автор: Petroff

Предсватбено парти
Как се посрещат много гости? Пощенски кутии и диви животни по улиците.
В семейство Сноу подготовката за посрещането на гостите е в разгара си. Сейди търчи насам-натам и си проси някой да си играе с нея, двете внучета - Джейк и Логан - бягат след кучето по поляната, а бащите им пият бира. Курт, с помощта на тримата си сина, подрежда предварително взетите от училището метални сгъваеми маси и столове и само за няколко минути, със задружните усилия на всички, задният двор се превръща в нещо като бирария на открито.
Масите са застлани с парчета цветен найлон и по средата им е поставена по една саксия с цветя. В двата ъгъла на полянката стърчат две големи кофи за отпадъци, а по средата на специално отделена маса са наредени чинии, вилици и чаши. За еднократна употреба, естествено. Кой ще седне да мие чиниите на толкова гости? Всичко в кофите и десет минути след последния тръгнал си гост отново е чисто и спретнато. До чашите има оставени няколко маркера. Вземаш си чаша и си я надписваш. Да не става объркване с еднаквите чаши.
Постепенно настъпващата от боровата гора нощ изправя черните силуети на дърветата зад къщата и ярко осветения двор се изпълва с гости. Ние не познаваме почти никого тук. Поканени са, както и на българска сватба, приятели и роднини - тези, които вече са пристигнали от всички краища на Калифорния и няколко други щата.
Всички са се настанили някъде на хотел. Само ние, българите, имаме безплатната привилегия, щедро предоставена ни от семейство Сноу, да се настаним в тяхната къща. Останалите си плащат - както е навсякъде в Америка, а и не само тук.
Събирането е напълно свободно - не се следва никакъв протокол. Всеки сяда и става където си иска, сипва си каквото си иска и разговаря с когото, и за каквото си иска. Единствено усмихнатите домакини, намират време да се спрат и поговорят с всеки един от гостите. След като всички са се разотишли и от присъствието им няма и следа, ни очаква приятна изненада. В хладната нощ, зад къщата изпуска топла пара малък - за шест души - басейн с гореща вода, по-известен в България като "джакузи". Той си стои постоянно включен и винаги може да разпуснеш в приятно масажиращите горещи струи. Ние сме подготвени за всякакви изненади и си носим бански костюми. В басейна се цопваме ние двамата, Пол и брат му Брайън, Лекси и Джереми. Всичко щеше да е идеално, ако не бяха нашите бански костюми. За пуританското, американско разбиране за
прилично облекло, ние, в консервативните за български плаж одежди, изглеждаме в очите на американските си приятели направо голи.
Тук максимално разсъблечените мъже на публично място са обути в къси и широки гащета до коленете, а на жените банските са с къси крачолчета и горната им част е с размер на камизолка с тесни презрамки, достигаща малко над пъпа. По нашите градски улици може да се срещнат доста по-разсъблечени тела, отколкото във водата на джакузито. Изтрайваме, все пак, половин час постоянните "тънки" намеци за адамо-евините си съгласно американския морален стандарт облекла и решаваме, че това е първото и последното ни джакузи тук. Извиняваме се с късния час и, че за нас е време за лягане, и се измъкваме от топлите обятия на горещата вода. След душа уморено отдаваме телата си на отмарящи сънища.
Изчакваме в ранната утрин да се чуят шумове на събудена къща и слизаме долу. Посреща ни вече станалата Керън с усмивка и голяма кана кафе. Днес е последния ден преди сватбата и ние сме решили да не притесняваме приготовленията, а да се разходим наоколо сами.
Благодарим на Керън за кафето, казваме, че ще се видим на репетицията за сватбата, почесваме Сейди зад ушите и излизаме.
