Рожден ден
Купуваме си фотоапарат от Интернет. За близнаците.
Американци възпитават деца.
Някъде към обяд на другия ден банята успява да остане насаме със себе си и всички се пръсват по пътищата. Бетси иска да остане малко сама и да въведе някакъв ред в окупираната от сватбени подаръци и гости къща. Ние с Пол отиваме на среща. На среща с непознат, от когото ще си купим фотоапарат.
Нали помните, че счупихме фотоапарата и решихме да си купим нов. Последните няколко години най-удобният начин за купуване на много неща е чрез компютъра. Сядаш пред компютъра и светът става малък. Е, не се побира в
една шепа, но седейки удобно на стола може да надникнеш във почти всяко едно кътче от света през екрана на монитора. Снощи намерихме в Интернет фотоапарат за продан наблизо, на около два часа път с кола, свързахме се с продавача по телефона и си уговорихме среща пред един магазин на половината път помежду ни. Пристигаме около половин час по-рано и Пол – нали познава района – изведнъж решава да си купи риза от близкия магазин. Той има рожден ден днес и ризата ще му е нещо като автоподарък.
Пресичаме голия паркинг през вече нагорещения от обедното слънце въздух и влизаме в магазин за облекло. Двете тесни врати не подсказваха изобщо за размера на магазина. От входа не можем да видим края му. И целият е претъпкан със закачалки с дрехи. Тук има дрехи да се облече цяла Калифорния и да останат за населени ето на още два щата. Повечето от висящите по закачалките облекла са панталони с дълги крачоли. Естествено, нали всеки калифорниец е обут в къси гащета на бос крак и продажбата на панталони не изглежда да е печеливш бизнес. Не случайно всеки панталон има по два етикета с цена. Вторият етикет е с надпис “Разпродажба” и цената на него е два-три пъти по-ниска от първонаписаната. Гледайки към безкрайните редици от крачоли си мислим, че собственикът на магазина, ако иска да се отърве от тези панталони, ще трябва да им ореже цената до дължината на крачолите на късите гащета и накрая да се опита да ги подарява на минувачите пред магазина. Друг начин за продажба на толкова много провесени крачоли няма.
Пол си избира една лека шарена риза с къс ръкав тип “хавайска”, облича я направо в магазина и отново сме на улицата. Чакаме нашия бъдещ фотоапарат. Дори не знаем как изглежда човекът, който ще ни го продаде. Но се надяваме, че той ще държи фотоапарат в ръце, а ние сме единствените стоящи и очевидно чакащи нещо пред магазина, така че трябва да се разпознаем лесно. Тук стоящи на едно място и нищо неправещи хора не се виждат. Американците не са свикнали просто така да висят под небето в безхаберие и да “убиват” времето.
Всичко с нашата среща минава “по сценарий”. От току-що паркирания тъмносребрист “Шевролет” слиза мъж на средна възраст с малък пакет в ръка и уверено се насочва към нас. Отстрани сигурно изглеждаме като наркодилъри от холивудски филм на пустия паркинг. Разменяме по едно “Добър ден”, плащаме без да се пазарим – фотоапаратът е чисто нов, а цената му наполовина от тази в магазина – и се разделяме всеки по пътя си.
Довечера Пол и Бетси ще посрещат гости. То, като че ли ние – дузината от снощи още, сме им малко... Но за рождения ден на Пол ще дойдат още няколко техни приятели и двамата му братя със семействата си. Единият му брат, Брайън, също има рожден ден. И двамата стават на тридесет години днес, тридесети юли. Нали са близнаци.
Подготовката за гостите минава по познатия ни вече начин – бутилки бира и диетична кола, засипани с купчина лед, кренвирши на скарата и прибори за еднократна употреба.
Ние чакаме с нетърпение пристигането на нашия приятел Лени. Той живее на около триста километра на североизток оттук, в северния край на долината на река Сакраменто. В малък град, в горещата вътрешност в центъра на щата Калифорния, в голяма низина, обградена от високите върхове на Крайбрежните планини и вечно скритите под белите шапки на ледовете вулканични върхове на Сиера Невада. Лени ще дойде и ще ни вземе да погостуваме за няколко дни в провинциална Америка, далече от мегаполиси и задръстени от туристи улици. Задният двор постепенно се изпълва, за кой ли пореден път, с хора и говор. Пристигат семействата на двамата братя на Пол с двамата им сина – Джейк и Логан, и компанията става наистина шумна. Двамата двугодишни братовчеда крещят и търчат из целия двор. Скачат върху палатките, дърпат покривките и постоянно искат нещо от майките си. Но да не си мислите, че на някого му прави впечатление или някой ще им направи забележка. Възпитанието на съвременните американчета не се извършва със забележки. А за плесник зад врата и дума не може да става. Малкото американче е като разглезен принц от приказка. Никой не му се кара, никой не му прави забележка. Ако някой се радва на пълна свобода в Америка, то това са децата. Последната дума, която научават със сигурност е “не”. Едва когато два пъти по-едрият Логан почти ступва дребничкия Джейк, едва тогава майките им се намесват. Тихо и кротко, с нежни и спокойни думи, по-скоро приятелски обясняващи като на възрастен и без намек за назидателния или летящ високо в кресчендо тон на сърдит родител. И още нещо за децата. Те постоянно пият по нещо. Или плодов сок, или кола. И да не мислите, че мама сипва бучка захар или коричка хляб, че да не ги заболи гърлото от газираното. Не. И първо пълни чашата с бучки лед, а след това сипва плодовата напитка отгоре. И тъй, и тъй отворихме дума за малките деца, тук майките не търчат след тях с пуловер или жилетка след първия полъх. Цяла вечер тичат по къси ръкави, въпреки хладния вятър. Не се забранява нищо на децата, но и не се разглезват от малки. И не са заобиколени с бариерите на прекалените грижи на възрастните. От малки научават, че свободата е повече в правото на свободен избор, а не в спазване на забрани и следване на команди.
Брайън, братът-близнак на Пол, е облечен с почти същата риза, каквато Пол си купи днес специално за рождения ден. И той си я купил днес по обед, и той – за рождения ден. Има нещо свръхестествено в поведението на близнаците. Еднаквите им гени са ги подтикнали в едно и също време да извършат едно и също действие на сто километра разстояние. То не стига, че външната им прилика ни кара да ги бъркаме през цялото време, ами и тези почти еднакви ризи сега...
Изведнъж сред навалицата от гости се появява и чаканият от нас Лени. Ние сме готови с багажа, но той приема поканата на Пол да остане малко. Лени веднага завързва разговор с компанията и въпреки че вижда всички за пръв път се чувства в свои води. Ние нямаме търпение да тръгнем, но Лени се е настанил удобно и нашето пътуване се отлага за по-късно вечерта.
Отново на път
Американските шофьори на камиони. Отново ни посреща куче.
Американските влакове. За дърветата и хората.
Магазин за риболовни принадлежности.
