Той седеше замислен в ъгъла на стаята. Лунната светлина подаваща се през малкото дървено прозорче, огряваше само нозете му. Сякаш бе потънал в забрава, човек непритежаваш живец. Чуваха се поклащанията на клоните на брезата отвън.
Мъжът взе лисчето от масата, на която се бе упрял и зачете.
Мисълта му бе свободна, неусквернена от грозната проза на реалния живот. Чистота така ценна, колкото знанието.
В началото той се изплаши.
не знаеше защо, но откриваше мотива у себе си.
Някаква топлота заприижда у него,
тов бе смелостта но този път придобила човешки образ.
Индивидуално е спри!