По тихите, оградени от борова гора улици вървим единствено ние и мъглата. Вече сме почти в края на градчето и къщите са скрити нарядко и навътре от пътя. До гаражите в тях той протяга къси алеи, а до входовете им - провиращи се през цветни коридори застлани пътечки. Вървим нагоре по пътя - тук тротоари няма - и не смеем да влезем в гората наоколо. Въпреки че няма огради и предупреждаващи табели, земята наоколо е частна, и значи неприкосновена собственост. Къщата вляво е разляла зелена вълна от основите си та чак до пътя. Из тревата, като в японска градинка, са пръснати различни по големина, загладени от океанския прибой камъни. Навсякъде по зеленото море са разпилени островчета цветя. Къщите тук много ни напомнят на цветните илюстрации от книгите на нашето детство с приказките на Андерсен. Не само пред тази къща, а и пред много други, градинките са миниатюри от земния релеф. С малки планини от парчета варовикови скали, по които растат гори от вечнозелени храстчета, сухи реки от обли камъчета и ниско подстригани долини с поникнали разноцветни петна. Камъните за градинките собствениците си ги купуват от магазина. Нищо, че на една крачка е брегът на океана, където изборът е по-голям. Американците обичат да купуват от магазина. А и камъните там са подредени по големина и цвят, и с етикетчета с цената. И тревата се купува от магазина. На рула като тапети. Разстилаш рулото с вече отгледаната някъде в далечна ферма и изрязана с корените и малко почва трева, понатъпкваш, поливаш и градинката ти е готова. Те и дърва тук си купуват от магазина. Продават се на пакетирани в найлон наръчи с по пет-шест цепеници за пет долара наръча. По долар дръвчето. А на брега на океана безстопанствени дърва колкото щеш - сухи, обелени и струпани на камари. Но нямат етикет с цена. Американците купуват с етикет, с обявен срок на годност, начин на употреба, състав... И внимателно четат етикета. А тези дърва на брега... не случайно ги е изхвърлил океанът - я са с изтекъл срок на годност, я с неясен произход...
На пътя, само на десетина метра от нас, изведнъж изскача елен. Спира и поглежда равнодушно към нас. Една от малкото движещи се по пътя коли също спира и изчаква - нищо, че пътните знаци не дават предимство на дивите животни - да пресече еленът. Ние сме замръзнали в крачка, само и само да не го изплашим, но той е свикнал с хора и бавно пресича улицата с царственото достойнство на високо вдигнатите си рога, последван от още няколко, излезли след него от гората. Стадото елени продължава спокойно нагоре по склона и изчезва от погледите ни след няколко минутно шумолене из сухите листа.
Високо в чезнещите в мъглата върхове на боровете се гонят катерици. И катериците им различни от нашите! Едри и пухкави и със сивкава козина. И скачат от клон на клон съвсем безгрижно и неорганизирано. Нали са калифорнийски, и сняг и зима не са виждали - не се налага да трупат в хралупата и си пилеят времето със светски забавления.
Улицата се превръща в път през гората и на следващото кръстовище завиваме наляво и се спускаме обратно към океана. Къщите от двете страни на улицата се увеличават - бавно преминаващите коли също. Мъглата поразтваря пухкави бели кълбета и пропуска сини парчета небесни обещания за слънчев ден. Завиваме надясно - не чезнаем улиците, но наклонът ни води към океана - и долу в края на улицата се вижда и краят на града. Ние сме тръгнали натам - към началото на океана.
