автор: Petroff

(продължение)
Няма сърдити в ъгъла или одрямани на масата. Грижите, а всеки си има грижи, са само за собствена консумация. Тук личните проблеми и кахъри са като мръсното бельо – не се вадят на показ. Отново никой никого не кани – нали виждаш масата – сипвай си.
Водят се свободни по тема и по групи разговори. Всеки от компанията засвидетелства внимание, като отделя макар и няколко минути, с няколко думи само, на всеки от присъстващите. Много от нас се виждат за пръв път, но разговарят свободно и приятелски. Разговорите се въртят около работата на всеки, предстоящата на Бетси и Пол сватба, на която всички присъстващи сме поканени, политика, икономическото и политическо положение в България и най-различни, ангажиращи ежедневието на всички хора по целия свят, теми. Жените доста често подхващат и нещо, въртящо се около темата “бременност” – всички са млади, повечето женени отскоро или ще се женят скоро, а и съпругите на братята на Пол са бременни.
Въглищата под скарата угасват заедно с деня и всички остават само с чашите и разговорите си. Пием предимно бира – от собственото и неспирно хвалено производство на Пол и леки, неизвестни за нас американски и мексикански марки бира в малки, около 300 милилитрови – нали помните, мерките тук са различни от метричните – бутилки. И естествено емблематичната за Америка “Будвайзер”. Ние гледаме да опитаме от всичките – дано не се напием. Тук никой не се налива като за последно и докато не падне под масата, въпреки че всеки държи чаша – поне ние не видяхме. Леко попрекалили с бирите имаше, но пияни не видяхме. А пък и не се започва с аперитив и салата.
Вечерният ветрец е заминал да гали върховете на клоните по други места и лимоновото дърво спира да се върти и шумоли, дълбоко заспало с ласките на хладния бриз, под завивките от приспивно зелени листа. Звездите заискряват с блясъка на влюбени очи, празните бутилки стават повече от хората и приятелите на домакините, по двама, по двама, казват, че е станало късно и, че е било удоволствие за тях да ни видят, пожелават лека нощ и си тръгват. Без подкани и намеци, с прозявки от страна на домакините. Никой и не настоява лицемерно да останат, защото: “Рано е – виж как хубаво си прекарваме, да пием по още едно...” и други от сорта.
Всички са си заминали и затваряме очите на дългия и приятно изморителен от многото нови впечатления ден. Вътрешните врати и прозорци остават отворени, въпреки хладния нощен въздух, пратен ни за “лека нощ” от океана. Тук, в Новия свят, течение не съществува. Изглежда още не е успяло да прецапа през Атлантика със съдраните си цървули и вехти стереотипи. То дори израз “на течение” в английския език няма. Тук никой не се оплаква от течение и схващане, и не подсмърча с мисъл за предстояща настинка заради създаденото от отворените врати и прозорци течение. Те са си постоянно отворени.
Отново отваряме жадни за впечатления очи преди изгрева и по-ранобудни от нашите домакини. Измъкваме се тихо на улицата и през кристално тихата сутрин тръгваме към пощата. Обещали сме на един приятел да пуснем писмо. Пресичаме магистралата по пешеходния надлез. Надлезът прилича на тясно мостче над дълбока пропаст, в дъното на която бясно текат водите на дива автомобилна река.
Шумът наоколо е като от водопад. Преминаваме с известен страх над широко разлетия автомобилен бързей и слизаме на отвъдния, по-тесен, но все така гъсто течащ автомобилен път. По тротоара наляво ще стигнем до светофара, който ще облещи червено кръвясали очи към автомобилния поток, колите-зверове ще сведат глави, току пред краката ни и двигателите им, като сити котета, покорно ще замъркат и ние, май единствените ползващи кръстовището с краката си, по тясната пешеходна пътека ще пресечем на страната на пощата.
Сградата се намира много лесно – на пощата е изрисувана синьо-червената емблема на пощенската служба с белоглавия орел, а над всичко това се вее американския флаг. Отзад има голям паркинг.
Тук навсякъде има достатъчно места за паркиране – пред магазини и черкви, пред заводи и училища. Навсякъде, където стъпва човешки крак, първо се разстила асфалтов килим за “Негово возилище” автомобила. В пощата е спретнато, пусто и чисто. Никъде не се вижда служител. Двама-трима ранобудни изпращачи на колети си вземат празни бланки, попълват и теглят колети. Тук може да се оправиш и сам. Има подробни инструкции кое колко струва и след като сам си претеглиш пакета или колета, си купуваш марки от автомата за съответната стойност, попълваш документите и пускаш колета в специален, достатъчно широк отвор в стената. Нещо като пощенска кутия с голяма уста. Няма нужда от пощенски служител. Ние не сме ползвали такъв вид услуги на самообслужване, и нали сме си скептични по природа, а и писмото на нашия приятел е важно и трябва да стигне на всяка цена до местоназначението си, решаваме да изчакаме десетина минути до началото на работното време и да ползваме услугите на служител.
Постепенно пред гишето се оформя опашка от пет-шест човека. Всички чакат спокойно в колона, но не притиснали дъх в гърба на чакащия пред тях, а на достатъчно, ненарушаващо личното пространство, разстояние. Стрелката на часовника от стената провисва на осем и половина, след кратка почивка тръгва отново нагоре, но служител не се появява. Някои от опашката започват да мърморят, че в тази поща винаги отварят по-късно и много-много не спазват работното време. Нова изненада за нас – не сме очаквали, че и в американска поща ще е като в българска. Да не би да са идвали в България на обучение?
Огромната врата, десет минути след написаното върху й време, се отваря и я изпълва, дори за Рубенсово разбиране, огромната заоблено-кубична форма, произведение на пост-консумативния стил на изобилие от храна и недостиг на движение, чернокожа служителка.
Неволно се сещаме за любенкаравеловата Неновица. Служителката със сигурност не е чела Любен Каравелов. А трябваше! То и в България май няма кой да го чете вече. Още на втория ден от пристигането си започнахме да правим български препратки. Това първи симптоми на носталгия ли са …? Или общовалидността на класиците във времето и пространството? Зад голямата форма едва се забелязва и слабата фигура на друг служител. Двамата застават зад гишето и разбираме, че мъжът е по-скоро едър, отколкото дребен, но на фона на алпийските размери на колежката си изглежда като заврян зет десет години след сватбата. Въпреки тромавите си размери и безизразни лица, двамата служители се справят с опашката и нашият ред идва бързо. Желанието ни да изпратим едно обикновено, само малко по-голямо писмо чрез служител, а не да се самообслужим, предизвиква учудване, но след обяснението, че сме чужденци - и то от вчера тук, писмото ни е обработено, макар и с неохота, плащаме и сме отново навън.
Бързаме да се приберем, защото днес ще тръгваме по-рано за Сан Франциско. Ще разгледаме моста “Голдън гейт” от няколко любими на Бетси точки. Тя е влюбена в този мост и след любовта към Пол (или може би…, а не, не сме сигурни все пак) най-много обича да снима от всякакви ъгли и при всякакви условия тази протегната в небесата над залива стоманена ръка от континента към града. Мостът наистина е красив. Особено с къделите мъгла, които усуква около си, като сръчните сбръчкани ръце на баба, издърпващ ги от водите на океана. Червено боядисаният, отдавна не най-големият, но все още най-известният в света висящ мост, е наистина забележителен. Струва ни се, така обвит в огрените от слънчевите лъчи изпарения на океана, че не само свързва два бряга, а е и мост между океана и небето. Правим много снимки на “Голдън гейт” и на очертаващия се зад него силует на Сан Франциско. Снимаме се и ние за спомен – нали сме туристи.
Следващата ни цел е крайбрежния булевард “Ембаркадеро” с прочутия кей 39. Оставяме колата на паркинг и вземаме трамвай. Трамваите са стари, оставени за туристическа атракция, и много евтини. Билетите се продават вътре, важат за четири часа и струват само един долар за възрастни и двадесет и пет цента за деца под шестнадесет години. Може да пътуваш, колкото и докъдето си искаш за този един долар в рамките на тези четири часа. С тези билети можеш да пътуваш и с автобус, и с тролей – навсякъде из града. Слизаме на избрана от Бетси и Пол спирка и попадаме в навалицата на шарен туристически поток. Веднага си личи, че тълпите туристи от всички щати и целия свят не пропускат да се помотаят наоколо, нарамили фотоапарати и малки деца. Няма ред по тези улици – едни вървят на север, а други на юг. Някои се изхитряват и пресичат ориентирания по магнитните полюси на света булевард и навалицата става трудна за провиране. Защо всички не идват от юг и да минат по булеварда, крачещи в посока север? Ех, няма ред тук. И много хора щъкат, а не е, да кажеш, петък – пазарен ден. Ама и на пазара в Горна няма толкова хора – освен ако не броим и джебчийките.