Вечерта се сгъстява около димящата скара. На нас силуетите наоколо започват да ни изглеждат далечни и в същото време познати, като кадри от вече гледан филм. Нетърпението ни да отидем на ново и привличащото ни с магнетичната сила на неизвестното място очевидно надделява в борбата да останем от учтивост до края. След кратък разговор с нашия бъдещ домакин за следващите няколко дни си вземаме довиждане с всички, благодарим на Бетси и Пол и хвърляме раниците в червената и старичка “Тойота” на Лени. За пръв път се качваме в “нормална” според нашите разбирания кола. Всички коли, в които досега се качвахме, бяха големи и с високо поставени врати. На качване вдигаме високо крак, хващаме се за страничната колонка и трудно се набираме, за да се наместим на седалката. На слизане обратния проблем – внимаваме да не счупим глезен, като скачаме от високия праг. Преди да слезем трябва да се уверим задължително, че сме откопчали предпазните колани, за да не увиснем от високото надолу с главата. В колата на Лени си влизаме както сме си свикнали –
отваряме вратата и просто прекрачваме прага. Той не страда от повсеместно разпространената мания неговата кола да е най-голямата.
Пресичаме нощния град, разчертан от светлите улици на по-малки и по-големи правоъгълници, и се вливаме в течащите на изток през хълмовете светлини на магистралата. Прехвърляме ниските хълмове за няма и час и колата влиза в равното спокойствие на скритата под угасналото небе долина. По полунощните пътища колите са малко. Зад повечето от опипващите асфалта снопове светлина са скрити големите товари на камионите. Осемнадесетте гуми носят с бясна скорост огромните, боядисани в най-ярки цветове и с изрисувани по кабините огнени пламъци и летящи дракони, украсени с десетки допълнителни фарове, с най-различни мигащи в синьо и червено светлинки, с хромирани тромби, с всевъзможни емблеми и талисмани истински владетели на шосетата – камионите. Американският живот се крепи на скелета на шосетата, а камионите са тези, които вливат свежа кръв, пренасяйки всичко необходимо за живота в страната – желязо и замразено месо, компютри и детски играчки, пари и зърно. И още много, много най-разнообразни стоки и товари.
Всеки шофьор притежава уникален и издаващ вкусовете и желанията на собственика си камион. Шофьорите на камиони тук не просто карат товари от едно място на друго, а по-скоро разхождат любимата си машина и я показват с гордост на цяла Америка. А и самите шофьори са най-колоритните участници в американското “шоу на колела”. Американският шофьор се познава от миля разстояние. Ръцете му са украсени в цветни татуировки до раменете и ако няма дълга и рядка, свободно вееща се на скулестото му лице брада, то той е с вързана на плитка коса и обут в ботуши с лъскави шпори и нахлупена с козирката назад бейзболна шапка. И да не сте виждали американски шофьор, видите ли го, веднага ще го познаете. “Американски шофьор на камион” не е професия, а начин на живот на колела.
Доспа ни се от монотонното пътуване и Лени решава да спрем и се поразкършим малко. Спирането на магистралата е лесно. На всеки тридесетина мили по пътя има широка отбивка, означена с табела “Място за почивка”. И друга табела, показваща след колко мили е следващата отбивка. Ако си мислите, че тези отбивки имат нещо общо с отбивките по българските пътища, лъжете се. Мястото представлява нещо като малък парк с паркинг. По сенчестите алеи има пейки и чисти кошчета за отпадъци, а на островчета в тревата са поставени дървени маси с пейки около тях. И, естествено, навсякъде светят лампи, има голяма и чиста тоалетна и чешми с вода, около които не се виждат разхвърлени отпадъци.
Пораздвижили схванати от дългото седене крайници, напускаме тайнствено тихия оазис насред асфалтовата пустиня под призрачните картини, създавани от сенките на трептящите в нощния вятър широки кленови листа. Пътят не ни предлага никакви развлечения. Колата се търкаля през тъмнината на долината, а пътищата тук избягват да срещат в тъмното големите градове със светещи в мрака очи.
Влизаме в Чико. Според думите на Лени. Защото наоколо не се вижда нищо освен изорани до голо ниви, овощни градини и царевица. Пресичаме железопътна линия, завиваме надясно и навлизаме в улица с няколко къщи от едната страна и ярко жълто поле от цъфнали тръни от другата. Тръните са двадесет метрова бодлива преграда до железопътната линия.
Лени спира колата на посипана с чакъл пътечка до сянката на вековна черница, която почти скрива къщата зад себе си и казва: “Пристигнахме”. Натиска клаксона и всички излизаме от приятно хладната кола и се потапяме в сухия топъл въздух на юлската калифорнийска нощ. На прага на къщата се появяват две фигури. Едната е на познатата ни и все така слабичка и крехка винаги усмихната Шерил, а другата е на доста закръглената и лаеща за добре дошли, надяваме се, шоколадова на цвят Луна. Луна е младо куче, порода лабрадор и като че ли е заела мястото на липсващите, все още, деца у младото семейство. Този път посрещането малко се различава от досегашните ни многобройни срещи с приятели. Освен задължителните прегръдки и възклицания получаваме и лаещите поздрави, и многобройни, до мокро, облизвания от страна на Луна. Изпиваме по бутилка бира отвън, в полъха на разрошващия листата на черницата и все още носещ топлината на деня вятър, и лягаме под въртящата се, голяма като на вертолет, перка на вентилатора. Заспиваме почти веднага с тихото и монотонно приспивно мъркане на климатика. Без него нощите биха били изпълнени с потни кошмари и много биха напомняли на юлските нощи у дома – през два континента и един океан на изток от сухата калифорнийска долина.
Буди ни дружелюбният лай на гладната Луна. Заради натрупаните излишни килограми тя е на диета и е винаги гладна. Особено сутрин. Бързаме да се измъкнем от безпаметната отпуснатост на съня и с широко отворени очи се втурваме в светлината на деня. Ароматът на кафето и усмивката на Шерил ни посрещат с “Добро утро!” в отеснялата от въртящата се във всички посоки и обикаляща всички ъгли на стаята опашка на Луна. Глътваме набързо кафетата и тръгваме да разгледаме наоколо.
Луна е първа на вратата, след като е изяла на един дъх шепичката храна от купичката си и е обърсала муцуна в кърпата за ръце. Възпитано куче. Избърсва уста след хранене. Е, в кърпата за ръце до мивката, но, все пак, избърсва се. Вървим по улицата към градините зад къщите. Странно е застроен този град. От това малко кварталче – двадесетина къщи от двете страни на железопътната линия – не можем да си представим, че се намираме в малък за американските стандарти, но все пак голям според нас шестдесет хиляден град.
Наоколо цари провинциално спокойствие. Пътят е обрасъл от двете страни в бурени, а в някои от дворчетата се разхождат кокошки. Това е ново за нас лице на Америка. Уличката скоро свършва и насреща ни се ширва подредена в стройни редици градина. Еднакви на дебелина и еднотипно подрязани бадемови дръвчета растат на разорана и подравнена, стерилно чиста, без нито една тревичка, сивокафеникава почва. Между редовете има ниско подрязана тревна ивица като по алея за разходка. Цялата градина е оборудвана със скрита под земята система за напояване и цяло лято, когато тук дъжд не вали, сутрин и вечер, градината се полива. Освен бадемовите градини наоколо има орехови, маслинови и сливови насаждения. И всички са еднакво спретнати и редовно поливани. Всички градини са частно притежание, но във всяка една можеш свободно да влезеш, стига да не късаш или повреждаш дръвчетата.
Слънцето започва да сипе горещина, свежата зеленина поема от сивкавия оттенък на небето и ние слагаме край на разходката из градините, и се връщаме, за неудоволствие на свободно тичащата Луна, при колата и черницата. Ще се качим на колата и ще отидем да се поразходим из центъра на града. Затваряме кучето зад оградата на задния двор и с познатата ни от вчера “Тойота” напускаме малкия квартал.