Пред всяка от къщите наоколо има пощенски кутии. Американските кутии са много по-различни от нашите. И в този век на електронна любов и на оплетена във виртуална паяжина световна мрежа, по невидимите нишки на която нащраканата на компютърната клавиатура дума достига и в най-затънтената бушменска колиба със скоростта на светлината, американците продължават да използват старата пощенска кутия. Кутията е, общо взето, с формата и големината на нашенски капан за мишки. Само че лостчето, на което ние слагаме парченцето салам за мишката, се е изнесло от външната страна на кутията и е боядисано в червено. Ако пощальонът пусне нещо в кутията вдига червеното "флагче" и собственикът на кутията отдалече вижда, че има поща. Ако искаш да пуснеш писмо, няма нужда да ходиш до пощата. Поставяш си го в пощенската кутия и вдигаш "флагчето". От просто по-просто. И работи. Но не, не това им е най-интересното на тези пощенски кутии. Една с една няма еднаква. Въображението на притежателите им ги е превърнало в самолетчета и китове с отворени уста, кацнали пеликани и морски фарове, върху някои лежат кучета и котки от дърво, някои са огромни саксии за цветя с вратичка за пощата, други са като къщички за птици или маскирани като храстче... Всеки е използвал до максимум възможностите си, за да демонстрира индивидуалност чрез тази толкова прозаична вещ - пощенската кутия. Приисква ни се и ние да получим писмо в такава кутия. В такава кутия сигурно се получават само весели новини или съобщения за погребение на далечен и забравен, но оставил огромно наследство роднина. През омагьосания свят на приказни кутии-играчки асфалтът се изгубва и свършва на брега на океана.
Заоблените хълмове са препасани ниско под града с колана на пътя, който не им позволява да влязат в океана. Ние пресичаме и поемаме по тясната ивица между плажа и асфалта. Трябваше да дойдем тук през пролетта. И сега тук-там се мяркат лилавите и жълти цветове на нискостеблените сухолюбиви треви, завладели прехода между пясъка и гората, но през пролетта целият този пояс е ярка цветна градина. Вървим по дъсчена пътека, построена на няколко сантиметра над земята. Пътеката е направена заради крехката и ронлива почва. Стъпките на разхождащите се да не подпомагат ерозията, която се мъчи да хвърли в зъбите на вълните долу растящите по голия склон цветя.
Вървим по дъските на север, разминаваме се с бягащи за здраве и разхождащи кучета, отговаряме на усмихнатите им поздрави и въртим глави наоколо. От другата страна на пътя всяка педя земя е скрита от хотели, мотели, ресторанти и задължителния паркинг до тях. Ако стаите в хотела могат да приемат сто души, то паркингът трябва да е поне с двеста места за паркиране. Пред повечето от хотелите е поставена огромна табела "Няма свободни стаи". Изглежда градчето е популярно сред американските туристи.
Скърцаме по дъсчената, доста необичайна за разходки пътека, покрай табели, предупреждаващи ни да не газим цветята, когато достигаме до нещо като кръстопът. Спираме, чудейки се накъде да поемем - вдясно по горния край или наляво към плажа и изпод дъсчената пътека изскачат няколко земни катерици. Това са гризачи по външен вид почти като нашите катерици, само че с по-проскубани опашки, но всъщност близки роднини на нашите лалугери.
Наоколо са пръснати семки и обелки от фъстъци и ние веднага разбираме за какво става въпрос. Спрели сме и животинките, нали не могат да прочетат надписите, забраняващи храненето на дивите животни, свикнали да бъдат хранени, слушали са стъпките ни и след като сме спрели, изскачат да си получат закуската. Клякаме с протегнати напред ръце, и няколко катерички идват да подушат празните ни, уви, ръце. Изравяме от джобовете си няколко бисквитки и гризачите ги изяждат на секундата с леко боричкане помежду си. Ако знаехме, щяхме да дойдем подготвени и да нарушим и ние забраната. И без това не се виждат никакви полицаи тук. Кой следи за спазването на толкова многото забранителни надписи? И защо никой, е, почти никой, не ги нарушава тогава? Изправени се оглеждаме около пътеката и едва сега забелязваме колко гъсто е населено с катерици тук.
Притичват наоколо или надничат от безбройните си дупки-къщички сред цветята. Нали и те са калифорнийци, не са издълбали дупка в някой гол склон, а задължително сред цветята. Пред всяка къща трябва да има цветна градинка - да радва окото на хора и гризачи. И на прелитащите ниско ястреби и самолети. Изоставяме нашите нови опашати приятели и продължаваме пеш покрай брега. Ние ги изоставяме, но те нас не. Около пътеката търчат с вирнати опашки катерици навсякъде. Добре, че те спазват правила за прилично поведение и не стъпват непоканени на пътеката, а ние спазваме табелите и не газим крехкия бряг. Иначе можеше да стъпчем някои.