Към страната на океана са разположени кейовете – морски пристани за всякакви кораби. Някои от кейовете са затворени, нали вятърът на съвременните товари предпочита да духа все по-често под крилата на самолетите, отколкото да надува платната на корабите. Част от тези, лежащи във водата, но излезли в пенсия, съоръжения, са станали своеобразни разклонения на наредените от другата страна на булеварда магазин до магазин. По кейовете, търкани някога от забързани с тежки товари груби докерски подметки, днес се носят бавно отворените сандали и маратонки на любопитно зяпащи във всички посоки туристи, похапващи по нещо от хартиена кесия или сърбащи нещо разхладително през сламка от пластмасова чаша.
Магазините наоколо предлагат невероятен избор от всевъзможни, изцяло ориентирани към вкусовете на туристите стоки. Много от магазинчетата са с китайски собственици и продавачи. И стоките също. Повечето от предлагания асортимент е от абсолютно ненужни джунджурийки, белязани със символи или образи от града-мечта Сан Франциско. Може да си купите чаша с надпис “Обичам Сан Франциско” или с картинка на моста “Голдън гейт”, или тениски, украсени по подобен начин, или кърпа, или яке, или значка, или шапка, или календар, или… Не, не може да се изброят всички живописно украсени стоки в буквално претъпканите, трудни за провиране помежду рафтове им магазини. Влизаме в няколко магазина и разбираме, че навсякъде стоките и цените са почти еднакви – произведени в Китай, за около пет долара бройката, а ако купиш пет – ще ти излезе двойно по-евтино за бройка. И ние ще купим за децата по една тенисчица, на която да пише “Сан Франциско”. Но не от тук, а по познатия ни от България начин. Свърваме встрани от улицата и на сергия до автобусна спирка, като от нашенски битак, намираме същите тениски, но почти двойно по-евтини. Плащаме на продавача-китаец произведените в Мексико за спомен от Калифорния тениски, които децата ще носят в България, и се връщаме в реката от туристи.
Вървим по булеварда и пазаруваме безплатно впечатления от тротоара. По някои от сергиите се продават и плодове – ягоди с големината на едри ябълки, лъскави, еднакво големи, като че ли направени на машина. До тях в геометричен ред има нектарини, сливи, череши, грозде и най-различни по вид, но еднакво изглеждащи като клонирани от един единствен супер екземпляр, плодове. Зад серийно наситените, привличащи окото цветове на така наречените плодове не се крият вкусови качества. Който посмее да похарчи десетина долара за дузина гигантски еднакви ягоди, ще трябва не да ги яде, а да си ги гледа. Не слънцето и земята, а генните инженери и изкуствените торове са създателите на тези творения. Радват окото, но не и сърцето. Ние сме свикнали, отхапвайки от плода, да усещаме вкуса на лятото и радостта от живота, а на вкус тези продукти напомнят на дестилирана вода в синтетично боядисана опаковка.
Продължаваме да се провираме през тълпата и цветните градинки и саксии, преливащи в различни цветове. Цветята. Нали помните. В Калифорния те надничат от всякъде. Дори тук, в центъра на милионния град, текат цветни водопади от тераси и прозорци, събират се в езерца-градинки по улици и площади и накъдето и да извърнем очи, поддържат пролетно настроение в погледите ни. На много места свирят улични музиканти – приятни и професионално звучащи изпълнители. По улиците постоянно преминават коли на пожарната, въпреки че наоколо не се вижда нищо горящо. Дори и дим няма. Може би и те са част от туристическата атракция, защото са ярко червени и окичени с блестящи на слънцето манометри и хромирани устройства, в които се оглежда небето. С червената си пищност напомнят на червенобузест Дядо Коледа с препълнен чувал лъскави подаръци.
Част от уличната пъстрота са и няколко забавляващи тълпата улични клоуни ли, мимове ли, не знаем точно как да ги наречем, в очакване преминаващия поток да дрънне някоя и друга монета в кутията пред тях. Ако имате път насам, и ако сте си направили достатъчно вече снимки пред колата, както ние, туристите, правим, и ако искате да се снимате заедно със сюрреалистично облечените мимове – нагласете си дребни, защото те ресто не връщат. Известни са като “златния и “сребърния” човек. Прозвищата им са заради боядисаните със сребриста и златиста боя за пътни мантинели или печки тип “циганска любов” дрехи и лица от подметките до върха на косата. Само зениците на очите им се чернеят, издавайки африканския им произход. Номерата им се изразяват в продължителна статуйна замръзналост в най-разнообразни пози, избухваща в бърз танц, смесица от рап и пантомима, с основното културно предназначение да стряска зяпачите. Снимаме представлението на облечените като за холивудски фантастичен екшън филм улични клоуни – от разстояние, разбира се, за да не ни достигне агресивната им настойчивост да пуснем някои цент в кутиите им – и продължаваме нататък.
Излизаме на кея и ни блъсва дъхът на океански пристан. Вятърът плющи като в разкъсани от многото бури платна и блъска в лицата ни мирис на гниещи водорасли, и спомени за отплавалите завинаги от нас кораби и мечти за бъдещи приключения. Обикаляме кея от външната страна. Тук, на вятъра, има много по-малко хора, отколкото от вътрешната страна на кея, предлагаща много възможнос ти за харчене на пари. Около ни са намерили пристан десетки яхти и няколко корабчета, предлагащи разходка до Алкатрас. Това е оня световно-известен от многото филми остров с прочутия си в миналото затвор със строг режим. Сега затворът е отворил широко врати и потоци туристи плащат, за да видят непристъпната някога сграда.
Съдбата е като маска от античен театър – днес намръщено тъжна – утре весело усмихната. Някога нито един американец, дори и пари да му дават, не е искал и да стъпи на острова, а днес синовете и внуците на същите американци се редят на опашка и плащат, за да влязат в мрачните, обитавани от най-големите злодеи, килии на затвора.
В океана, на северната страна на кея, върху десетина дървени плаващи платформи, се припичат стотици морски лъвове. Неизвестно защо, тези океански бозайници, почитатели на рибните блюда, са си избрали междукейовото пространство за плаж. Излегнали шоколадово кафяви тела – сигурно от целодневните слънчеви бани – плътно, като копърки в консерва, един до друг, те не обръщат и капка внимание на десетките, скупчени на специално построените за наблюдението им пейки, дошли да ги видят сухоземни двукраки бозайници. От към тях се носи не много ароматната миризма на лош, преял с риба, дъх и ръмжащо-хъркащите ревове, когато си оспорват най-удобното за плаж местенце. Ние виждаме за пръв път тюлени на живо и прекарваме половин час в наблюдението им. Те си лежат и не мърдат. От време на време се обръщат от ляв на десен плавник, явно заради равномерния тен, изхъркват сърдито, ако съседът по плаж ги блъсне и отново заспиват. Кога ли се хранят тези животни? Изглеждат позатлъстели и добре гледани, а надписите на кея ни предупреждават, че това са диви животни и храненето или безпокоенето им е забранено. А си лежат по цял ден на слънце. Зад морските лъвове, ниско над вълните прелита по посока на слънцето ято пеликани и ни напомня, че и нас път ни чака. Оставяме претъпканото им плавник до плавник общество и влизаме в крачещото човешко множество по булеварда.
