автор: prosta4e

Tази нощ пак те сънувах. Става ми навик.
Е, навиците са хубаво нещо, колкото и да се твърди обратното. Може би те са единственият спомен от човека за неговите познати. Един ден ще си спомням за Приятеля, който вечно въртеше герданчето си в ръце човъркаше нещо по джобовете или късаше старателно якето си... И Приятелката... с навика си да ме разсмива, да ме обича. Не беше ли тя вечната, единствената... не... не беше. Но и това ми стига. Сега ще си спомням и за Него - той има лошия навик да се усмихва, и то заразително, просто пленително... някак странно кара хората да го обичат, сякаш ги насилва... но с усмивка.

Но нека да кажа...

Аз те сънувах! Пак. Отново вплитах пръсти в косите ти, опитвах се да те целуна... проклетият телефон... сега ли трябваше да звънне ? Но все пак те сънувах. Не е ли достатъчно ? Да, но за какво ? Уж всичко е в излишък, а нещо все не ни достига. Време... а то, времето, живее против нас, и всяка бавна крачка против нас крещи, и капките асфалт по пътищата спират твоя бяг... за да не дойдеш тук, до мен, просто... "за по бира"... а да останеш там, в изтърканото ежедневие от сиви мисли, спорещи с дъжда. Така да бъде. Но не очаквай, дори не си помисляй, че ще спра да те сънувам ! Утре... утре вечер ще изключа телефона си... и този път ще те целуна !

18.12.2002 г.на dope_hat