По пътя отдясно ни застига и задминава полуоткрито червено автобусче с надпис, виждащ се отдалеч, още преди да видим самия автобус, "безплатен автобус". Това безплатно возило обикаля града и всеки може да махне и да се качи, без да плаща. Общината плаща за издръжката на автобуса, а пътуващите харчат пари в града и общината си прибира данъците. Поговорката "И вълкът сит, и агнето цяло", но в американски вариант - "Вие извозени, но и ние непрекарани". Тук всеки, който дава долар, мисли за даването, като за инвестиция. Очаква срещу всеки похарчен долар, рано или късно да получи два. Поне така чуваме. Нашите приятели похарчиха доста долари по нас и няма да получат нито един в замяна. Само нашите благодарности. А фондова борса с котировки на благодарности все още няма. Дори и в Америка. Ние не се възползваме от безплатната услуга и продължаваме пеш. Оградата около пътеката се отдалечава към океана и заобикаля една дървена пейка в сянката на гъст кипарис на ръба на малка, надвесена над плажа скала. Тъкмо място да спрем с краката и да посъберем впечатления и с очи.
Не случайно пейката е поставена тук. От тук погледът обхваща само вода и небе. Светлината палаво си играе в изпаренията между океана и небето, и оцветява всичко в сребърни оттенъци. Далече навътре, сред островчета от плаващи водорасли, се гмуркат морски видри. Ние за пръв път виждаме морски видри, но за съжаление от доста голямо разстояние. В България тези животни се срещат доста често. Но само под наименованието "калан", и то заключени зад решетките на кръстословиците. Заниманието им е просто - и те, както и всички диви животни прекарват повечето от времето си в търсене на храна. Потапят се до дъното, намират някоя мида и изскачат на повърхността. Специално пригодената им козина и подкожният им слой мазнина позволяват да лежат по гръб на повърхността и така, като в анекдота за шопа, който копаел седейки, защото не можел лежейки, но видрите могат, лежейки върху вълните, да изядат изровената от пясъка плячка, като използват корема си за маса. Понякога те използват камък, с който чупят твърдите черупки, но са твърде далеч, за да можем да видим такива подробности.
Още по-навътре в океана, отвъд златно блестящата ивица на видимост, плуват китове, бягайки от студените води на север към топлия Мексиканския залив. Преди години са плували близо и са се виждали от брега, но сега, смущавани от лодки и кораби, са променили водните си пътища далеч от човешките погледи. Няма да успеем да ги видим, но знаем, че са там - отвъд нашите погледи.
Неусетно се оказваме заобиколени от нова група дружелюбни калифорнийци. Този път това са дребни черни птички с любопитни ококорени очи. Те са ни наобиколили и подскачат на два крака около пейката. Веднага ни става ясно - и те са дошли с користната цел да получат нещо безплатно за ядене. Не виждаме да ни носят нещо, значи чакат ние да им дадем. След закуската на катериците са ни останали няколко парченца бисквити и новите ни обожатели ги изяждат с пърхащи подскоци. Изоставяме поредните си приятели да чакат други посетители на пейката с курабийки или семки в джоба и слизаме долу на плажа.
За плажа имаме план - ние го галим с боси нозе, а той ни дарява с шарени камъчета за спомен. Заоблените цветни, самоделно изваяни от Тихия океан, каменни яйца молят да бъдат взети за сувенири. Гледаме да си избираме само различни, но неусетно събираме купчина, с големината на успешно начало за строеж на сграда. И нали имаме билети за връщане с пътнически самолет, а не със самосвал за инертни материали, се ограничаваме до размер на яйце от гълъб и по десетина камъчета в джоб. Избирайки си от камъчетата, се натъкваме на парче вкаменена кора от секвоя. Преди колко ли милиона години е загинало дървото? Къде ли е расло? Прибираме скъпоценното за нас парченце от древната биография на земята и с издути от романтика джобове поемаме обратно.