Следващия кей, където ще спрем, е рибарското пристанище. Някога тук, в дървения пристан, са скърцали, люлени от вълните, бордове кораби, натоварени с уловената някъде в дълбините на океана риба за продан. Днес туристическата индустрия го е превърнала в пазар за рибни деликатеси. Тук, към края на обиколката си, огладнелият от уморително ходене турист може да похапне сандвич. Тези сандвичи са по изпитаната формула – сцепено хлебче, пълно с най-различно сготвените и най-разнообразни морски обитатели. За около десетина долара, в зависимост от това какво си избрал, рекламиращите на висок глас стоката си продавачи ще напъхат в хлебчето, пред очите ви, парчета сьомга, червен или чер хайвер, риба тон или риба меч, опашка на лангуста или омар, месото от краката на огромен краб или дребни скариди, разнообразни миди и стриди и много други, неизвестни за нас, изтръгнати от дълбините на океана земни рожби. Отгоре ще ви го засипят с обилно количество кръгчета паниран лук или пържени картофи, ще изстискат за капак кетчуп обилно и ще ви го връчат с усмивка и покана да дойдете отново на пристана, и отново да оставите някой долар при същия продавач.
Шумът и навалицата се сгъстяват. Време е да обръщаме гръб и да продължаваме нашето пътешествие. Измъкваме се обратно към широката улица през апетитните аромати – ех, не си купихме нищо, но ако бяхме взели като Хитър Петър по един комат хляб…
Пресичаме залива по моста и колата запълзява нагоре по стръмния хълм над Бъркли. Ще се изкачим над университета, защото оттам се открива панорамна гледка, събираща в един поглед Сан Франциско, Окланд, Бъркли и мостовете на залива. Почти на върха са накацали, едва държащи се над пропастта, вкопчили ноктите на основите си в почти отвесната скала, обърнали прозорци към града, къщи. Построени са на това достойно за орлово гнездо и за портфейла на милионер място само заради изгледа към залива.
Спираме на паркинга пред научната лаборатория на университета. Наоколо няма никого. Лято е и ваканцията на студентите е пръснала тишина и покой по широката площадка пред лабораторията. По средата пръска струи фонтан, до който се е излегнал кит. Не, това не е истински кит, а скулптура в реални размери и цветове. Срещу входа, като играчка от детска площадка, се е търкулнала шарена скулптура от лъскави спирално навити тръби и пластмаса. Чудим се дали скулптурата е в сюрреалистичен или поп-арт стил и се досещаме – това е огромен модел на ДНК – пред научна лаборатория сме все пак.
Приближаваме се към ръба на терасата и ветрилото на картина, като през птичи поглед се разгъва пред нас. Стоим и гледаме. Други са измеренията тук. Напред и встрани, на площ по-голяма от границите на видимост на въздуха, градове са се разположили около залива, оплетени в разбъркана мрежа от пътища. Долу, в скута на хълма, достъпни само за птичите погледи, се виждат широко построени къщи с тенискортове и плувни басейни.
Наблизо е ботаническата градина на университета и ще се отбием да поразгледаме. На паркинга отпред няма нито една кола. Влизаме през ажурената арка на входа от обрасло в цветя ковано желязо и първо поемаме към гората от секвоя. Встрани от алеята се извисява предупредителна табела в червен цвят – “Внимание, навлизате в територия, обитавана от пуми! В ботаническата градина, макар и рядко, са срещани гърмящи змии!” Дали няма да имаме късмета да зърнем гърмяща змия? Местни дървета – първо ще се спрем там.
Гората е тъмна и сенчеста, обрасла в папрат, с млади, около метър дебели – невръстни за секвоята, дървета. Вървим по застлана с дребен чакъл пътека и по дървени мостчета из гората и почти чупим вратове да гледаме към върховете на дърветата от разстояние – многобройни табели предупреждават, че стъпването извън пътеките е забранено.
Напускаме изкуствено създадената гора и, между нас да си остане, в парковете ни е по красиво и интересно, отколкото тук, тръгваме към друга гора. Нищо интересно не се случва с нашата обиколка, освен че ни се счупва фотоапарата. Веднага забравяме за дървета и треви, и в главите ни нахлува ужасът от липсата му. Как без фотоапарат? Къде ще трупаме визуални спомени?
Бетси предлага да използваме нейния фотоапарат, но това е временно решение. Не можем да разчитаме на нейния фотоапарат вечно. Още повече, че те с Пол няколко дни след сватбата заминават на сватбено пътешествие и фотоапаратът ще им трябва. А ние ще останем поне седмица още. Блокиралият фотоапарат, който оцеля след падане на мраморния под пред гишето за билети на летището в Милано, скъси обиколката на градината. Толкова години работи безотказно и точно сега стисна затвор в нацупена гримаса и не дава и лъч светлина да влезе в него. Може би ни отмъщава за това, че го ударихме в пода? Машините имат този навик – да намерят най-неподходящия момент, за да се повредят. Не сте ли забелязали? Точно сте поканили тъща и свекърва, в идиличен комплект, за Коледа на печена пуйка и фурната на печката ви изгаря. Или сте се насапунисали в банята и водата спира. Вкиснати от липсата му, унило тръгваме към изхода, позабравили да събираме впечатления наоколо. Поне гърмяща змия да бяхме срещнали.
По пътя към залеза си слънцето се завива в многоцветния пух на мъглата и ние обръщаме гръб на залива. Колата ще ни затъркаля отново до Окланд. Бетси и Пол имат да гласят много неща – утре заминават за Камбрия. Сватбата ще бъде там, в родния град на Пол. Малко градче на половината път между Сан Франциско и Лос Анджелос. И ние утре ще сме сами. За пръв път тук, в Калифорния.


Сами в Окланд
Изхвърляме сметта. С автобус до зоологическата градина.
Паркове. Лаят ни кучета. Трудно е да си пешеходец в Америка.

Седим на чаша кафе в задния двор и наблюдаваме как сребристото небе на утрото се изпълва с наситено синьото на деня, а къщата със суматохата на търсещи си място в една кола багажи и хора за пътуване към една сватба. Колата е натоварена с бутилките вино за сватбените наздравици и най-главните за сватбата – булката и младоженеца, все още по къси панталони – костюмът и роклята са легнали в предсватбена прегръдка върху бутилките.
От колата ни махват за довиждане ръце и усмивки и ние оставаме за един ден и една нощ стопани и домакини на къщата със заръката да се справим с изхвърлянето на боклука. Изхвърлянето на отпадъци тук не е проста работа. Нямат тераса хората и не хвърлят фасове и кости от нея право в бурените на междублоковото пространство. Какъв израз – междублоково пространство – чист по-научно и благопристойно звучащ евфемизъм за “обрасло с бурени сметище между две бетонни грозотии”. Довечера трябва да извадим кофата за боклук от гаража и да я поставим на ръба на тротоара с точно посочена страна към улицата. Това е лесно – трябва само да внимаваме да не сложим в кофата батерии, клони или трева, дъски, стъклени бутилки, годна за рециклиране хартия, течности, нищо лесно запалително, химикали, отрови, никакви остри или режещи предмети, никакви строителни отпадъци или пръст и всичко да е надлежно опаковано в пластмасови торби.
Утре ще ни е по-трудно. Утре е ден за отпадъците, предназначени за рециклиране и зелената маса от градината. Зелената маса се изхвърля в зелен контейнер. Вътре се слагат само трева и листа. Никакви плодове или зеленчуци и никакви други отпадъци. Слагат се и дребни клонки, но не по-дълги от деветдесет сантиметра и не по-дебели от пет сантиметра. То трябва кратък курс по ботаника и метрология, за да си изхвърлиш градинските боклуци. На село е къде-къде по лесно – товариш оскубания пипер, маносани домати и попарени от сланата патладжани в количката, допълваш с найлонови опаковки и сметени зад къщата боклуци, и ей там, след къщата на Димо Беровия, изсипваш в дерето. И дерето ще се запълни, та проливните дъждове след сушата да не дълбаят бръчки из селото, че и то замяза на издълбаните от многогодишни надежди лица на останалите да го населяват само бабички, и комшийските кокошки ще има къде да ровят. Ами за подлежащите за рециклиране отпадъци… Стъклените бутилки – без капачки. Пластмасовите – само от определен вид пластмаса. Хартията – неламинирана, на парчета с дългата страна не по-дълга от… А, бе, то не е боклук, ами цяла наука. Екология. Гръцка дума. На гръцки значи наука за дома. Значи, учи как след като си напълниш къщата с боклуци, да се чудиш как да ги почистиш. Ама и наоколо да не цапаш. Американска им работа. Я нахвърляй всичко в дерето – и с ерозията ще се пребориш, и бъдещите археолози ще улесниш. Разкопават дерето и веднага научават какво сме пили, какво яли, барабар с бар кодовете на продукта. То и думата такава – бар-а-бар. Френска. Като тет-а-тет. На български ще рече бар код до бар код. Стига сме се ровили в “европейската етимология” на турцизмие в българския език. Тук сме, за да пътуваме и търсим приключения, а не да раздаваме акъл по евроезикова култура.