Обратно покрай жълтите тръни и малко преди да пресечем железо-пътната линия наляво бариерите падат сред оглушително дрънчене и звънене, и целият прелез започва да мига в червени предупреждаващи за идващ влак светлини. Глух да си – ще чуеш, сляп да си – ще видиш. Спираме и зачакваме да премине влакът. Спрели сме до тихоокеанската линия, пресичаща цяла Северна Америка от Мексико до Канада. Съоръженията на прелеза продължават оглушително да дрънчат и ослепително да светят, и зад завоя бавно се приближава влак. Влак е меко казано. Огромното стоманено чудовище е теглено
от четири жълти локомотива на Канадската тихоокеанска компания. Зад тях бавно се влачат вагон след вагон. Започваме да си мислим, че е време влакът да подмине и докато чакаме броим товарните вагони. Пълзящото чудовище скрива четириглавото си начало на север зад хоризонта, а вагоните продължават да прииждат с познатия звук на стържеща стомана. Седемдесет и осем, седемдесет и девет... С колко вагона е този влак? Сто и два, сто и три... сто и дванадесет. Прелезът си дрънчи, а влакът си върви. Да не би локомотивите да достигнаха Канада, а последният вагон да е все още в Мексико? Това трябва да е най-дългият влак в света. Скърцането на спирачките изпълва въздуха с пищене и влакът спира. Не се вижда ни началото му, ни краят. На коя ли гара е спрял? Най-вероятно на две едновременно. С тая дължина...
Ние сме единствените чакащи на прелеза. Шосето и околните градини са пусти. Само повей горещ и сух слаб вятър, дошъл незнайно откъде, обиколи тръните и бурените наоколо, и замина към ореховите градини от другата страна на железопътната линия. Ние не можем да прескочим влака като вятъра и да преминем оттатък. Небето е спряло високо над нас и не мръдва в слънчевия ден. Влакът си стои, никой не идва, нищо не се случва. Слънцето е увиснало над нас и не мръдва, и нищо живо не трепва наоколо. Може би не чакаме, а просто времето уморено спря. Затвори ни в капана на един из бран от него миг и не ни пуска да излезем. Изведнъж влакът скъсва веригата на капана и тръгва бавно напред. Сто двадесет и осем, сто двадесет и девет или не, сто тридесет и пети ли беше, не, изтървахме им броя, но със сигурност общо бяха повече от сто и тридесет вагона. Изведнъж пред нас се показват двата ореха пред къщата отсреща, тишината изключва дрънчащия и светещ прелез, бариерите се вдигат и ние прехвърляме гърбицата на железопътната линия.
Пътят преминава покрай ниви и градини, пресича каменистото дъно на изпита от жадното лято река, покрай самотно разположили се насред голите ниви къщи, около които зад редки дървени огради пасат коне. И конете им тук специални. Пасат на открито със слънчеви очила. Не сме се объркали – със слънчеви очила са. Не са стъклени очила с рамка, а специална превръзка през очите, която им позволява да виждат, но предпазва очите от ослепителните лъчи на лятото. Американецът си е американец, дори четирикрак и с грива на врата. Пътуваме вече петнадесетина минути, а по нищо не личи, че сме в град и то с няколко университета.
Преминаваме по мост над още една пресъхнала река и пътят се скрива от слънцето в сянката на големи дървета. Досегашният полски пейзаж се превръща постепенно в градски, преминавайки през метаморфозата на зелени паркове и няколко кръстовища със светофари. Спираме на къса улица пред магазин за музикални инструменти и музика, записана на цялата гама звукозаписна технология – грамофонни плочи, касети и компакт дискове. Излизаме от колата и пускаме четвърт долар в автомат за паркиране. На нас ни се стори малко, но Лени махна с ръка: “Ще се върнем бързо!” – и ние оставяме машинката само с една монетка в уста. Наоколо сградите са четвъртити двуетажни кутийки, а улиците са опасани с широки тротоари. Споменаваме тротоарите, защото по много от градските улици тротоарите липсват.
Вървим покрай витрини на магазини и картинни галерии, по стените на които, на самата улица, са окачени картини. Улиците са почти пусти, ако не броим бавно пълзящите по напукания им асфалт коли. Достигаме сградата на съвета. Така и нямаше да разберем, че това е общинска сграда, ако нашите приятели не ни бяха казали. Насред малкото площадче, пред входа на сградата, има цветна керамична скулптура на две човешки полусвити в пръстите длани, протегнати от земята нагоре и ако застанем помежду им ще изглежда, като че ли се стремят да ни предпазят от нещо. Зад сградата на съвета стърчат голите, вече без клони, стволове на двадесетина дървета. Група работници ги изсича едно по едно. С тези дървета общинските власти са си създали проблем. След като преди няколко месеца са решили да ги отсекат, защото са остарели и създавали опасност да разрушат някоя от сградите наоколо или да смажат човек, се е на-
дигнал обществен протест в защита на дърветата. Властите са били принудени да съставят комисия от специалисти, която да направи експертна оценка на здравословното състояние на дърветата. И едва след като експертите са преценили, че опасността дърветата да паднат под натиска на годините, и след обещанието общината да засади двойно повече дървета, хората са прекратили протестната акция и са приели решението на общинските власти. Така както “дърво” не е обидно нарицателно за глупав човек в английския език, така и истинските дървета тук се радват на уважение и защита.
Десетината минути пеш из центъра на града постепенно ни изхвърлят от урбанистичния пейзаж. Къщите вече не са натиснати стена в стена, а са се отдалечили на едно дворче разстояние помежду си.
Град Чико е разположен на територията на една българска община – едно кварталче с къщи, голям парк, централната част на града, орехова градина, друг квартал с големината на махала, пасища и ферми, и по тази схема се е разпрострял отвъд хоризонта.
Къщите съвсем свършват и влизаме в голям парк. Парковете са гордостта на града. Според Лени, Чико има най-много паркови площи на глава от населението в цяла Америка. Не знаем дали това е точно така или е проява на местен шовинизъм, но паркът, в който влизаме, е наистина огромен. И секвоите, и кедровите дървета са връстници на американската държава. След половинчасова разходка из вековните гори излизаме на широка поляна с редки дървета.
По средата на поляната има басейн. Басейнът не е с олимпийски размери, а доста по-голям, но с неправилна форма. Той по-скоро е бент на малката пресичаща парка и града рекичка, която в България бихме нарекли с турската дума дере. Но това си е река. И то каква. В плитките и бистри води гъмжи от пъстърва. Дори в басейна, сред къпещите се, плуват пъстърви. Щастливи са гражданите на Чико. Живеят в град, през който сред чисти брегове, обрасли във вековни дървета, текат кристално бистрите води на пълна с риба река. И в нашия град има рекичка, но превърната във вонящ мръсен канал, а бреговете и – в сметище. И дървета имаше покрай нея, и те остаряха, и общината ги изсече, но... не насади нови. А и насади ли общината дръвчета, ние ги чупим и сечем. Дървото е напълно безполезно протегнало клони към небето. Е, ако го пъхнем в печката и го превърнем във висящ над града дим е друга работа. Ама и ние да бяхме община, и ние нямаше да засадим дръвчета. Че за кого? За нас, които ще ги превърнем в стърчащи от прашната и пропита с машинно масло хилава трева пънове, ли? Тая няма да стане. И десет общини да садят, а само един, единствен човек, не, не може да се нарече човек сечащия дърветата, но езикът ни е стар и друга благозвучаща дума за двукраките няма, да сече и кастри и бразилската джунгла ще се ширне като донска степ. В целия град останаха има-няма десет дървета, по които и свраките не искат да свият гнездо. То и място, незастроено с магазинчета и бараки, не остана. Мярнат ли от общината и квадратен метър свободен, веднага го дават под наем или продават де за гараж, де за офис, де за масичка за продажба на връзки за обувки или чорапи по пет лева дузината. Продават, защото на общината й трябват пари. А ако засадят дърво, то няма по клоните му левове да зреят, я. От тия строежи и сергии скоро място за хора по улиците няма да остане и ще трябва по покривите да тръгнем.