Сватбата
Репетиция. Парад на ретроавтомобили.
Три дни яли, пили и се веселили. Залез на брега на океана.

Изморени от дългата обиколка по брега, се прибираме за един душ и кратка почивка. В огледалото виждаме, че въпреки мъглата, доста сме изгорели под калифорнийското слънце. Лицата ни са хванали лек загар с цвят на леко запечено на грил пиле. В пет часа следобед трябва да сме на репетиция за утрешната сватба. Участващите в церемонията, а не всички гости, се събираме в черквата да уточним, кой, кога и какво ще прави на церемонията. Има доста време до пет и ние, както обикновено, тръгваме по-рано пеш към черквата, а ос-
таналите ще дойдат с колите.
Градът не е само върху двата хълма до океана. Част от него се е заселил на още един хълм, малко по-навътре в сушата и то за вечни времена. На върха на този хълм е и черквата, в която ще се проведе сватбената церемония утре. Тук са се венчали родителите на Пол, тук ще каже "да" и синът им. Цялата церемония утре ще е само заради тържеството. Бетси и Пол вече са сключили брак в съответната общинска служба и са сложили подписи върху съответните документи още в Окланд. Но утре ще се спазва традицията - в старата дървена черквичка, пред роднини и приятели, публично, двамата ще трябва да обявят вечния си съюз в добри и лоши дни, докато смъртта ги раздели.
Пътят към черквата и гробището отзад е доста стръмен. То и затова сигурно гробовете са малко. Кой умрял на преклонна възраст ще има сили да качва тоя баир?
Тъй и не разбрахме към коя християнска църква принадлежи черквичката. Сградата е най-малката в града, но на най-високото. Най-близо до Бога, като смиреност и разположение. Вътре, на два реда, са наредени дървени пейки без украса и с ръбести облегалки. В дъното, където бихме очаквали да има олтар или иконостас, има малка ниша, като за сцена на училищен театър без завеси. На стената в дъното на нишата има дървен кръст и… това е. Няма икони,
няма сцени от страшния съд, няма ярки витражи. Единствената украса е малка оцветена скулптура на крилат ангел, отрупана с цветя. Очевидно специално долетял от някъде само за сватбата.
Претупваме репетицията - то няма много за репетиране и поемаме, този път на колела за вкъщи.
Вечерта ни ще премине по същия начин като снощи - бира, стейкове и разговори в задния двор. Но гостите ще са повече. Освен вече присъствалите снощи, ще дойдат и пристигналите днес. Каква стана тя - ние бяхме подготвени за кратка церемония и чаша с вода, а то... три дни ядене и пиене, като че ли вземаме участие на края на българска народни приказка. Нали помните - "... и три дни яли, и се веселили". Ние ще ги направим четири. Утрото преди сватбата е тихо и слънчево. Завесите на мъглата са се вдигнали и под синята сцена на слънчевото небе ясният ден обещава да е първият гост на празника и да остане от началото до края. Няма особено суетене около сватбата - всичко си е организирано предварително, времето е разчетено, а задълженията по тържествения обяд падат само върху плещите на персонала на ресторанта. Младоженецът, с наполовина облечен костюм, следи с интерес телевизора. Пряко от Франция предават последния етап от "Тур дьо Франс" - най-престижното състезание по колоездене на шосе в света. Очаква се за пети път да победи американският колоездач Армстронг и затова интересът на Пол е прикован в телевизора. Булката е на хотел с майка си. Както и по българска традиция преди сватбата младоженците идват от различни места и след сватбата се събират заедно.