Ще ходим до зоологическата градина и парка около нея. Тъй де, и там да видят балкански маймуни. Изчакваме сами на спирката – нали помните, тук всеки си кара колата и не се занимава с пешеходство или автобуси – и след десетина минути пристига празен, ако не броим говорещото по мобилния си телефон момиче на една от седалките, автобус 56. Влизаме и питаме възпълничкия шофьор колко монети да пуснем в кутийката до него, която преброява монетите и дава билетчето. Гръмогласно и с типичния за окландските чернокожи мек, трудно разбираем за нас диалект, негърът ни пита за къде ще пътуваме. Нашият отговор – “До зоологическата градина.” – изригва басово силния смях на шофьора и римуваният му отговор – “Станахме дружина”.
Веселият смях на шофьора-поет стапя лекото ни притеснение, все пак за пръв път сме сами тук, пускаме по долар и петдесет на човек във фунийката на кутията, вземаме си билетите и сядаме. Погледите ни обикалят ту из автобуса, ту навън, ту сверяват маршрута с картата, която носим. На шофьора му е скучно да пътува сам и завързва разговор с нас. Засипва ни с напевния си недоизказващ докрай думите диалект и ние не разбираме всичко от думите, но това не го притеснява особено. Той търси слушатели, а не говорители. След като научава, че сме българи – сигурно първите, с които говори – той се осведомява, какво ни води насам – “На гости на приятели” – отговаряме ние и разговорът ни, за негово съжаление, приключва. Вратата се отваря, негърът усмихнато ни пожелава приятен ден и дано ни хареса в Калифорния, и нашето кратко пътуване с автобуса приключва пред табела с надпис “Окландски зоопарк”.
Влизаме през пустия вход в огромен парк. Никъде наоколо не се вижда зоопарк. Изглежда това си е парк, а нашето присъствие ще го превърне в зоопарк. Не, надали. Хората не са и предполагали, че ние ще дойдем, когато преди стотина години са построили парка и зоопарка. Вървим по пустия, предназначен само за коли път нагоре и скоро, след десетина минути пеш се изкачваме на върха на хълма. Отдалече личи, че сме на прав път – голото теме на хълма е фризирано на популярната тук прическа – паркинг. В дъното на паркинга – вход-арка, украсен с главите на слон и антилопа орикс. Посетители не се виждат. Униформени служители вървят насам-натам и ни поздравяват с “Добро утро!”. Подранили сме. Зоологическата градина ще отвори врати след половин час – в десет. Докато обиколим паркинга и огледаме наоколо, и ще стане.
Изтиктакваме половин час с бавни крачки наоколо и първите посетители започват да идват. Предимно майки с децата си и с приятелките си с техните деца, и групи деца, водени от по няколко млади жени. Децата от различните групички са облечени в различни по цвят ярки тениски – придружителите им могат от далече да виждат кое от децата им все още стои пред клетката със зебрите, докато групата вече шумно коментира калните слонове и ги съветва на висок глас да си вземат душ и да се изкъпят. Обиколката из зоопарка ни действа освежаващо и ни припомня по-детските ни, отминали отдавна години. От тях май ни е останало само любопитството и желанието да се катерим по дърветата. И да надничаме към новото с жадни очи.
Излизаме от огласяната от детски гласове територия на зоопарка от другата страна на хълма и влизаме в големия, лежащ в тревиста тишина хълмист, парк. Тревата е поливана обилно до наситено зелено и прясно подстригана. По зеления килим не се виждат смачкани вестници, опаковки от вафлички и хора. Само ние, лилипутски малки и сами в огромното спокойствие на зеленото море на парка. Из парка, на групички от по няколко, растат огромни палми и различни иглолистни дървета. Дебелината и възрастта им е впечатляваща. Ние за пръв път виждаме толкова дебели и високи дървета.
Сядаме на пейка под една от огромните секвои и без думи ставаме част от тишината наоколо. Съдейки по пейките около скованите маси и изградените огнища със скари, в празнични дни наоколо кипи оживление. Но днес, делничен ден, в изгасналите огнища спи безгрижно спокойствие. Наоколо е пълно с растения, повечето непознати за нас, а някои сме свикнали да виждаме само в саксии. Много от декоративните храсти са отрупани с цветове. Изненадани сме да видим евкалипти. Ние си мислехме, че те растат само в Австралия. Високите им стволове напомнят на нашенски буки, но обагрени в лилави, зелени и сиви петна. Свежите цветове се дължат на вечно белещата се на дълги ивици, като кожата на тропическа змия, кора. А и те, като влечугите, когато растат, кората им отеснява, и я сменят с нова. Всички, дори и най-старите дървета, са с млада и свежа кора. Суетни дървета – грижат се за външния си вид. Не си позволяват да се показват със стара и набръчкана от годините кора. Листата им, лакомство за неживеещите тук коали, са месести, дълги и тесни, със сърповидна форма. Още седим под тихата сянка на секвоята и не ни се иска да се измъкнем от свежата зеленина наоколо към владението на ревящите четиригуми зверове – пътищата. И нашето време се топи и неумолимо намалява, като омекналите часовници от прочутата картина на Салвадор Дали, и ние, преливащи от желание да видим колкото се може повече, напускаме парка на път за супермаркета.
Довечера ще пристигнат от Вермонт Лекси и Джереми. С тях утре ще пътуваме за Камбрия. И нали сме домакини – ще пазаруваме. То няма много за пазаруване – хладилникът е пълен, но сме свършили бирата. Ще купим няколко бири и филми за фотоапарата, ще разгледаме из супермаркета и ще си ходим. Вече се ориентираме наоколо и решаваме да се връщаме пеш – това ще ни даде възможност да попиваме впечатления от всяка крачка по пътя, а не през бързо
препускащото пред очите ни стъкло на автобуса. Това се оказва неособено разумен ход. Обикаляме около хълма и след две-три преки пътят стига до желязно-дантелената ограда на девическия колеж “Милс”- и тротоарът свършва. Добре, че девойките от колежа ли или техните обожатели са утъпкали пътека и не се налага да слизаме на запазената само за автомобили, фучаща под натиска им и опасна за стъпване, територия на шосето. Самотно пешеходстваме в тясната и оградена като за караулен пътека между решетестата ограда на колежа и течащия от ляво поток автомобили и достигаме до подлез. Помним – след този подлез завиваме надясно и след сто метра излизаме на ул. “Макартър”, а там има най-различни магазини – ще купим бирата и обратно. Толкова пъти сме минавали с кола от тук. Приближаваме на разчитащо табели разстояние до подлеза и разбираме, че преминаването през подлеза с кола е било лесно, но не и пеш. Точно преди тъмната паст на подлеза да глътне пътя се белее табела – “Преминаването на пешеходци след тази табела – забранено!”. Ще трябва да променяме плана. Ще пазаруваме от друг магазин.
Обратно и надясно нагоре по хълма и след поизпотилата ни под слънцето едночасова разходка достигаме до нашия квартал. Тук магазини няма, но малко по-надолу ще излезем на ул.”Семинари”. Откъде ли това име? Наоколо Семинария няма, но има много малки черкви. Те почти не се различават от къщите наоколо. Не се възвисяват над домовете на енориашите и само малък надпис пред по-широката от обичайното градинка отпред съобщава, че това е евангелистка или протестантска, или някаква друга черква. Може и това да е причината за кръщаването на улицата. Или защото улицата започва от колежа “Милс”, а на английски език думата семинария означава по-скоро училище. Може би. Така и няма да научим точно.
Тя е нещо като главна в квартала – по нея се движат автобусите, има светофари, а по-надолу, към по-бедната част, има и един магазин за хранителни стоки – може и друго да има, но по-надолу не сме ходили… за сега. Разлайваме няколко домашни любимци – лаят по нас като по извънземни, въпреки че си се движим кротко и с тиха стъпка по тротоара, и то откъм външната му страна – кога ли са виждали пешеходстващи туристи горките кучета. И то от България. Ще лаят не, ами… .
