автор: gumbert

есе от Владимир Набоков


Има една хубава поговорка: в чужбина и звездите са от олово. Наистина! Красива е природата в чужбина, но тя е чужда, и ни се струва бездушна и изкуствена. Трябва настойчиво да се вгледаш, за да я почувстваш и заобичаш; а в началото от чуждите дървета лъхат на оранжерия, и всички птици сякаш са на пружинки, и залезът наподобява неудачен акварел. С такива чувства в душата аз влязох в провинциалното английско градче, в което, като една огромна душа поместена в малко тяло, живее своя горд живот старинният университет. Готическата красота на неговите многобройни сгради (наричани колежи) стройно се издига нагоре; греят златистите циферблати върху извисяващите се кули; през отворите на вековните порти, украсени с релефни гербове, слънчево зеленеят правоъгълниците на зелените поляни; а срещу същите тези порти пъстреят съвременни магазини, подобно нахвърлени с цветен молив уродливи същества по полетата на вдъхновена книга.
По тесните улици се промъкват назад и напред, подрънквайки, опръсканите с кал велосипеди, бръмчат мотоциклети, и накъдето и да погледнеш, навсякъде се тълпят царете на град Кеймбридж – студентите: мяркат се вратовръзки, напомнящи раирани бариери, мяркат се измачкани, избелели панталони, във всички оттенъци на сивото, като се започне от белезникаво-сивото, през онези с цвят на облаци и се стигне до тъмно-гълъбовото, - панталони, които по един чуден начин се сливат с цвета на околните стени.
В ранна утрин тези юнаци, прегърнали тетрадката и униформеното наметало, бързат за лекции, един след друг се промъкват в залите, сънливо слушат мънкането на някоя мъдра мумия от катедрата, и, след като се посъбудят, изразяват одобрението си с преливащо потропване с крака, в момента, в който в безцветния поток на научната реч, като рибка, се стрелне някой духовит израз. След закуска, нахлузили лилави, зелени, сини куртки, студентите излитат подобно врани в паунови пера, към кадифените полянки, където до вечерта ще гонят топката, или към реката, течаща с венецианска нега покрай сиви, кафяви стени и чугунени решетки, - и тогава Кеймбридж опустява: едрият полицай се прозява, облегнал се на фенера, две старици със смешни черни шапки крякат на кръстопътя, рунтав пес дреме, полегнал в ромба от слънчева светлина... Към пет часа всичко отново оживява, народът масово се втурва към сладкарниците, където на всяка масичка, подобно купчина мухоморки, лъщят отровно-ярките пасти.
Седнал в някой ъгъл, гледам заобикалящите ме гладки лица, толкова мили, не ще и дума, - но винаги някак си напомнящи рекламите за тоалетни сапуни, и изведнъж ми става толкова скучно, толкова отегчително, че ми идва да крещя...
Между тях и нас, руснаците, има някаква стъклена преграда; те си живеят в своя свят, объл и непроницаем, приличащ на грижливо оцветен глобус. В душата им отсъства онзи вдъхновен вихър, тласък, сияние, танцуваща веселост, онази злоба и нежност, които ни водят към незнайно какви небеса и бездни; има моменти, в които главите ни стигат до облаците, а морето ни е до колене, - танцувай моя душа! За англичанина това е непонятно, ново, и може би привлекателно. Той може и да се напие и да започне да буйства, но буйството му е шаблонно и благодушно, и пазителите на реда са спокойни, че той не ще премине позволените граници. А от друга страна, колкото и да е пиян, той няма да се разчувства, да разголи гръд, да удари шапката си в земята... Откровеността, във всичките й форми, го плаши. Случвало се е, говориш с някой приятел за това, за онова, за конни надбягвания или стачкуване, и поради душевна простота, му споделиш, че и душата си би дал, само и само да можеш да съзреш някое малко езерце около Петербург, - но да изказваш такива мисли е непристойно; той така ще те изгледа, сякаш си запял в църква.