Армстронг побеждава в "Тур дьо Франс", най-вече за радост на Пол. Всички сме облекли официалните костюми и тръгваме към черквичката. Трябва да се паркира долу, някъде по главната улица, защото паркингът пред черквата побира едва две-три коли. Но нали вече знаете - американците не обичат да ходят пеш и в началото на стръмното чакат две коли. Пътят нагоре е стръмен, и който иска, може да ползва единия от двамата братовчеди на Бетси за шофьор, който ще го закара до самия вход на черквата. А разстоянието е само стотина метра. В интерес на истината, почти никой не се възползва от транспортната услуга, освен няколко от най-възрастните гости.
Изпълваме пейките в черквата и церемонията започва с хоровия рев на двамата племенника на Пол. И те като нас не си падат по сватби. Ние поне си седим кротко и спазваме процедурата. А те са деца и могат ясно да изразят мнението си. И те го заявяват достатъчно шумно. Ще се наложи и двамата, заедно с майките си, да се умиряват отвън. На сцената отпред излиза водещата церемонията. Тъй и не разбрахме в качеството си на каква. Просто някой, който движи нещата. Не е свещеник, нито длъжностно лице. По-скоро конферансие. Родителите на младоженците ги въвеждат по обсипваната с цвят от рози - изкуствени естествено, купени от специализиран магазин за сватбени аксесоари - пътечка между пейките и ги предават в ръцете на водещата. На малката сцена са застанали от едната страна на водещата булката с двете си сестри, а от другата - младоженецът с двамата си братя. Родителите им остават на пейките да подсмърчат от щастие за порасналите си деца. Няколко стандартни думи за брачния съюз, бъдещото щастие и задължителната целувка подпечатват съвместния живот на новото семейство. Следват думи за поздрав от Керълин - приятелка на булката от детски години още. Всъщност това е цитат от някаква притча - библейска ли, друга християнска ли... Но звучаща сериозно и поучително. След речта на Каролин е освещаването на виното. Деймън и Джереми вдигат наздравица с чаши вино и сипят по-скоро езически пожелания, подходящи за устата на Омар Хаям. Звучат като ода за виното и как животът след брака, ще е щастлив, като след няколко изпити чаши вино. Завинаги. Трети и последни в церемонията сме ние. Четем стихотворението "На кея в Сан Франциско" от Лиляна Стефанова. Двама се влюбват на кея... е, няма да обличаме любовна лирика в тромавата дреха на прозата.
Решихме, че е много подходящо за двамата влюбени един в друг и в Сан Франциско Бетси и Пол. Четем стихотворението двамата - единият на български, другият на английски език. Английският е в наш превод и, може би, му личи. Защото аплодисментите след българския, неразбираем почти за никого прочит, са по продължителни от тези след английския ни превод.
Сватбата свършва. Булката хвърля букет цветя в ръцете на най-борбената мома и всички гости, през прегръдките с младоженците, изтичат надолу по хълма. Черквичката остава празна и потъва в тишината на високото горе.
Колоната от сватбарските автомобили предизвиква мини-задръстване по тясната главна улица. Движим се напред по пътя, а времето, като че ли тръгна назад. Челните фасади на сградите са оформени в известния ни от декорите във филми за каубои стил "див запад" от средата на деветнадесети век. Насрещното движение е основно от автомобили от преди Втората световна война... Дали излязохме през вратата на черквата или прекрачихме през вратата на някаква машина на времето? Не, не сме преминали в миналото, все още сме си тук, бодро катерейки стъпалата на годините в началото на двадесет и първи век, но по пътя около нас има невероятно много двуместни ретро автомобили.