От далече се виждат надписите на страничната стена на магазина за хранителни стоки. Изписани са не много професионално с различни цветове боя върху белия калкан. До магазина е долепена телена ограда, зад която се виждат нахвърляни и ръждясали, с трудно разпознаваемо предназначение, железа. Някой е добавил към оформилия се в ъгъла сметищен натюрморт и празни опаковки от храни, хартии и вестници. За пръв път виждаме като по нашенски нахвърляни боклуци.
Очевидно правилото за “създаване на импровизирано сметище” е световно и галактически общовалидно. Избирате си един ъгъл. Най-добре между гараж и жилищен блок и хвърляте там нещо ненужно. Няма значение какво, само да е достатъчно тежко, за да не го издуха вятърът – да речем опаковка от масло за двигател, което сте сменяли на поляната скоро, и чакате. Само за няколко дни ъгълът ще се запълни с боклуци от преминаващите по логиката – “Някой е хвърлил боклуци, моят боклук няма да промени нещата. Тъй и тъй е мръсно”. И “грамадата” на съвременната цивилизация постепенно ще нараства с градеж от фасове, мазни опаковки, стари ютии и ръждясали печки, изгнили коли, докато всичко наоколо се скрие от сметищната пирамида на грешното ни битие.
Пред магазина няколко чернокожи младежи с изсулени широки джинси и тениски в крещящо ярки цветове пушат цигара “на файтон”. От сиво-синкавият дим, който обединява групичката, въпреки че сме в земята на тютюна, се носи азиатско-средиземноморски мирис на горящи отпадъчни продукти от суровина за конопени въжета. Кошчето за боклук пред магазина и незавързаните маратонки на пушещата групичка са стъпили на бетонния тротоар, изпъстрен с дребни черни петънца, избили от асфалта, като по гърба на полу чистокръвен шаркав далматинец. Прилича на мозайка, но всъщност звездонепреброимите черни петна са остатъците от изплюти и затъпкани в настилката от стъпките на времето и рядко преминаващите пешеходци дъвки. Аха-а-а, значи и тук не пазят кой знае колко чистота! Влизаме в магазина през олепената с реклами на цигари
и дебели решетки врата. В полумрака на малкото – за тукашните ни впечатления – магазинче се виждат двама-трима чернокожи клиенти и зад широк, наполовина зарешетен, плот с касова машина, бял продавач. В търсене на щанда с бирите с изненада се натъкваме на консервирани в буркани свински крачета. Дори и тук, където повечето не си падат по субпродукти, мазнотии и кожа, любителите на свинска пача няма да останат разочаровани. Е, цената е соленичка, но човек какво ли не жертва за органите в корема си, пък и под него.
Разглеждаме различните видове бира, колкото да намерим най-евтината, но тук всичката бира е на една цена – по около долар кутийката. Да не объркаме нещо, купуваме шест кутийки, закопчани в пластмасови белезници заедно, изпробвания “Будвайзер”, плащаме на касата в брой и обратно на улицата.
Пътем разглеждаме квартала за пръв път в следобедна светлина. Сутрешната свежест на цветовете е позаглушена от високото слънце и тишината се разпаря по-начесто от преминаващите автомобили. Нагоре по улицата и вляво шумът от колите изчезва и въздухът отново добива свежестта на сутрешно полята трева. Небето над всички улици е накъсано на ситни парченца от гъстите, пресичащи го във всички посоки нишки на паяжината, от най-различни кабели и жици. Цялата електроразпределителна и съобщителна мрежа е изградена над земята и се крепи на дървени стълбове. Струва ни се малко старомодно и развалящо пейзажа решение, но определено е по-лесно за обслужване – не се налага ден през ден да се копаят дупки по пътя, за да се търси я изгубения ток, я удавилите се в мръсния канал телефонни линии. И на улиците тук им личи – не носят грозните белези от дълбали ги багери и лопати.
Прибираме се, поподреждаме отгоре-отгоре и, тъй като от Лекси и Джереми няма и следа, решаваме да се изперем. Пералнята тук е по-голяма от пералнята у дома – доста по-голяма. Голямата тенекиена кутия е с капак отгоре и всичко наведнъж се пуска вътре – бельо, тениски, якета и маратонки. Тази разнообразна смесица от пране се изпира за около час и се прехвърля в сушилнята. От там излиза сухо – тук никой не простира по върви и всеки изпитва известен срам да показва бельото си, дори и не изпънато по тялото, а само проснато някъде, но пред очите на всички. Тениски, ризи и панталони никой не глади. Те не се и мачкат много. Освен щедрото количество прах за пране, в пералнята се добавя и доста омекотител за тъкани. Ютията е най-малко използвания уред в калифорнийското домакинство. Само официалните облекла се нуждаят от гладене, но тогава обикновения американец прибягва до услугите на химическото чистене. Времето за домакинстване е съкратено до минимум.

По магистрала 101
Отново получаваме подарък. Империите и младостта.
Американски клошар. Внимавайте с мечтите. Котарак във винарна.

На вратата звънва същата позната ни и непроменена от преди пет години широка усмивка и закачливо-бляскави, като на шестгодишен палавник, очи на високия и все тъй слаб Джереми. След него, също усмихната, дребничката русокоса Лекси – съпругата му, с която не сме имали удоволствието да се срещнем. След дежурните прегръдки и запознанство с Лекси, разтоварваме багажа от наетата “Тойота” и се настаняваме в задния двор.
Джереми вади от багажите книга и отново получаваме подарък. Този път сме наистина притеснени. Ние не носим нищо, с което да “върнем жеста”. Приемаме книгата с извинения и благодарности едновременно. Това е отново албум, но с картини и скулптури от Ремингтън. Не оня, по-известният в България с пушките и пишещите машини, а художникът Фредерик Ремингтън. Той е обикалял Дивия запад в края на деветнадесети век и е рисувал истински индианци, каубои, диви коне и бизони. Произведенията му се считат за най-автентично пресъздаващи живота по тези земи преди около сто и петдесет години.
Чак сега разбираме защо получаваме такива подаръци. Хубавият подарък е този, който дарява и даващия го и получаващия го по равно с удоволствие и радост. Нашите приятели, естествено, искат да ни подарят нещо за спомен от Америка и тях, но най-важното е, че се гордеят със страната си и историята й. Може и да не е толкова древна като нашата на Балканите, губещата се далеч назад във времето на неолита и траките, през демократична Гърция, станала част от огромната Римска империя, търпяла набезите на безброй варварски племена, станала част от Византийската империя, преживяла и оцеляла разрасналото се бурно море на Османската империя... Едно огромно и разпиляно, прашасало и носещо повече грижи, отколкото радости наследство от богатите, но разорени мащехи, при които е живял и страдал древния ни народ. Но и американците се гордеят с тяхната млада държава. И има защо. Младостта си е младост. По лицето на историята им бръчките от войни и страдания, въстания и кланета, разрушения и погроми са много по-малко. И усмивката на държавата им е все още по младежки самоуверена и щастлива.
Напразно се притеснявахме за вечеря и какво точно да приготвим. Джереми и Лекси отварят пакети с чипс и някакви бисквитки, и разговорът ни преминава в хрупане и покани да си вземем и ние. Тук никой не очаква, че домакините са длъжни да го хранят и поят до пълно разорение – ако има – ядеш, ако няма и си гладен – си купуваш. Все пак изпиваме бирата под пълнещото се с черното мастило на нощта небе и уморено разреждащите се думи на разговора. Като временни домакини настаняваме гостите си за спане и разпъваме дивана – утре ни чака четири-пет часова магистрала – на юг към Лос Анджелос. До там няма да стигнем, но ще се приближим поне.
Точно преди да ни погълне сънят, чуваме някакво дрънчене пред къщата. Нали сме оставени за стопани, сетивата ни са изострени и чувството ни за отговорност ни изстрелва до прозореца. През него, на осветената улица, виждаме клошар да си избира от поставените от нас на тротоара за изхвърляне бутилки и кутии. Човекът внимателно взема по нещо и го слага в явно открадната от някой супермаркет голяма и вече почти пълна количка на колела. Докато се чудим дали е редно и разглеждаме през пердетата първия американски клошар, когото виждаме в действие, човекът, избрал, каквото избрал, пренарежда старателно останалото и, подсвирквайки си тиха мелодия, отминава на път към съседските отпадъци. Не мислим, че е проблем да си вземе от нашия боклук и да изкара някой и друг долар от предаването на алуминиевите кутии за рециклиране. Фирмата, която ще изпрати камион, за да прибере останалото на сутринта, нали ще направи същото. Успокоени се връщаме отново към временно изоставените си в разбърканите завивки сънища на дивана.
