сияещо в сребърни пръски тяло на пъргава сьомга.
Сребро... Сребърен пръстен със смарагд. Още го носим на пръста на спомените си. Тихоокеанското крайбрежие на Вашингтон. Вземаме си шепа камъчета - вкаменени пръски от вълните на океана - и тръгваме обратно към пътеката сред дебелите стволове на дърветата.
По пътя обратно към Сиатъл, до малко езерце сред гора от секвоя и бор, спираме до дървена барачка, закичена с претенциозния надпис "Домът на стридите". Ние никога не сме опитвали стриди и Марк е решил да ни даде възможност да хапнем от прочутия деликатес. За съжаление няма да можем да ги опитаме в класическия им вариант на сервиране - сурови, а ще трябва да се задоволим с панирани. Според Марк, стридите се ядат сурови само през месеците, на които в името има буквата "р". А в името на август "р" няма и стридите не се ядат сурови. Интересно правило за "р"-то в името на месеца. И нашата баба ни казваше в останалото далеч във времето, но близо в спомените ни детство, че може да се къпем в реката само през месеците без буквата "р" в името. С други думи, само от май до август. През останалите "р"-имащи месеци, водата в реката е студена за къпане. Уж една нищо и никаква буквичка, а вмъкне ли се в името на месеца, целия му климат променя.
Продавачката насипва пържените картофки и стридите в пластмасови чинийки и ги поставя в хартиени пликове. Хапването става чисто по американски - в колата. За храна накрак, или, по-точно, на седалка, цената на стридите е малко соленичка. Може би и затова са малко безсолни. Хапката излиза малко повече от долар. Без ДДС-то. Но нали Марк плаща...
Още едно спиране имаме по пътя обратно. Излизаме от крайбрежните гори и преминаваме през голи стърнища и зеленчукови градини. Много от собствениците продават току-що откъснати пресни зеленчуци направо от градината. Спираме вдясно от пътя на застлана с пясък площадка. Зеленчуковите градини са наоколо, а набраните домати, краставици и пипер са подредени под малък навес. Шарена реклама обявява, че продукцията е екологично чиста. Доколко е екологично чиста не знаем, трябва просто да повярваме на рекламата, но балканският ни скептицизъм ни гризе отвътре. Градината е току до щедро разпръскващия автомобилни газове наоколо път... и всички зеленчуци са толкова еднакви, като излезли от фабричен конвейер, без нито едно петънце или отклонение от формата, в лехите няма не само плевели, но и сянка от тревичка... Не знаем. Не сме много убедени, че всичко расте по чисто природни закони. Природата обича разнообразието и никога не създава еднакви зеленчуци. И дали без капка пестициди и хербициди може да се поддържат чисти лехите? Както и да е. Но цените... Цените са няколко пъти по-високи от цените на същите зеленчуци от пазара. Освен зеленчуци и плодове тук продават и печено на скара месо. Марк е решил да купи печени и пушени телешки ребра. Продавачът ни информира, че ребрата са превъзходни и опушвани девет часа днес. Съвсем пресни. И с един пръст слой катран по тях.
Странни хора са това американците. С едната ръка купуват най-здравословната храна, а с другата най-вредната. Но нали няма етикет, на който да пише, че употребата е вредна за здравето - купува. Американецът вярва на етикета като религиозна баба във второто пришествие. Но то с вярата е така. Или вярваш, или не вярваш. По-лесно е да повярваш. Макар и на един етикет. Това спестява проблеми. Няма защо сам да вземаш решения. Приемаш всичко от етикета за чиста монета и спиш спокойно. Американецът вярва на етикета, вярва в написаното на всяка табела в магазина, вярва на рекламата от телевизора. Ако страстта да се купува беше религия, то американецът щеше да е религиозен фанатик.
Оставяме настрана философските разсъждения за вярата, вземаме насечените на парчета опушени до катранено черно ребра и пакетите с краставици, чушки и домати на небостъргачно високата цена от три долара и деветдесет и пет цента за няма и половин килограм и сме готови с вечерята.
Наближаваме Сиатъл и колоната коли като мравешка пътека преди дъжд се сгъстява забързана неизвестно накъде. Ние се движим в полупразната най-лява лента и не усещаме задръстването. Най-лявата лента е само за автобуси и коли с повече от двама пътника. Властите се опитват да облекчат натовареното движение по магистралата, като стимулират свикналия да пътува сам в кола американец да остави едната кола и да пътува с приятел или колега заедно. Но съдейки по празната лента, в която се движим ние, и претъпканите с коли ленти за самотни шофьори, пътните служби не са успели много в инициативата си. Но поне за нас сега това е улеснение.
Меките четки на вятъра вземат от сивата палитра, скрита някъде над океана, по-тъмно сиво и бързо изпълват небето над нас с оловния цвят на дъждовните облаци. Отново заръмява тих дъжд. Главно действащо лице в живота на Сиатъл. Леко и кротко, не барабани с нервни пръсти по покрива на колата, не плющи с камшици по асфалта, а бавно, прокрадвайки се, покрива всичко със сребърна роса и не дава на лятото да изпие до сламено жълто смарагдовата зеленина наоколо.
Много приятели срещнахме в Америка. Но най-много останаха приятелите, които не успяхме да срещнем. Един месец е само капка време. Искахме, много искахме да се срещнем с Кели, но тя живее далеч на изток, в Медисън, щат Уисконсин. Съдбата отново ни протегна ръка. Ние дойдохме в Сиатъл само за няколко дни и точно за този период Кели, съвсем случайно, гостува на нейна приятелка тук. Ще успеем да се срещнем. Случайността успя да ни събере от хиляди километри в тясното джобче на няколко дни. Добро попадение за случайността. В десетката. Или както биха казали американците "в окото на бика". А дали е случайност? Всички ние бродим по пътищата на времето, изглежда съвсем безцелно, и на всяка пресечка се срещаме със случайни и не толкова случайни хора и събития. Тук се срещаме, защото за тук сме тръгнали. Няма начин да не се срещнем. Затворници в клетка с решетки от пътища. Уж не сме в клетката, но и навън не можем да излезем. Бродим по блесналите в слънчева светлина или покрити с ръждата на нощите решетки - пленници на собствената си илюзорна свобода. Пътят и времето са ни хванали за ръка и ни водят. Накъдето и когато те решат. Но все по решетките на клетката. И ето ни тук, в безкрайността на времето и пространството, събрани
от съдбата заедно в един ден и един град.
Кели е все същата, каквато я помним от България - усмихната и преливаща от жизнерадост и ентусиазъм. Сложила е само няколко килограма в повече на леко закръглената си фигура. Част от американския начин на живот.
Дъждовна вечер върви по пътищата на приятелството бавно и тихо, оплетена от безбройните нишки в паяжината на времето. Времето, кръстосало крак върху крак, е седнало до нас и се заслушва в разговора. Най-щастливите мигове не оставят спомени, а само вкус на нещо отминало. Там, където времето е спирало, те остават завинаги. Пътеки от сенки от криле на прехвръкнали пеперуди и аромат на пролетни цветя отнесен от вятъра нагоре към хълмовете. Ако някога се върнем отново тук и отново заедно, ще открием същото приседнало време и същите щастливи мигове, изпълващи влажния въздух на вечерта.


Публикувано от BlackCat на 18.01.2007 @ 07:21:51 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   Petroff

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.04.2024 год. / 01:24:03 часа

добави твой текст
"Сватба в Калифорния 8" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.