Колата спира сред цветни лехи и едва тогава забелязваме, че вече сме на паркинга пред ресторанта. На уж предназначеното за автомобили място цветните градинки са повече от автомобилите. Ако не броим спрените двуместни старини. На път за входа на ресторанта решаваме да попитаме собственика на един от върналите ни назад във времето автомобили, на какво се дължи присъствието на толкова много, почти еднакво изглеждащи, стари, но в отлично и блестящо под слънцето състояние коли. Мъжът е на възрастта на колата си и облечен по модата, когато металната хубавица е излязла чисто новичка от завода - изпънат брич, късо карирано сако, шалче около врата и кожен шлем с очила - нали колата е открита. Усмихнатият собственик словоохотливо и гордо ни обяснява. Градчето е домакин на събиране на собствениците на автомобили марка "Морган", произвеждани в Англия от 1937 до 1943 година. Те са обединени в нещо като съюз и всеки месец си организират срещи по различни места.
Днес са в Камбрия. Научаваме също, че иначе малката количка развива скорост 100 мили в час. "Можете ли да си представите!" - възкликва мъжът. Научаваме също, че триколесните модели са същите като четириколесните, но след началото на Втората световна война фирмата ги е пуснала в производство заради по-ниския данък. Собствениците са плащали данък като за мотоциклет, а са се возили в автомобил. Мъжът ни засипва с много информация за колата, докато гальовно докосва лъскавите ламарини. Добре че бързаме за ресторанта, иначе можеше и месец да слушаме ласкави отзиви за "любимата" на мъжа с кожения шлем. Съпругата му стои наблизо, но за нея не чухме и дума. Изглежда за американеца четиригумият му приятел е на първо място в списъка с обичаните му притежания.
Изоставяме новия си познат насаме с колата и лъкатушейки покрай цветните лехи и паркирани автомобили се добираме до ресторанта. Няма защо да описваме входа - врата след няколко стъпала, над която, естествено се вее огромния американски флаг.
Преминаваме през фоайето и излизаме в задния двор. По-точно в градината отзад. На входа към тази градина ни чака малка табелка с имената ни и снимка на цвете. На масата, където трябва да седнем има по-голяма снимка на същото цвете. Ние трябва да седнем на масата с оранжев калифорнийски мак. На нас ни е познат от България като градинско цвете наричано в нашето село с гальовната дума "роклички", а тук хълмовете в ранно лято са запалени в ослепителното му, не даващо да го погледнеш право в очите, жълто. Изборът на място не е оставен на случайността. Организаторът се е погрижил всеки да седне в най-подходящата за него компания. С имената си в ръце, полуприведени под сянката на цветен, подстриган като японски бонзай, храст излизаме в двора-градина.
Задният двор е голяма и равна зелена поляна загубена сред високи зелени зидове от отрупани с цветове храсти. Десетината маси за гостите на сватбата са пръснати по поляната под сенките на бели чадъри. Каменни пътечки се провират под надвесени цветни лехи, заобикалят мраморна чешмичка, вмъкват се в закичени с рози беседки, преминават покрай голямо легло, застлано със завивка в стил "пачуърк" на квадрати от лилави, червени, сини и жълти цветя, едва минават - на една страна - покрай бодлите на отрупаните с жълти цветове розови храсти и се губят напред - сред аромати и цветове.
Ние нямаме време да ги придружаваме повече - както сме тръгнали по тези пътечки наоколо - да не пропуснем сватбената трапеза.
Трапезата е отново по вездесъщия американски принцип - само-обслужване. Вземаш си каквото искаш от масите за сервиране и единственият протокол, който трябва да следваш е да не седнеш на мястото на младоженците. Времето продължава да е топло и слънчево, небето - синьо, а честите за тук ветрове и мъгли са отстъпили ден встрани и са освободили място за приятния сватбен ден. Гостите в общи линии сме си все същите - от вчера и от оня ден. Ние се опознахме по тия събирания. Всички сме типично сватбарска еднообразна костюмирана пиеща бира и вино, и разменяща стандартни фрази на учтивост помежду си компания. Изключенията са две. Едното е Деймън. Не, не е заради усмихната му и красива приятелка, а заради почти акробатичните му и неуморни умения по дансинга. Подскоците и превъртанията не успяха да уморят желанието му за танцуване от началото до края. Само желаещите да танцуват с него намаляха - доста рисковано е да се окажеш в непосредствена близост до бясно въртящите се ръце и крака. А ако реши да прехвърли партньора си през рамо?