Утрото свършва бързо – след едно изпито кафе и по един хвърлен сак в колата. Нагласяме автоматичния часовник да включва лампите в осем и да ги изключва в един през нощта – докато отсъстваме четири дни, светлината да имитира човешко присъствие в къщата, проверяваме дали сме заключили и затворили всичко и тръгваме.
Лекси ще играе навигатор. Те с Джереми са от Вермонт и пътищата тук са им познати колкото и на нас. Проблем няма – само трябва да се измъкнем през града и да хванем магистрала 101. Скрита зад разгънатата карта, Лекси ни измъква от Окланд и попадаме в задръстване. Първото ни задръстване тук. Колите, опрели нос в ауспух, пълзят с пешеходна скорост на юг. След като за десетина минути се преместваме на няма и километър, започваме да се чудим дали ще успеем да пристигнем навреме за сватбената церемония след три дни.
Изведнъж някаква магия разпръсква колите и ни засилва с максимално позволената скорост от около 110 км/ч. Прехвърляме се малко по на изток по друга магистрала и зачестилите указателни табели с надпис “101 юг” карат Лекси да сгъне картата и да се съсредоточи върху пакетчето с бисквитки.
Стъпили на магистралата, потъваме в скуката на еднообразното пътуване. Наоколо няма нищо за гледане. Коли, коли и отново коли. Автомобилен свят. Заобиколени сме от различни по марки и външен вид коли, камиони и мотоциклети. По многолентовата магистрала всяка кола си търси място на пътя съвсем хаотично. Черният “Додж” от най-дясната лента решава, че средната лента е по-празна и по-удобна и под носа на една цистерна пресича три ленти и доволно се настанява в средната. Ръждиво-червеникавият, доста възрастен “Форд”, някъде отляво е решил да пресече целия път в обратна посока и си търси място някъде надясно. Нито една кола не се стреми да се движи вдясно, а през целия път сменя леви с десни ленти, търсейки си най-удобната. Толкова здрава плитка заплитат невидимите следи на сновящите ту вляво, ту вдясно автомобили, че е истинска изненада как успяват да избегнат фаталните за ламарините допири на пътя. Покрай нас по целия път хвърчат табели и рекламни билбордове. В малкото късче небе над претъпканата магистрала постоянно прелитат самолети – огромни трансконтинентални лайнери на високо и малки няколкоместни витлови самолетчета току над магистралата. Целеустремено засилени заедно с другите коли в мравешки единна колона на юг гълтаме километър след километър, извинете, миля след миля и магистралата, откъснала се от покрайнините на огромните градове изтънява, губейки няколко ленти, а автомобилният трафик намалява до спокойно темпо. Появяват се табели, упътващи ни да се отбием вдясно по булевард “Силиконова долина”. Защо ли я наричаме “силиконова”? Свикнали сме да асоциираме силикон с пълнеж на женствени атрибути предимно. А и българската дума, еквивалент на английската силикон, е силиций. Точният превод би следвало да е “Силициева долина”. А и тук поставят силиций в чипове, а не силикон в гърди. Но грешката е станала правило и всички вече наричаме долината “силиконова,” без да се замисляме, че сме имали българска дума за нея. Пропускаме отбивката за Силиконовата долина – Меката на електрониката и технологиите от бъдещето.
Добре, че магистралата понамали скорост, за да видим повтарящите се, и бързо изчезващи от погледите ни досега, бели табели с някаква глоба. На табелите с едри букви е изписано, че глобата за замърсяване е хиляда и пет долара. Доста солено излиза тук изхвърлената опаковка от прозореца на колата. Сигурно и затова никой не хвърля нищо наоколо. Или не само за това? И то каква глоба – хиляда и пет. Хилядата добре, но тези пет за какво са...?
Единственото по-интересно нататък по пътя е затворът, покрай който минаваме. Тридесетина километра преди да го достигнем, табели ни насочват, че напред се намира затвор. Изглежда за улеснение на роднини и приятели, идващи на свиждане. То, ако не бяха табелите, нямаше и да го забележим. Току до магистралата са подредени еднотипни и едноетажни, спретнато изглеждащи постройки, заобиколени от свежо окосена трева. Хора не се виждат и само едва забележимата бодлива тел по високата ограда издава предназначението на зеления оазис. Няма на кого да дойдем на свиждане тук и, посетили само с поглед наричаното тук “изправително заведение”, подминаваме на юг.
Неусетно изминават четири часа магистрално фучене и се появяват надписи, че наближаваме Сан Луис Обиспо. Тук ще трябва да напуснем магистралата и след двадесетина мили (на една крачка за тукашните разстояния) да стигнем Камбрия. Историята със Сан Луис Обиспо е цяла мистерия. Преди десетина години си закачихме една черно-бяла снимка, правена през 1950 г., на дюните в Нипомо. Снимка като снимка – малко пясък и отгоре бяло облаче. Но от Калифорния. Току погледнем към нея и си казваме – “Някой ден ще сме там.” Най-обикновена мечта. Как ще отидем там – то не е Париж или Лондон, не е Ню Йорк или Лос Анжелос. Няма летище, няма гара, няма пристанище. Градче, по-малко и от Лясковец. А в Лясковец поне гара има. Отвъд дюните, на снимката, не се вижда, но там е Камбрия. Там, накъдето сега сме се запътили. А когато лепнахме снимката, не бяхме и чували за Камбрия. Дори Бетси и Пол не са се познавали. Снимката и мечтите ни са измолили от съдбата това пътуване. И ето, мечтата ни се сбъдва – отиваме там, зад дюните. Добре, че не си сложихме снимка на сибирска тайга. Сами разбирате, опасно е – мечтите понякога се сбъдват. Така че, внимавайте за какво мечтаете и какво окачвате по стените – вещите и духовете се обединяват в съюз и градят съдбите ни съобразно действията и помислите ни. Желанието за красота, дори и след продължителна и болезнена бременност, ражда щастие, а омразата и мрачните мисли – мъка
и самота.
Сините табели след Пасо Роблес, десетина километра преди да достигнем до Сан Луис Обиспо, ни изхвърлят на запад от магистрала 101 и по път 46 навлизаме по тясното шосе в незаселена и рядко пресичана от колелата на автомобилите хълмиста област. Пътят ще ни изведе точно там, зад дюните от снимката. За пръв път виждаме истинската, непроменена от човешката мания за строителство плът на Калифорния. Заоблените хълмове са покрити със сламено-руса, изгоряла под слънцето на лятото трева. Дали заради близостта на Холивуд оприличаваме земите наоколо по форма и цвят с блондинка от треторазряден филм? Сигурно. Земята наоколо, дори и опечена от горещото небе, не заслужава това сравнение. Много е просто да нарисувате картината, през която пресичаме с “Тойота”-та хълмовете наоколо. Разделете листа с една вълнообразна линия приблизително на две. Запълнете горната част с небесно синьо, а долната с боя за коса “Велатон” номер 12/0. Слагате някое и друго тъмно зелено, почти черно петно за редките групички дъбови дървета между гънките на хълмовете и по голите им темета, и… вече знаете какво виждаме през прозорците на колата.
Навлизаме все по-навътре в русите коси на Калифорния и по хълмовете се забелязват свободно пасящи стада крави. Какво ли пасат в тая суха трева? Хора и градове не се виждат никъде. Очите ни за пръв път си почиват в меките форми на природата след изморително пъстрите урбанистични изгледи от последните дни.
След един от завоите сухите пасища свършват и пред нас се откриват грижливо сресаните в прави редове с лозови насаждения хълмове на прочутата с вината си Калифорния. Нали отиваме на гости, в родителите на Пол, и Джереми е решил да спрем някъде, за да купим бутилка вино. Собствениците на лозята сами правят вино и в домовете си, разположени насред лозята, предлагат вино за дегустация. Ще спрем някъде да дегустираме няколко вида вино и понеже Джереми ще купи бутилка, тези няколко глътки ще ни излязат безплатни. Избираме от подканящата до пътя табела винарна “Големия дъб” и свиваме вдясно през аптекарски подредените и без една тревичка лозя нагоре по хълма. Спираме на върха, под един наистина огромен дъб, извисявал се тук на най-високото, още когато Калифорния е била част от Мексико, и излизаме малко схванати от четиричасовото седене в колата.