Оставяме спомените от идиличната родна картинка да се обезлесяват без нас и продължаваме с разходката около басейна. По свежо зелената и окосена трева седят или лежат семейства с деца и самотно почиващи си след много популярното тук бягане за здраве хора. Американските паркове носят в себе си дух на спокойствие и всемирно безгрижие. Подтикват да седнеш на тревата и цял ден да се радваш на живота и природата. Като в храм. А паркът до дома се превърна с годините в място, което бързаш да пресечеш без да се оглеждаш настрани. И гледаш да не стъпваш в спомена за трева извън алеите, че знае ли човек какво може да настъпи.... Къпещите се в басейна са малко, но затова пък са с дрехите – както са си с шортите и тениските. Тук правилото за задължителни бански костюми в басейна е напълно обратно на европейското – къпането е като че ли само с дрехите. Повечето от къпещите се са в горната по-плитка част на басейна и, естествено, са деца. И те горките с дрехите.
Обикаляме около басейна и постовете на спасителите, които са все момичета, на вид от горните класове на гимназията, единствените с бански костюми около водата, и спираме отново на мостчето под долната част на басейна. Тук водата прехвърля бента и пада в поточето като от малък двуметров водопад. Изглежда точно падащата и обогатяваща с кислород рекичката вода е привлякла стотици наредени една до друга като в консерва “копърка” пъстърви. Стоим на мостчето, вперили хипнотизирани очи в обърнатите срещу течението риби и не усещаме, че нищо не се случва, а ние си гледаме ли, гледаме. Ами така е, за пръв път виждаме толкова риба, събрана на едно място и то току под нас. Краката ни с мъка отлепят впитите в пъстървите погледи и ни извеждат от хладната зеленина на парка.
Градът се е нажежил до четиридесет градуса и небето е опечено до цвета на сивия асфалт. Пешеходците са се скрили на хладно и градът е опустял като марсиански пейзаж. Наближаваме червената “Тойота” и виждаме, че прозорчето на автомата за паркиране е с цвета на колата. То беше ясно, че двадесет и петте цента няма да стигнат за времето на паркиране. Червеното прозорче не е проблем. Проблемът е в квитанцията за глоба, защипана под чистачката. Лени я
дръпва бързо, измърморва нещо и я мушва в джоба си. На въпроса ни за цената на неправилното паркиране, той отговаря уклончиво. Ние не настояваме за конкретен отговор – нали няма ние да плащаме глобата – и се качваме в колата.
Не можете позна накъде сме тръгнали! Към магазин за риболовни принадлежности. Лени, въпреки че не се интересува от риболов, е обещал да ни заведе да ловим сьомга. Първо трябва да се снабдим с всичко необходимо и да съберем информация къде да отидем. Сезонът е под ходящ. Кралската, най-голямата от всички видове сьомга е разрешена за риболов и реките наоколо би трябвало да са пълни с риби, плуващи нагоре по течението, заслепени от инстинкта си за размножаване, водещ ги към местата, където са се излюпили преди години, едри и дълго пляскали с опашки в сънищата ни още от България.
Слизаме на широкия празен паркинг пред една голяма ламаринена барака с два климатика на покрива и пощенска кутия във вид на широко отворил уста костур и веднага оценяваме предимството на климатика в колата. Пресичаме десетината метра до магазина горещ като земя на вулканичен остров асфалт и влизаме в хладния и полутъмен след ослепително светлото обедно небе магазин. Той е с многообещаващото име “Пристан за риболовци – такъми и стръв”, препълнен с всякакви принадлежности за речен и океански риболов, хладилници със замразена риба за стръв и аквариуми с живи рибки. Никой от нас не разбира от риболов на сьомга и се запътваме направо към продавача и собственик на магазина зад тезгяха с касовия апарат. Пространството зад тезгяха е изпълнено с огромните тела на собственика и, съдейки по разговора помежду им, съпругата му. Двамата общо, без да теглим кучето, ще прехвърлят триста килограма. Кучето, отново лабрадор, но с лъскава черна козина, лежи върху тезгяха и половината му виси отстрани. Лика-прилика със стопаните си. В тялото на големия, колкото за двама, мъж се е събрала любезност и словоохотливост за трима. Учудващо чевръсто продавачът се разшетва и започва да събира нужното за две въдици.
За да ни помогне, той се заема и с монтирането на линията, специално за улов на сьомга от брега. Връзва възли и кукички и подробно ни обяснява техниката на самия риболов на сьомга от брега. Той ни уверява, че с лодка риболовът е по-резултатен, но ние нямаме лодка и този вариант отпада. Разговорът се прехвърля върху избор на място за риболов и думите остават само между продавача и Лени. На нас имената на реки и градове наоколо не извикват познати образи в съзнанието и тръгваме да поразгледаме из магазина.
Щандовете са изпълнени със, общо взето, същите стоки, както в български магазин за риболовни принадлежности. Основните разлики са в размера на “такъмите”. Очевидно размерът има значение и с по-големите блесни и най-различни видове изкуствени рибки, цели снопове шарени конци и пластмасови нишки увити около куки, с големината на месарски ченгели, се ловят по-големи риби.
Дали и ние ще имаме късмета да хванем поне една? Минаваме покрай купища оловни тежести – от просено зърно до котва за малка яхта, най-различни влакна, повечето от които с дебелина на въжета за простиране на пране. Или за теглене на малки лодки. Но океанът е близо, а в дълбоката вода плуват големи риби.
Вратата на магазина се отваря и звънва закаченото над рамката й звънче. Освен нас досега друг клиент не беше идвал. Нововлезлият е мексикански работник в някоя от близките ферми и разсеяно тръгва между щандовете с бавна стъпка и пробягващ по рафтовете поглед. Поздравява със “Здравейте!” и ни подминава на път към хладилниците в ъгъла. Отваря единия хладилник и си взема половинкилограмов пакет със сардина за стръв. Купува си и кутия Кока кола, плаща на касата и в нас остава усещането, че не си купи рибата за стръв, а за ядене. Може би тук е по-евтина, отколкото в магазина за хранителни продукти. Звънчето над вратата звънва и ние отново оставаме единствените клиенти.