Другото изключение е наистина достойната за уважение баба Доли. Тя не се казва Доли по рождение, но всички я наричат Доли толкова отдавна, че сигурно и тя е забравила истинското си име.
Доли е пра-леля на Пол. Усмихнатата и жизнерадостна баба е сержант от запаса от военноморските сили на САЩ. Цялата Втора световна война е воювала из Тихия океан и се е пенсионирала точно преди петдесет години. Жизнерадостната пенсионерка все още сама шофира колата си въпреки достолепната си възраст от деветдесет и три години.
Следобедът преминава в осморки с чаша и чиния в ръка между масите за сервиране и кратки разговори накрак със срещнатите по пътя, и когато слънцето започва да наднича под чадърите, а сервитьорите започват да обират празните чинии и чаши и ние, гостите, правим групички за запълването седалките на една кола и заминаваме откъдето сме дошли. А ни чакат и още планирани мероприятия.
Вечерта всички се събираме на брега на океана пред хотел "Кавалиер" в Сан Симеон - градче на около десет минути път с кола на север - да съзерцаваме залеза и да изпратим слънцето. Има ли някаква символика в това веднага след сватбата? Ще изпращаме слънцето, наслаждавайки се на последните му лъчи преди залеза. Не знаем. Не търсим връзка. Просто се сещаме, че няма нищо случайно и събитията са навързани като кадри от филмова лента - ако предният не е там, значи и следващият го няма. След безгрижието на живота в младостта идва сватбата, а след слънчевия ден идва залезът. Надали това са имали в предвид младоженците, но на нас това обяснение ни се струва диалектически най-оправдано.
Брегът ни посрещна със свъсени вежди мъгла и леденият дъх на океана. До тук дойдохме с колата на Курт - огромен "Ленд роувър" с ръчни, забележете, ръчни, а не автоматични скорости. Единствената кола, която ще видим тук с ръчно превключвана скоростна кутия. Спираме до контейнерите за боклук на някакъв хотел - после ще разберем, че Курт работи тук, и през празната, равна като футболно игрище поляна стигаме до мястото на срещата.
Закъснели сме.
Всички вече са тук. Събитието, с други думи "залезът", се случва на ръба на брега, на ниско окосената трева над прибоя. В полумрака на вечерта и мъглата изгледът е доста нереален - отвсякъде е сумрачно и мъглата разрушава перспективата на пространството - далечното изглежда близко - на една ръка разстояние само, но колкото и да се протягаш, никога не го достигаш. Накъсаният ръб на стръмния, надвесен само над ревящия шепот на океана бряг потрепва в светлината на огньовете и ние не разпознаваме нито един от разхождащите дългите и гърчещи се под напора на вятъра сенки силуети. Всички са сменили официалните облекла с джинси и широки пуловери. От слънчевия ден и ергенския живот на Пол нищо не остана. Мъглата и бракът погълнаха и двете. И докато днес сключеният брак се отнася само до Бетси и Пол, то мъглата касае всички ни. И няма да ни позволи да видим залеза.
Студеният въздух намята на раменете ни якетата и ни скупчва около огнището. На поляната са изградени големи зидани огнища. Около тях, въпреки хладния дъх на океана, ако сте си донесли купени от супермаркета дърва - нали помните, тук всичко се купува - може да се наслаждавате на гледката или на липсата й в топлата компания на огъня. Разговорите и изпитите бири сгъстяват тъмнината и полека-лека всички потъваме в мълчанието на покрилата ни мъгла.
Време е да си ходим. Трудно намираме стъпките си към колата в пастелночерната забулена нощ. Добре, че поляната е равна. След няколкото мълчаливи прозявки в колата е време да затваряме очи в очакване на следващия ден.