През горещия паркинг влизаме в широко отворената врата под люлееща се на две метални вериги табела “Винарна Големия дъб”. Стаята е просторна, с две срещуположни, остъклени от пода до тавана, стени. Покрай отрупаната с винени бутилки стена вдясно са наредени бар-столчета пред масивен дъбов плот. Наоколо няма никой, освен огромен и рошав котарак, спящ в тесен за него панер в ъгъла на плота. Нашето присъствие и дори чесането зад ушите му не са достатъчни да отворят очите му от следобедната дрямка. Чакането си запълваме с разглеждане на насрещната стена. Тя е отрупана с картини, реклами за вина и грамоти от винарски изложения.
Изложбените ни интереси са прекъснати от бодрото “Добър ден” на собственичката на винарната и лозята наоколо. Тя се извинява, че е сама и е излязла само да похапне. Нямаше нужда да ни казва къде е била, защото все още не е преглътнала. Опитваме от няколко вида вина. Собственичката хвали всичките и ни налива в големи стъклени чаши по една глътчица от всяко избрано от нас вино. Вината наистина са хубави. Ние не сме познавачи и трудно бихме направили разлика между “Каберне”-то на “Стария дъб” и на Кооперация “Гъмза” – Сухиндол, но виното ни хареса. Джереми купува бутилка червено, на нас дегустацията ни излиза без пари и след благодарностите, че сме се отбили и пожеланията да дойдем отново, излизаме да се поразтъпчем и огледаме навън.
Изпод огромната корона на дъба, под чиято сянка сме се настанили, навсякъде наоколо се виждат само лозя и горещо синьо небе. Под сянката на дървото горещината не се усеща така болезнено, но лекият ветрец движи листата с въздуха на отворена фурна. Жив човек не се вижда наоколо. И кучета няма. Рано е за гроздобер и слънцето спокойно е оставено да налива сладки лъчи във висящите по разпъналите се под горещината му лозя гроздове. Излизаме от пред разполагащата с топлината и сянката си към мързел картина и сме отново в колата.

Камбрия
Керън и Курт. Дружелюбната Сейди. Американски хладилник.
По плажа и из града. За младостта и киселите краставички.

Пътят ни люлее в люлката на плавно редуващите се завои надолу към нашата цел – мъглата на запад. Хълмовете се отдалечават от нас и разкриват напред в откритата пазва на гънките си сребристосивото огледало на косо осветената повърхност на океана. Минаваме покрай табела “Камбрия, население – 6106 жители”. Около нас не забелязваме нито един от тези жители. Единственото увеличило се около ни са дърветата. Хълмовете са покрити с дървета. Дъбовете са останали назад по сухите и горещи, изрусено жълти хълмове, а тук, по галения от хладната влага на океана бряг, са се настанили борове и други вечно зелени дървета.
Градчето се е разкрачило на два малки хълма, изникнали току до океана, между които се оцеждат оскъдните, попиващи в пясъка на брега, води на тясна рекичка. След бензиностанцията на “Шел” (следвайки подробните инструкции на Пол) завиваме по пътя надясно и нагоре. Влизаме в сенчеста борова гора, из която нарядко, сред цветни храсти отпред, са изникнали къщи. Изморения от дългия път и стръмния наклон асфалт, след две-три завивания наляво и надясно, и с едно последно изпъшкване на гаснещия двигател на “Тойота”-та, ни спира пред една от тях.
Къщата е разпънала подстригана алея от вечно зелени храсти отпред и издигнала борова стена зад островърхия профил на двата си етажа. На ъгъла между вратата на гаража и главния вход ни посреща с аромата си разцъфнал в бледо розово жасмин. Влизаме вкупом през символичната с крехкостта си бяла вратичка в оградата на задния двор. Дворът, напомнящ мини-голф игрище с бъбрековидната си леко неравна, но прясно окосена трева, е опасан от трите си страни с решетките на ниска дървена ограда, покрай която са избуяли най-различни храсти и цветя. По-късно ще научим, че оградата е поставена наскоро заради елените. Да, заради елените. Елените се разхождат напълно свободно тук и обичали да си похапват от цветята и храстите. Родителите на Пол опитвали да садят само неприятни за вкуса им храсти, но те хрупат почти всичко цъфтящо и затова поставили оградата. За да не пасат елените цветните пъпки на растителната украса. Но оградата не разваля красотата на задния двор. Напротив, на белия фон от дъските на оградата цветната градина – гордост за домакините – се откроява по-ясно.
С “Добре дошли” ни посреща надпис над вратата, усмихнатите родители на Пол – мустакатия Курт и слабичката руса Керън. А, пишейки слабичка, се сещаме – много хора ни питат – “Вярно ли е, че американците са дебели?”. Не, не е вярно. Има си всякакви – и дебели, и слаби, и кльощави, и пухкавички, и отпуснати, и спортен тип. А, бе… както и в България, и сигурно навсякъде по света, освен в Северна Корея и в Етиопия, има всякакви хора. Хора, като хора. Да не забравим – сред посрещачите е и махащата с опашка кучка Сейди. Тя е порода курцхаар на преклонната за куче възраст от четиринадесет години. Въпреки възрастта си – няма кой да й каже, че е стара и тя не го знае – Сейди е весела и игрива. Породата е създадена в Германия за ловно куче птичар, но тя никога през живота си не е ловувала. Но нали природата й е такава и инстинктът й да намира, и да донася убития дивеч пред краката на ловеца се е запазил. Ще прекараме часове да хвърляме борова шишарка, която Сейди с желание донася при нас. Ако никой не се сеща за нея, тя си намира сама шишарка и с молещи за внимание, пълни с много неизречени думи очи, застава пред избрания от нея партньор за играта. За съжаление, тя се изморява много по-бързо отколкото преди години и играта трябва да свършва преди желанието й, но тя не се сърди, завърта опашка няколко пъти и се вмъква вътре за кратка почивка на дивана.
Къщата, където Пол и братята му са расли, е с четири спални и още толкова бани и тоалетни, разположени на втория етаж, над просторната кухня и гаража. Преди години имахме Трабант и с него бихме могли да си правим кръгчета в гаража или да оставим сина си да тренира паркиращи маневри вътре. Домакините ни показват къде ще спим, банята и тоалетната, усмихнати ни развеждат из кухнята и Керън, с гостоприемна усмивка и изпъната, описваща почти триста и шестдесет градусова дъга, ръка казва, че всичко тук е на наше разположение – кафеварката и чашите, шкафовете и хладилника.
Като че ли е време да разкажем и за американския хладилник. Това е един централно разположен в кухнята шкаф, около който се въртят всички и току отварят и затварят вратата му, пълен с най-различни опаковки с храни. Дотук нищо по-различно от хладилника у дома, освен, че не чуваме сърдитото ръмжене на нашия “Зил”, с чието боботене, наподобяващо това на съименника му камион, дело на съветската промишленост, сме свикнали. Разликата е в размера и съдържанието. Завареният от ревнив съпруг в неподходящ момент “интимен приятел” на домакинята спокойно би могъл да се настани в хладилника – и то с дрехите и обувките под мишница. И да остане място за още един – да играят сантасе – да минава времето. Стига да държи на студ като ескимос. И поне месец-два няма да умре от глад. Хладилникът е пълен с невъобразимо разнообразие от наченати някога и вече забравени храни. Предимно сосове, сирена и пакетирани колбаси и полуготови хамбургери. И задължително бутилка, но един галон, мляко, което не виждаме никой да пие. На принципа “Нека да има”. От имане глава не боли. Но проблеми няма – на следващото съботно суперпазаруване повечето от продуктите ще поемат към кофата за боклук и ще бъдат заменени с нови, които търпеливо ще изчакат една седмица на хладно отворени и само опитани, и ще споделят същата съдба. За другото не ни е яд, но специално за сирената ни е жал. Чисто ново сиренце, всъщност по нашенски казано кашкавал, само че етикетът – от къде на къде ще вярваме на етикет, а не на очите си – казва, че сиренето вече е развалено. А то едно такова жълтичко, ароматно и молещо за милост. Сърце не би ни дало да го изхвърлим. А и нас са ни учили, че изхвърлянето на храна е грях.