Двете въдици са готови, а Лени и продавачът са навели глави над карта на околността и продължават да уточняват местата за риболов. Очите ни се спират на купища кепчета с най-различни размери. От приличащите на ракети за бадминтон помощни мрежички за улов на дребна пъстърва до над метър в диаметър рамки с мрежа, през която свободно ще премине и никулденски шаран. Е, от подребничките, които се плискат в пазарната ниша за пенсионери –
около половин кило единия. Това за речни риби ли е или за бели акули? Приближаваме се към касата, където мястото за риболов вече е уточнено и питаме продавача за какви риби са предназначени тези големи кепчета. “За сьомга.” – лаконично отговаря той. Ясно! В цял свят рибарите са известни с преувеличителните си мерки за рибите. В тази мрежа може малък слон да се хване, а той – сьомга. Подминаваме без коментар поредната рибарска лъжа, според нас, и се заслушваме в разговора за избраното място за риболов. “Карате по магистрала 70 на югоизток и преди да влезете в град Оровил, завивате надясно. Пресичате река Федър по моста и веднага завивате по черния път вляво. След около четвърт миля ще стигнете мястото. Ще има рибари, бъдете сигурни, така че лесно ще го намерите. Известно е като “Лайняната дупка.” Името на местността ни стряска и ние в хор питаме да не би да има нещо вонящо наоколо – я торище, я мръсен канал? “Не, не!” – през смях отговаря продавачът – “Всичко си е нормално и чисто.” А защо името е такова и той няма представа.
Разбрали сме всичко, по-точно Лени е разбрал, плащаме за двете въдици сто и петдесет долара, за двата риболовни билета – двадесет и пет долара, разрешаващи ни риболов само на сьомга за двата следващи дни, вземаме и картата, дадена ни от продавача, и си тръгваме.
На излизане собственикът на магазина пита откъде сме и след като чува, сигурно екзотично звучащото му “България”, ни подарява една рекламна шапка на магазина. “Да ми рекламирате магазина в България!” Не виждаме особена полза от рекламата точно на този магазин за въдичарски принадлежности по поречието на Янтра, но вземаме една шапка за двама и се сбогуване с продавача. Той ни пожелава “Наслука!”, а ние, нали отдавна ни човъркат хилядите пъстърви в басейна и рекичката в парка, питаме може ли да се лови риба там. Той по-скоро възкликва, отколкото отговаря, че риболовът в парка е абсолютно забранен и полицаите първо ще арестуват ловящия в парка риба, след това ще задават въпроси. Просто обяснение за наличието на толкова риба насред града – никой не я лови и безпокои – има я.
Стрелките на часовника влязоха в часовете на жегата, когато всички по-резки движения причиняват обилно потене и плановете за организирането на останалата част от деня отстъпват пред желанието за сянка и студена бира. Така че – решено без да е подлагано на обсъждане – минаваме през магазина да напазаруваме и се прибираме на хладно в сянката на черницата при въртящата опашка Луна. Пазаруваме делово и набързо. Зеленчуци, плодове, четири дебели резена говеждо месо от врата без кост и, въпреки че утре сме на риболов и сме убедени, че сами ще си хванем риба – свежо-розови филета от кралска сьомга. Цената, само днес, е наполовина от вчерашната и от утрешната. Това ще е за вечеря днес. А като си хванем утре, ще мислим.
Прибираме се в сивкаво синия изгорял под слънцето късен следобед и се оставяме на струите на душа и на полъха на климатика да върнат желанието ни за активност след опичащия ден. Горещо е във вътрешността на Калифорния през лятото. Високите хълмове по крайбрежието не пускат свежата хлад от океана и във вътрешността, долу в ниското, между планините, властват огнените изпепеляващи лъчи на слънцето.
Луна и хладните стаи в дома на Шерил и Лени ни посрещат приятелски. Разхвърляме багажите и докато се охладим под освежителния душ сянката пред къщата и вечерния полъх на вятъра са направили седенето под черницата приятно. Няма какво толкова да се гласи за вечеря. Вие нали помните? Американците не са по дългите готвения и специалните обработки. Слагаме парчетата сьомга за час-два в купената от магазина готова марината и това е всичко. За вечеря само ще църнем за няколко минути рибните филета на скара-
та и ще сме готови.
Седим на чаша българска ракия и салата от американски зеленчуци под калифорнийската черница. Разговорът се върти около жегата и предстоящия утре риболов. Слънцето залязва, въздухът се изпълва с опалова светлина, ние сме изяли изпечената на скара риба и решаваме да се разходим преди нощта да е скрила околностите. С Луна пред нас – накъде без нея – и през познатия ни прелез, този път със сочещи гаснещото небе бариери, тръгваме на запад към залеза покрай орехова градина. По пътя няма нито кола, нито човек. Не е населено много тук. Стигаме до мост над суха река, коритото на която е пълно с камъни и израсли от последната влага на дъното бурени и дребни върби, и тръгваме обратно. Отдясно в ореховата градина пръсват струите на напоителната система. Интересно, суша е, дори рекичките са пресъхнали, а градините се поливат постоянно. Откъде ли е тази вода? Лени и Шерил не знаят. Може би идва от далечните, покрити със сняг планини? Или от артезиански кладенци? Така и не научаваме, но със сигурност не е от сухата река. Зад гърбовете ни хоризонтът и ръбовете на облаците над планините се очертават с ярко червеното на скрилото се слънце и за нас не остава нищо друго освен да се прибираме и събираме сили за утре. За първия си риболов в Калифорния. Надяваме се да е успешен.
Луна търчи вляво и вдясно от пътя и внезапно спира, заскимтява от болка, и започва да ближе дясната си предна лапа. Какво стана? Змия ли я ухапа? Проблемът с крака на Луна се оказва безобиден. Убола се е на трън и просто трябва да го извадим. Сушата е направила тръните по-твърди от стомана, а изглежда плодовете на всички бурени тук узряват във вид на тръни. Поне се научаваме да не ходим боси из тръните. Луна също си е взела временна поука и по целия път обратно върви по асфалта, и на лапа встрани не стъпва.
На риболов за сьомга
Котаракът на съседите. Студените води на река Федър.
Нямаме късмет. Каньон с райско име. Бирена фабрика.
Измъкваме се тихо от леглото с първите лъчи на изгрева. Според нас е време да тръгваме за риба, дори е малко късно, но за американските ни приятели “рано сутрин” означава преди обяд. Даваме тайно купичка с храна на закръглената Луна и излизаме с чаша кафе навън пред къщата. Влакът трака бавно и носи вагон след вагон от безкрайния си товар на север. Сядаме под черницата и на гости ни идва неочакван посетител – светло рижият котарак на съседите с рошава, вдигната право нагоре, опашка. Прави осморки между краката ни и отърква муцуна в нас. Решаваме, че дружелюбното му поведение е резултат от желанието да му дадем нещо за ядене и донасяме шепа от храната на Луна. Котаракът подушва купчината кучешки бисквитки и губи интерес. Или не е гладен, или не иска от храната на вечния си враг – кучето. На врата му има медальон с гравиран телефонен номер и името му – Смело сърце. Запознал се с нас, новите му съседи, Смело сърце скача на оградата и заминава нанякъде по негови си работи със сочещата небето опашка.
Нашите приятели още не са станали, влакът продължава да дърпа бавно вагон след вагон, слънцето лепна златния си диск на челото на небето и започна да изпарява синия му цвят. Новият ни познат, котаракът Смело сърце, се загуби сред пепеляво жълтите тръни към железопътната линия и ние си наливаме нови чаши с кафе. Времето си върви, дори влакът успя да изчезне към Канада и слънцето да позатопли въздуха.
