автор: infinity

[експериментално]


§ с к у ч н о п и с а н е

Лунният гарван се излюпва от слънчево яйце.
Възнася се към заоблените клетки до най- мекото възвишение
в погледа ми.
Представям си пръсти обвили писец и виолетово прозаично влюбване;
бели нощи, краищата на света и повик на жаби
в съня на северни ледници...

§ е д н о в р е м е н н о с т

Със зимата започнаха действията насочени отгоре надолу. Свличам
бемоли от пътища като риза от късно-есенен мъж.
Тревите помнят босоногия вятър, който боядиса
рамките на всички прозорци в дъждовно. Колко много приличат
пороите му на самотни пътници, когато ветровете остават без дом
и накланят нощните стомни към покрива над балкона. Нима подлежат осъмванията ми на предвиждане?

Непредвиденият сън гази в глухи локви, безмажорен е,
почти невидим.

Със зимата започвам да събличам мебелите и се превръщат стаите
в снежни поляни.
Усилва се неопределеността на възприятията до плътно насищане.
Забелязвам понякога колоните от свързали се облаци и хълмове,
докато поглеждам празните си безименни пръсти...

И как по жиците единствено звездите са накацали.
Със зимата.

§ б л и з о с т

Само матовото слънце да разбира окончанията в скрежните ми сънища!
Очите си и всички тях обръщам неусетно с дъх към теб.

В малцови безредия пониква музика,
чиято хармоничност не разбирам,
но е толкова внезапно еластична,
че времето изглежда трънче изходност.

Вдигат се форми от въздух
като сиенитни хора в зелена градина. Рушат се
неочаквано,
а край зрънцата поникват цветя и дървета.

Приличат на островърхи масиви от истина, но са повече безреални.
Една любов ли,
странен мой,
имам...

§ н е о ч а к в а н о с т

Защото те обичам недоказано, сърцето ми е с формата на твоето.
Защото разбираме колко различно-солени са всички слънца,
които лепим върху черното одеало на безбрежие, в което се имаме.
Но се нямаме толкова истински, че не знам далеч ли живяхме
или близко загивахме.

Не искам да те докосвам. Обичам тази космичност, отнемаща
нас от посоките. После ни разкъсва на парчета. А аз намразвам
думите си.

Всеки ще бъде обичан, малко ще застанат до болката с жертва.
Никой не беше готов. Които чуха, отидоха си. В полунощ
станахме чисти и трябваше да измием света, но ти не можеше
да заспиш.
Внезапна логичност.

§ к р а й н о с т

И пренебрегвам дисбаланси. Ровя се в пространства,
докато запеят дъждовете ти в септет.
Нагазвам в ритъма на няколко тръпчиви капки и съм като тях.
Съмнително прозрачна. Хвърлям влажна пръст с лице към вятъра.

И колкото поискам ще търкалям лудия си смях по тихото
в звездите ти.
Не ме затопля никоя причина, която ще ме смазва от обичане.
Щом лунно мляко от последната се плиска
по хълмовете незаспивали в ръцете ти. Ще си отивам както идвах.
Никога.

Страстта ми към високите хармонии, събрала в сто чувала плитчини
залита в сласт по дъното на мозъка ми и забива шиповете си
в основите на врялата защита. Самоизяжда се, самоприспива
и се самопали.

§ в р е м е н н о с т

Когато спрат дъждовете в края на минала есен,
от всички потоци, които ще тичат по хълма с червените листи
един ще ме вземе.

Когато го търся, преди да намеря в сърцето си капка от негови мисли,
преди да знам, че го помня. Преди да си спомни, че сме се срещали.

Прозорецът бързо се сменя с картините. Отвътре каквито сме,
такива ще бъдем в очите на птиците.
Умиращи под есенно слънце хортензии. Пречупени. В лунно-неонови
орбити.

Камъните в кръвта ми са временни. Бременни светли пътеки
дълбаят вселени в лицето ми. Някой почти не ме е обикнал
и аз
почти не съм влюбена в липсващ.

Чувам смеха на ръба, който удря звездите и плачът на кълбото
с приписана форма. А всичко след тях едновременно
в енергийна отвъдзвучна хармония.

Не се разпознавам в нозете на стълбове. Не съм в ръце от стъкло
и в стени. Никой не знае как протичам. Някъде под около
рисувам топли длани над мисъл. Усеща ме гарванът на тавана.

Съществувам,
където ме няма.