Но тук… тук е друго. И точка. Ако не ни харесва – обратно и у дома. При нашия полупразен камионски бръмчащ социалистически мастодонт. Товарим се всички в три коли и отиваме долу на плажа. То са десетина минути пеш и ние с удоволствие бихме походили, но това тук е Америка – кого ще накараш да върви пеш по улица. Само Джереми. Но той е спортист, маратонец и обича живота и природата от истинските им страни. А и домакините бързат, и за тях улиците наоколо са ежедневие. На нас ни е за пръв път да сме тук, а те тук са родени и всяко дърво, и всяко камъче са им познати и вече безинтересни.
Паркираме току до плажа, който се е разпънал надълго и се губи и на север, и на юг отвъд погледите ни, между земята и океана, и отваря открит достъп за набезите на дългите вълни и напористия вятър. Преминаваме покрай табелка, съобщаваща ни, че достъпът за кучета на плажа е забранен, и тъй като никой от нас не върти опашка и няма нашийник, стъпваме на пясъка. Първото, което прави впечатление, са купищата изхвърлени на брега огромни, излъскани до бяло стволове на дървета. Като че ли океанът е организирал почистване и е струпал дърветата на камари и в плискащо очакване да пратят някой от общината да ги прибере, е отдръпнал навътре уморени от тежката работа вълни. Във водата не се вижда някой да се къпе освен няколко тюлена, лежащи на обливаните от водата скали и десетина сърфисти – в първия момент и тях взехме за група тюлени – облечени в черни, блестящи на слънцето, неопренови костюми, дебнещи в прибоя да хванат най-високата вълна. Откритият бряг и хълмистата земя зад нас изпълват пространството с небе и море, и ние, хората и колите, къщите и дърветата, изглеждаме безкрайно малки, песъчинки на ръба на безкрая. Сивият пясък на плажа се редува с чакълести струпвания, изпълнени с гладко заоблени, в най-различни цветове и изпъстрени с шарки камъчета с размери от губещото се между пръсти яйце на колибри до гигантското на щраус.
Щяхме да останем и да се поразходим по брега още, но групата тръгва към центъра на града и ние също. Между двата хълма, по пътя покрай рекичката, навлизаме в търговската част на града. Тя представлява една единствена улица, от двете страни на която са се разположили бензиностанция, училище, поща, банка и най-различни магазинчета. Спираме зад банката, въпреки надписа на паркинга “Паркирането разрешено само за клиенти на банката”, и тръгваме на обиколка. Домакините ще ни разведат наоколо. Улицата започва с бензиностанция, на която се продават дъвки, цигари, безалкохолни напитки, вестници, сандвичи, тениски, шапки и… бензин. До бензиностанцията е залепена автомивка, от която, като от конвейер излизат лъскави и прясно измити кола след кола. След малкия паркинг, сред сивкави пушеци, като от малък пожар, зад огромна скара има ресторант. В ресторанта не влизаме, но минаваме покрай скарата отпред. Върху въглените цвърчат и пушат най-различни кренвирши и наденички, пилешки филета и цели пилета, парчета говеждо месо и цели свински бутове. Следват магазинчета за сувенири и подаръци, кантора на агент, продаващ недвижими имоти, отново магазинче за сувенири… Личи си, че сме на туристическо място. Пред едно от магазинчетата за сувенири има пейка. На пейката, преметнала бронзова люспеста опашка и с разголена гръд, седи морска сирена. Зад пейката, на бронзова табелка върху дъсчената стена, е гравиран надпис: “Тук, през 1869 г., не се е случило нищо”. И липсата на събития може да бъде превърнато в новина. Стига да се съобщи за това.
Няма да описваме всички магазини по пътя си. Главната ни цел за днес е универсалният магазин “Сото”. Този магазин от 1917 г. За около седемдесет години е бил собственост на родителите на Пол. Но след едно наводнение сградата е пострадала толкова много, че Курт не е могъл да я възстанови и се е наложило да я продаде. Новите собственици са запазили старото име, вложили са достатъчно пари и магазинът отново е разтворил врати. Малката рекичка покрай улицата, която и децата от детската градина прескачат на игра, има отвратителния навик да покачва нивото си с четири-пет метра буйна и бърза вода на всеки двадесетина години и да помита всичко по търговската улица. По този начин безобидната вадичка е лишила семейство Сноу от почти вековната им собственост. Тъй и тъй сме в магазин и решаваме да купим филми за фотоапарата – не за нашия, който категорично отказа да работи, а за дадения ни да снимаме докато сме тук от Бетси – и няколко пощенски картички от Камбрия.
Нали не си купихме филми в Окланд – ще купим от тук. И то от магазин, свързан по невидим, но осезателен начин с нашите приятели. Докато избираме от ограничения асортимент, ни става веднага ясно, че се намираме в курортно градче. Цените на филмите са почти двойно по-високи от тези в супермаркетите на Окланд и Сан Франциско. Да си бяхме купили още в Окланд. Никой не ни е виновен.
Остава ни поуката, че по цял свят цените зависят не само от вида на
стоката, но и от мястото, където си я купуваш.
Излизаме навън и групата се разделя – ние ще се прибираме пеш, а нашите приятели и домакини – с колите. Ние искаме да поразгледаме още наоколо, а те бързат, защото довечера, освен нас, очакват и куп други гости.
Обратно по главната улица добавяме и българско присъствие към пренаселените за американски стандарти тротоари на малкото градче. Правеше ни впечатление, че не се забелязват възрастни хора по улиците на Калифорния. Чак сега се усещаме в какво сме сгрешили. Възрастните не си стоят затворени вкъщи, а точно обратното. Разхождат се по улиците. За разлика от по-младите, те имат достатъчно свободно време. Само че нашите обременени от балкански разбирания очи, не са ги забелязали до сега. Няма ги облечените в черно и забрадени до очите прегърбени фигури на бабички и начумерените, свъсени между небръснатата от седмица брада и нахлупена смачкана шапка, лица на старците. Няма ги пейките, с насядалите съседки с плетки в ръцете и кварталните клюки в устата. Наоколо е пълно с възрастни хора, но с борбен и жизнерадостен вид. Бабичките са облекли къси панталони и оживено, с изправени рамене шетат наоколо. Мъжете на тяхната възраст, с цветни ризи, усмихнати и с изрязани сандали крачат с бодра стъпка на новобранец и обсъждат вчерашната игра на голф. Тук намръщените лица и безкрайните оплаквания от болести и проблеми сигурно са забранени със закон.
За целия си едномесечен престой тук няма и намек за оплакване да чуем. За здравословни проблеми се ходи на лекар, а за психически – на психо-аналитик. Злите езици имат друга теория за свежия вид на понапълнилите възраст американци. Запазеният външен вид се дължи на храната. По-точно на консервантите в храната и популярните таблетки аспирин. И в България, като искаме да запазим краставичките свежи и хрупкави в туршията, слагаме някоя и друга таблетка аспирин. Така и американците – от многото погълнати консерванти в пакетираните храни са консервирали от младежката си свежест по лицата.
Вляво от нас пътят излиза нанякъде извън града по мост. Решаваме да отидем и хвърлим един поглед на реката-звяр от моста. Долу, на дъното на обраслите в зеленина брегове едва проблясва на залязваща светлина застинала от недопиване лентичка вода. Как ли се познава, че това е река? Няма ни риба, ни рак в нея. А и по бреговете и не се виждат изхвърлени гуми, ланшна шума и умрели кокошки. Няма ги и дежурните за нашенските задни входове на магазини и ресторанти купища хартии, бутилки и разкъсани кашони. Къде ли
си изхвърлят стария амбалаж? А и с тези чисти брегове, как ще си организират от общината една програма “Охрана на нерегламентирани сметища”, че да дадат нов шанс на безработните за реализация? И да източат някой долар от щатския бюджет.
Махаме се разочаровани от стерилните откъм отпадъци и обрасли с цветни бурени брегове и се насочваме към отделения малко встрани от улицата, нашироко разположил се магазин с голяма корона от букви на покрива, изписали думата “антиквариат”. Искаме да видим античните предмети за продан в тази млада страна. Вътре изобилства от най-различни предмети от бита. Почти без ред навсякъде са подредени детски играчки и покривки, велосипеди и книги, грамофонни плочи и стенни часовници, вази и стари мебели, но всичко това е произ