Точно губим надежда, че ще успеем да отидем за риба днес и нашите приятели излизат с чаши чай в ръце и започваме да гласим багажа в колата. То няма много за вземане. Въдиците, вода за пиене и картата. Храна няма да вземаме, освен ако не броим задължителните за американците пакетчета с бисквитки. Те все нещо хрупат и надигат бутилки с вода. Много вода пият американците. Ако прабаба ни можеше да ги види отнякъде, би възкликнала: “Жаби ли имат в стомаха си?”. Но прабаба ни отдавна я няма на този свят, а американците пият вода от съмнало до мръкнало. Пият вода след ставане, пият
вода преди лягане, пият вода преди ядене, пият вода и след ядене.
Пият вода под час като хронично болен лекарства по лекарско предписание. Една от многото нови моди за здравословен живот. Пият вода, като че ли са яли солена цаца. Ама те цаца не ядат. Риба с вътрешности и кости тук не близват. Особено солена. Солта е вредна, а водата е полезна. Така че се зареждаме с вода за пиене – бутилирана минерална вода, а не от чешмата в кухнята – в количество за къпане, сбогуваме се с тъжните очи на затворената в задния двор Луна и тръгваме с раздрънкания сиво-син “Нисан” на Шерил. Изглежда “Нисан”-ът е кола за приключения сред природата и за черни пътища, а “Тойота”-та, като по-нова, е за градски пътувания.
През нивите и покрай самотно стърчащите в полето ферми намираме магистрала 70 и увеличаваме скоростта на път за Оровил. Тази магистрала не е магистрала като магистрала, а път през градина от цъфнали олеандри. Разделителната ивица между лентите за движение в двете посоки е засадена с високи над три метра отрупани с бели и розови цветове гъсти храсти, разпръскващи упойващ аромат наоколо. Не бяхме виждали досега такава магистрала-градина и надали ще видим. Навлязохме в ненаселена област и магистралата се превръща в път с две ленти за двете посоки, олеандрите остават назад, а по поляните наоколо се появяват стада черни говеда от популярната тук месна порода “черен ангъс”. Тези стада пасат самотно и около им не се виждат нито кучета, нито пастири. Преживят сухата трева и се радват на свободата през краткия си живот между яслата и кланицата.
Пейзажът напред започва да се изпълва със зеленина – надяваме се това да са дърветата около река Федър. След няма и час на пътя насреща ни се виждат сградите на малък град и табелата на пътя ни съобщава, че това е Оровил. Малко след табелата, преди още да сме стигнали наистина в града, завиваме надясно по моста и веднага след това по първия черен път – както ни обясни собственикът на “Пристан за риболовци” – вляво. На черния път има голяма табела, която забранява паленето на огън, събирането на дърва, вземането на пясък, камъни и каквото и да е друго от района, късането на цветя и движението по пътя от свечеряване до зазоряване. Доста забрани за един нищо и никакъв черен път покрай реката. Пътят представлява два изровени сухи коловоза в жълтата песъчливо-чакълеста почва и на места за ниския “Нисан” е трудно да прескочи някой по-едър заоблен речен камък, но ние вече изглежда пристигнахме. Досами храсталака на брега на реката са спрели десетина високо проходими с двойно предаване автомобили, на импровизиран паркинг под слънцето. Тук трябва да е мястото. Дали да не паркираме под някоя от високите коли на сянка? “Нисан”-ът щеше спокойно да се вмъкне между четирите високи гуми на която и да е от оставените на слънцето коли.
Спираме петдесетина метра встрани, но под сянката на голямо дърво, и с въдиците и бутилките с вода тръгваме да търсим “Лайняната дупка”. Дано мястото няма нищо общо с цветистото си име! Покрай ниските върби досами водата лъкатуши утъпкана пътека и ние тръгваме по нея надолу по течението на реката. Не си личи наоколо да са идвали рибари. Ние сме свикнали да разпознаваме добрите за риболов места от България. Наоколо не се виждат смачкани вестници и пластмасови кесийки, няма празни бутилки и обелки от полу-шпек, не се виждат черупки от яйца, мръсни парцали и опаковки от най-различни риболовни принадлежности. Не носи белезите на местата за риболов, които познаваме, тази река.
Пътечката слиза надолу, нагазва във водата и оставя само хлъзгави полупотопени в рядката тиня камъни за стъпване. Върбите свършват и ние пристигаме на мястото за риболов. То не е никаква дупка, а плитък бързей на стеснилата се за стотина метра река. На тази страна на реката, по-плитката, където водата плавно, през заоблените камъни се плиска по равния бряг и разрешава на краката да нагазят, са се наредили петнадесетина рибари, на равни интервали по цялата дължина на бързея. Явно сме закъснели. Всички яростно размахват въдици, а слънцето е високо над дърветата. Под бързея, където водата се разлива нашироко и спира забързаните си вълни в гладката тишина на дълбокото, се оглеждат десетина лодки. С по двама-трима рибари във всяка. Закъснели-подранили, оглеждаме се за свободно място и преминавайки покрай всички тръгваме надолу, на границата на бързата и тихата вода. Вървим бавно през хлъзгавите камъни, нагазили до глезените във вода. Поздравяваме всички по пътя си и питаме дали са хванали нещо. Отговорите, които получаваме са отрицателни, което ни успокоява за късното идване. Значи, и по-рано да бяхме дошли, и ние нямаше да сме хванали нищо.
Замятащата на бързея група е с интернационален състав. В горния край няколко дребнички и с мексикански тен на лицата рибари говорят на испански. Под тях са се разположили трима млади мъже, от които единият седи на брега и очевидно не се интересува от риболов, а говори ту с единия, ту с другия, ту на руски, ту на английски с характерния за руснаците акцент. Следва висок рус мъж с непромокаем костюм и ярко червена шапка на някакъв риболовен клуб, и двама младежи на около двадесет години. В най-дълбоката и най-тясна част на бързея е нагазил доайенът на групата – побелял пъргав старец на видима възраст над седемдесетте, почти до кръста във водата. Прецапваме през хлъзгавите камъни до избраното от нас място. Последните двама от редицата са дребнички азиатци. По-късно от разговора с тях на немного познатия им английски език ще разберем, че са от Лаос. Разпиляваме багажа по няколко по-високи камъка и добавили двама българи в края на групичката влизаме с въдиците във водата. Интересуваме се за слуката и на нашите съседи по риболов отляво – двамата лаосци – май не сме много сигурни, как се нарича точно на български човек от Лаос. По-пълничкият от тях, с мустачките, посочва към въжето във водата. Проследяваме с поглед полюшвания от течението дебел шнур и дървеният пън, за който си мислехме, че е завързан, изведнъж рязко плясва с опашка. Това било риба! Нашата първа жива сьомга! Ама тази риба е като прасе! Миналата Коледа на баба Мита дългозурлестия Гошо, който се прехвърляше през килнатата от годините ограда на двора и ровеше картофите в градината, вече по гръб и с вирнати към вечния живот “горе” крака, опърлен до черно, досущ приличаше на тази риба. Да не би да се е преродил като американска сьомга? Рибата е определено над десет килограма. И в мечтите си не бяхме сънували такава едра риба. Вързаното за въженцето туловище е с кафяво-зеленикав гръб и кожата на места се е обелила до голо месо. Странния цвят на разлагаща се плът, капещата кожа и изкривената зъбата уста превръщат мирната риба в миниатюрно чудовище. Тази риба е дошла от океана, тръгнала нагоре по реката, незнайно как запомнила мястото, където се е излюпила преди осем години, и намерила пътя, да хвърли хайвер и да даде живот на хиляди малки рибки, но цената, която трябва да плати, е собственият й живот. А мъртвото тяло ще осигури храна на собственото й потомство да оцелее в тези бедни на храна води.