Оказа се, че в Кеймбридж има немалко обикновени неща, които, по традиция, студентът не бива да върши. Например, не следва да се возиш на лодка с гребла в реката, - би трябвало да наемеш сал или специална лодка; не е прието навън да носиш шапка – та нали градът е наш, няма от какво да се притесняваш; не е прието да поздравяваш с ръкостискане, - и не дай се боже, при среща да се поклониш на професора: той ще се усмихне смутено, ще промърмори нещо, и ще се спъне. Не са малко тези неписани закони, и новодошлият все ще попадне в някое неудобно положение. Ако пък невъзпитаният чужденец, все пак постъпва както си знае, то в началото ще му се дивят – какъв чудак, варварин, - а след това ще започнат да го избягват, да се правят, че не го познават. Случва се, наистина, да срещнеш някоя добра душа, която си пада по екзотични животни, но тя ще те заговори само в някое уединено местенце, боязливо оглеждайки се, и завинаги ще изчезне, след като задоволи своето любопитство. Ето защо, сърцето често се изпълва с тъга, чувствайки, че не ще намери тук истински приятел. И тогава всичко изглежда скучно, - и очилата на пъргавата бабичка, при която ти живееш под наем, и самата квартира с нейния мръсно-червен диван, мрачната камина, нелепите вазички върху нелепите рафтчета, и звуците, носещи се от улицата,- викът на вестникарчетата: пейпър! пейпър!..
И все пак ще свикнеш някак си с всичко. Пригаждайки се, ще се научиш да забелязваш прекрасното в това, което ти е чуждо. Бродейки в сивата пролетна вечер по притихналото градче, усещаш, че освен пъстротата и суетата на нашия живот, в този Кеймбридж има някакъв друг живот, животът на пленителната древност. Знаеш, че неговите големи, сиви очи замислено и безучастно наблюдават измислиците на новото поколение, както преди сто години са наблюдавали женствения студент Байрон и неговата опитомена мечка, завинаги запомнила родните борови гори и хитрия мужик от далечна Русия.
Отлетяха осем столетия: като скакалци придойдоха татарите; протътна Йоан; като сън-предсказание, преминаха по Русия смутовете; след тях новите царе се изправяха всред златисти мъгли; действаше Петър, сечеше наляво и надясно и излезе на бял свят; - а тук тези стени, тези кули все така неизменно се извисявали, и все така, от година на година, пригладени юноши се събирали при звъна на часовниците в общите зали за хранене, където, днес, лъчите, струящи се през изрисуваните стъкла на високите прозорци, разпръскват по плочите бледи аметисти, - и все така се шегували помежду си, тези юноши, - може би, единствено, словата са били по-смели, бирата – по-опияняваща... Размишлявам за това, бродейки в мъгливата пролетна нощ по стихналите улици. Стигам до реката. Дълго време стоя на изгърбеното бисерно-сиво мостче, и по-нататък мостчето все така образува същия пълен кръг, сливайки се със своето отчетливо, очарователно отражение. Плачещите върби, старите брястове, празнично пищните кестени се издигат тук и там, сякаш извезани със зелена коприна по канавата на избледняващото, нежно небе. Долавя се смътен мирис на люляк, на застояла вода... И ето че над града започва да звъни часовникът... Заоблени, сребърни звуци, далечни и близки, се разливат, срещайки се във висината и за няколко мига замрели като вълшебна мрежа над черните, открояващи се силуети на кулите, се раздалечават, продължително се стопяват, близки и далечни, в тесните, мъгливи улички, в прекрасното нощно небе, в моето сърце... И, гледайки тихата вода, с цъфтящите фини отражения – сякаш изрисувани по порцелан,- аз се замислям все по-дълбоко, - за много неща, за капризите на съдбата, за моята родина и за това, че най-хубавите спомени остаряват с всеки изминал ден, и поне засега няма как да бъдат заменени...