автор: sradev

Забързах се тази година да влизам в Дупката. Хвана ме нещо съклета, уморих се от каталясване и хайде в Дупката.

Мерих, прицелих се в Сатурн, хоп, бум, бълбук ... и гледам хич не съм помръднал.
Разтичах се - наляво, надясно, напред, назад. Пак не помръдвам.
Не знал каква е тази чудесия. Хайде да опитам съвета на кралицата. Стоя си на място и пак нищо не се променя.
Нейсе, видях една голяма сянка със зелени очила.

- Защо си толкоз голяма, бре?
- Щот съм си полегнала да се пека.
- Как ще се печеш кат си сянка?
- На сянка по-добре хваща.
- Ами що си сложила тез зелени очила?
- За да гледам слънцето.
- Нали уж сенките се крият от слънцето.
- Дълбоко грешиш. Ние сме невидими на слънце та и не го виждаме. Ако се намери някой човек, то през него гледаме.
- Аха, поради липса на човек си си сложила очила. Ами мен не ме ли броиш за човек?
- Какъв човек си ти - половин сянка. Прозрачен си ми до немай-къде. Пък и какви човеци търсиш в Дупката.
- Чакай, аз търся входа на Дупката. Все още съм човек. Какви ги бръщолевиш.
- Трънки. Ти не си излизал от дупката. Изход може би, но вход няма да намериш.
- Немой хортува така. Миналата година излезнах от дупката, дори е документирано, електронично написано, подпечатано и прошнуровано.
- Ти си съвсем ошашавяла сянка! - изсмя се гърлено сянката, сторило ти се е, че сънуваш, че излизаш от дупката. Сторило ти се, че ти е просветнало, а то си се подхлъзнал нагоре. А нагоре е невидимата стена.
- Няма стена за духът ми!
- Духът е стена. Заобикаля посоки, извърта мисли обръща желания. Но винаги лети с гръб към крилата си. Крие се зад крилата си - те са фундамента на стената му.
- Ти говориш за дупката, а не за духа.
- Духа сянката на дупката. Ти виждаш сянката, но не виждаш празнотата, която ражда*.
- Как може нищото да ражда?!
- Нищото е зародиш. То съдържа даващото и вземащото.
- Т.е. ти се готвиш да раждаш?
- Глупак! Как можеш да си въобразиш, че една порядъчна сянка и при това с очила може да прилича на Нищото.

Явно тази сянка съвсем е слънчасала. Тръгнах да потърся някой който да ме напъти към изхода.
В същност за какво ми е изход? Исках да влезна. Значи търся входа. Но за какво ми е входа, след като съм вътре.
Хм, пътя е един. Отвън - към входа, отвътре - към изхода. Не, това не е пътя. По-добре да се люлееш на вход/изхода.
Но това е безпътица. Шантаво се получи - изглежда и аз съм слънчасал. Тази дупка цялата е слънчасала, сенките в нея са слънчасали и само една безпътица седи на кръстопът и те упътва.

----
* Из космогонията на Тара Понтьо:
Както казват младите експерименти, светът е квантов. Материята, енергията, пространството и духът са разпределени по атомите на Демокрит. Те не се превръщат едно в друго, а променят местата си в атомите.
Когато в един атом имаме и енергия и материя и пространство и дух, той е пълен. Ако една от съставките липсва, той е в дупка.
Всяка съставка има три форми: поглъщаща, излъчваща и неутрална. Когато в атом излъчващата материя стане на поглъщаща, тогава неутралната енергия става излъчваща. Излъчената енергия отива в друг атом с поглъщаща енергия и тогава там се появява излъчваща материя, ако другият има неутрална енергия, тогава духът му става излъчващ.
Атомите само с неутрални съставки са невидими докато не бъдат заредени с излъчващ дух.