Време е и за нас да хванем някоя едра грозница. Риболовния билет ни дава право на три риби на ден, но ние и на една ще сме доволни... Нагазваме до над коляно в бързите и студени води на реката.
Слънцето пари по теметата ни, но водите на реката идват от високите снегове и почти болезнено хапят с ледените си кристално бистри забързани към океана струи. Във водата не се забелязва никаква живинка. Чисто, като в аквариум. Няма ги познатите ни в нашите реки дребни рибки, попови лъжички и най-различни дребни пълзящи във водата организми. Под бързея, в тихо заливче зад кичур папур, една патица учи трите си малки патета да претърсват тинята в
плиткото за храна. Патицата не ни обръща никакво внимание и не се плаши от нас. Над реката постоянно прелитат във всички посоки сиви чапли и бели рибари. Нека си летят накъдето си искат. Те не са ни конкуренция за сьомгата.
Времето си минава, а ние хвърляме ли хвърляме нагоре в бързея. Техниката за ловене на сьомга в бързея е проста. На влакното над голяма и крива червена кука е нанизано червено-оранжево мънисто имитиращо зрънце едър хайвер. На два-три метра нагоре е монтирана подвижна тежест и това е всичко. Замята се нагоре по бързея, течението грабва куката и пластмасовото топченце, повлича ги надолу по каменистото дъно и остава само плуващата нагоре по течението сьомга да лапне куката. Тогава влакното ще спре да се носи надолу, спряно от нагълталата куката сьомга, и трябва да се засече. Това е. Но досега ние закачаме само ръбатите камъни. Успяваме да скъсаме по няколко куки в опитите си да ги освободим от захапката на коварните камъни. Не сме само ние късащи влакна по каменистото дъно, защото докато газим из водата на всяка втора крачка се спъваме в скъсани рибарски влакна.
“Риба на въдицата!” – силен глас надвиква плясъка на вълните и всички обръщаме глави нагоре. Червената шапка със сгъната на две въдица се бори с някаква риба. Всички обират влакната на макарите и се дръпват на брега да не пречат. Сьомгата, казваме сьомгата без да сме я видели, защото в реката друга риба на практика няма, упорито се бори за да се освободи от здравата кука. Тръгва бурно нагоре и развива още десетина метра от влакното. Изведнъж се отказва и тръгва надолу по течението, под бързея в дълбоката вода. Търпеливо и бавно късметлията гази надолу през плитката вода и следва улова си. Точно достигна до мястото, където сме се разположили ние, вперили любопитни очи във водата, където изчезва влакното и рибата се предава. Той внимателно навива разпъналото се на петдесетина метра влакно, мярваме тъмния гръб на рибата току пред краката си, и тъкмо решаваме, че всичко приключва с изваждането й в плиткото, рибата развива със стържещ звук нови пет-шест метра от влакното и прави атрактивен скок над водата. О-хо, голяма е. Изморена от борбата или смирена от безизходността на съдбата си, ляга на една страна и позволява да бъде издърпана в плиткото. Човекът определено има нужда от помощ, но ние не смеем да пипнем чуждата риба. Едва чули молбата му да помогнем с изваждането и се хвърляме върху сьомгата сред пръски вода. Той ни съветва да я хванем за опашката, но ние си знаем най-сигурното място – хрилете. Ако изтървем хлъзгавата и пъргава опашка? Измъкваме тежащата над десет килограма сьомга и молим щастливия с улова си да се снимаме. С великодушен жест на победител той ни разрешава и едва след щракването на фотоапарата виждаме, че решението да хванем рибата бъркайки в хрилете й не е било много разумно. Пръстите ни кървят, пробити от острите като зъби израстъци под хрилните капаци.
Червената шапка, както вече мислено кръстихме високия рус мъж, кляка до рибата и натиска гърба й на няколко места. Измърморва под нос, че месото й вече няма да е вкусно и ни обяснява, че започналият необратим процес на наближаващата й смърт променя биохимията на кръвта и значително понижава вкусовите качества, което се познавало първо по тъмния цвят на кожата и после по загубилото еластичността си месо. Такова месо обикновено се опушва и не е подходящо за прясна консумация. Според него, а нямаме основание да се съмняваме в думите му на познавач, най-вкусни са така наречените сребърни гърбове. Това са по-дребни, около петкилограмови сьомги с все още огледално бляскави люспи – за това и наречени сребърен гръб. Ех, да хванем и ние една от започналите да се развалят, нищо че няма да е вкусна риба...
Докато сме се суетили около останалата на сухо едва отваряща хриле риба, единият от лаосците – по-слабият, без мустаците – е уловил точно такава сьомга – сребърен гръб. Аха, започна да кълве, връщаме се във водата. Най-дребничкият и най-черничък от групата испаноговорящи в горния край на бързея се провиква: “Риба на въдицата!” и започва своята борба със закачената сьомга. Борба за изморяване на рибата, в която засега тя води в резултата. Дърпа се по цялата дължина на бързея и като уловената от Червената шапка развива влакно и слиза в дълбокото. Слабичкият мъж сипе дума след дума на испански – с рибата ли си говори или призовава речните богове на помощ, така и не разбираме – и чевръсто слиза до нас. Нов възглас “Риба на въдицата!” окончателно изкарва всички с прибрани въдици на брега. Този път късметът се е усмихнал на побелелия доайен. Какво стана – всички хващат, само ние не? Борбата на слабичкия с рибата приключва с увисването на скъсаното влакно. Ние питаме какво стана и той ни обяснява: “Това ми е четвъртата за днес и тя, също като предишните, скъса. Но аз използвам влакно издържащо не повече от четири килограма на опън.” След нашия въпрос защо не използва по-здраво влакно, той отговаря: “Тръпката е по-голяма.” И тръгва нагоре към мястото си. Чуден човек. Дядото е успял да се пребори със своята сьомга и я е изкарал на брега. Куката е закачена отвън на хрилете и човекът внимателно я откача и връща рибата обратно във водата. Закачената извън устата риба трябва да се пусне обратно в реката. Така се прави. Чуден човек. Виси цял ден за една сьомга и като я хване ще я пусне, защото не била закачена за устата! Ами нали като махнеш куката изобщо не си личи къде е била закачена рибата. Спазва правилата! Не знаят ли тези хора, че законите са направени, за да се заобикалят? Като е много съвестен и той като нас ще остане без риба!
След бурните събития от последния половин час над бързея ляга спокойствие. Слънцето се е изкачило на дванадесет часа и сипе безмилостна жега навсякъде. Без да сме извършили, поне днес, нито един смъртен грях, като че ли сме в кръг от Дантевия “Ад”. До кръста в ледените води, а нагоре се пържим в огнените лъчи на небесните огньове. Отдолу замръзваме, отгоре изгаряме. Над гладката повърхност, където водата се измъква от тясната хватка на бързея и реката се разлива успокоена на стотина метра ширина, скачащите през цялото време над водата огромни сьомги – може би само за да ни дразнят – издигат арки от извити в дъгите на скоковете им тела, блясващи в огледални пръски вода.
Двамата ни съседи от Лаос стягат багажа и се гласят да си тръгват. Хванали са междувременно още една по-дребна сьомга и, видели че нищо не хващаме, предлагат да ни дадат най-голямата си риба. Въпреки че това е най-малко вкусната част от улова им, жестът ни трогва. Отказваме със смесени чувства. Все пак дойдохме тук да хванем риба, а не да вземаме от чуждата. Сбогуваме се с щедрите лаосци и се настаняваме на тяхното място – те нали хванаха, може да е от мястото. Идват нови рибари – мъж и жена на средна възраст. Подреждат се и те на бързея и след няколко замятания жената хваща риба. Който си е с късмет... Малко неумело се бори със сьомгата, но успява да я извади на плиткото в краката ни. Кавалерски помагаме за укротяването на дребната, в сравнение с почти черните чудовища, бляскаща в плясканията с опашка сьомга, съпругът й идва до нея, и от поздравите и разговора помежду им разбираме, че това е първата уловена сьомга в живота им.
От слънцето ли, от лошия късмет ли, но се одрямахме малко. Продължаваме да хвърляме въдиците, но водата стана по-студена, слънцето започна да ни пари, а камъните започнаха да ни убиват.
Май че е време да си ходим. Стига за днес. Утре пак сме тук, а утрешният ден ще е по-добър от днешния.
На другия ден историята ще се повтори. Ще имаме много желание, буквално ще изгорим от желание под палещите лъчи на слънцето, но късметът няма да се закачи на нашите въдици. Някой друг ден, някога... дано. Няма да се връщаме повече към неуспешния, но изпълнен с емоции и запомнящи се впечатления риболов. Леко наранената ни риболовна гордост ще зарасне, а споменът за приятното приключение ще ни спохожда и занапред.
Тръгваме си по калната пътечка и се чувстваме като шопа обърнем ли се назад – само сме се пекли на слънцето, риба не сме уловили. Земята се е опекла и от трънливия склон ни лъхва жега. Краткият път до колата ни се струва изморително дълъг. Сянката не е помогнала много в четиридесет градусовата жега. Сядаме на на жежените до червено седалки и след няма и минута жегата изчезва някъде далече, далече от нас. Климатикът охлажда въздуха и връща доброто настроение и в четирима ни. Лени ще ни върне по друг път.
По път пресичащ горите на изток ще преминем през градчето с обещаващото име Парадайз и ще спрем на едноименния каньон. Според думите на Лени, каньонът не може да съперничи по размери с прочутия Гранд каньон, но е не по-малко красив. Трябва да дойдем през пролетта, когато цветовете и растителността са по-ярки и по-свежи.
В средата на сухото лято преобладават пастелно жълтите в цялата гама на летни стърнища цветове. Но като не сме дошли през пролетта..., а я дойдем отново, я не...
Преминаваме през града с небесното име без да намерим и капка аналогия с рая и няколко километра по-нататък спираме на посипана с натрошени червеникави камъни отбивка. Сухата трева наоколо е затъпкана от краката на спиралите хиляди преди нас жадни за красиви изгледи очи. Изправяме се на ръба на почти двестаметрова пропаст губеща се с полегати полускрити под короните на дърветата склонове още надолу към дълбокото дъно. Каньонът е с разядени от ерозията многопластови, обрасли с хилави здраво впили корени в ронливия камънак, брегове във всички разцветки на ръждивото – кафяво, жълто и червено. От като сме тук модерният цвят за лятото е ръждивият. Никъде не се вижда ни хълм, ни поляна, облечена с дреха в други цветове. Няма синьо, няма зелено. Всички облекла са в цвят каки като униформа на пустинен рейнджър. Нажеженият въздух е превърнал синьото на небето в сиво, зеленото на дърветата е сиво-зелено и всички далечни пейзажи изглеждат обезцветени като стари икони. Няма много за гледане в полупрозрачния въздух. Може би трябва наистина да дойдем през пролетта?
В пропастта под нас са се търкулнали три посмачкани от падането коли. Собствениците им са ги докарали до ръба на пропастта, огледали са се да няма никой наоколо и са отпуснали ръчната спирачка. Като ти умре тъщата или колата, трябва някак си да се погрижиш за погребението. А то е скъпо. В първия случай се харчат пари за жалейки, свещи и питки за “Бог да прости!”, а във втория се плащат такси, трябва да се закара колата до автоморгата... И докато с тъщата няма как – щеш не щеш, не можеш да я хвърлиш някъде, то с колата е по-лесно – само си намираш дълбока и отдалечена пропаст.
И я пращаш направо в рая, е, на дъното на каньон със същото име.
То може би и за тъщи не е лоша идеята, но те тъй и тъй отиват направо в рая...
Високо над земята и ниско под нас се вият в бавно изкачващи се спирали няколко лешояда. Това са често срещаните тук пуйкови лешояди. Името си дължат на голите си глави и вратове, приличащи донякъде на пуешки. Интересно, с какво ли се хранят в тази почти стерилна среда. Хванали стълбата топъл въздух над скалата птиците се издигат все по-нагоре и по-нагоре в широки кръгове над каньона.
И те като нас са вперили очи в гледката, но с неизвестен за нас интерес. Оставяме ги да реят криле и погледи над пропастите с райското име и обръщаме гръб на скалите.
Напускаме красивия само през пролетта пейзаж, оставяйки го на произвола на летния огън и в хладния въздух на климатика, по слизащата надолу змия на асфалта, се прибираме в Чико. Ще влезем в града от югозапад. Обещали сме на Пол да купим плакат на произвеждана в Чико марка бира “Сиера Невада” и ще се отбием в местната бирена фабрика. Над улиците на града се носи аромат на малц. Дори в затворената кола мирише на бирена мая, което подсказва, че наближаваме пивоварната.
Фабриката е с широка фасада от алуминий и стъкло. Влизаме във входа под надписа “Сиера Невада” и попадаме в приемната на пивоварната. Тук може да се запишете за обиколка с екскурзовод и да разгледате заводските помещения срещу заплащане, разбира се. Продават се най-различни рекламни сувенири, щамповани с етикетите на различните марки бира. Можете да си купите тениска, халба, ключодържател и най-различни дребни джунджурийки, рекламиращи марката “Сиера Невада”. Бирата е кръстена на едноименната вечно снежна планинска верига петдесетина километра на запад оттук. Белите й върхове би трябвало да се виждат, но ние няма да имаме късмет да ги зърнем по време на нашия кратък престой. Горещите слоеве въздух няма да пропуснат далечните картини да достигнат до очите ни. Успяваме само да се докоснем с устни до снежно белите върхове пяна на бирата. Но това е друга тема.
Не виждаме плакати наоколо. Има един с размери на покривка за маса за дванадесет гости, но Пол надали е искал толкова голям. Още повече, че цената му е деветдесет и девет долара и деветдесет и пет цента, а той мушна една десетдоларова банкнота в ръцете ни за всеки случай. Питаме продавачката зад щанда и тя любезно ни осведомява, че само такива големи плакати имат за продажба, но зад нас, на масичката има купчини по-малки, но безплатни плакати. Как не сме ги видели? Те са точно срещу входа. Избираме десетина плаката за Пол, спестяваме му десетте долара и се оглеждаме наоколо. Под алуминия и стъклото са скрити стари съоръжения за производство на бира. Наслагани са им надписи, сложено е едно въженце наоколо и готово – вече са изложбени експонати. Големите месингови съоръжения много ни приличат на казанджийницата за варене на ракия от село, само че са много по-големи и по-лъскави. И май само това е разликата.
С безплатните плакати под мишница си тръгваме без да направим екскурзия из пивоварната. Навън продължава да се носи сладникав аромат на малц. Дали тези изпарения са от бирата? И дали живеещите наоколо не се напиват от изпаренията?