- Имам своята воля. Тя не е нищо.
“Сериозно? И какво ще промени твоята воля? Вятърът пак ще вее, океана пак ще пее своите сини песни. Пясъкът пак ще е безкраен.” - промълви светът.
- Мога да създам машини, които ще хванат вятъра, ще надпеят океана, ще преброят песъчинките.
“И? По какъв начин ще промениш нещата?”
- Ще докажа, че съществувам. Ще оставя своя отпечатък на света.
“С какво ще убедиш една песъчинка, че ти си тук? За какво й е да знае, че те има?”
Отворих очи и погледнах към небето. Към Звездите. Същите онези звезди, които светеха, когато ние правехме първите стъпки на сушата.
Винаги бяха над нас и винаги мълчаливо наблюдаваха нашите действия. Дали ги забавлявхме или отегчавахме? Дали им бяхме безразлични?
- Аз съм тук! Аз съществувам! - извиках аз. Гласът ми отекна кухо и приглушено под лунната светлина.
“Защо смяташ, че някой го е грижа?” - просъска пясъкът под петите ми.
“Защо смяташ, че нещо променя това, че съществуваш?” - изви подигравателен глас вятърът и ме ужили, докато танцуваше край мен.
- Ето ме! Аз съм тук! Аз съм твое дете! - извиках аз съм Слънцето. - Ти ми даваш топлина. Ти правиш моето съществуване възможно. Ти си причината аз да съществувам. Не се ли радваш, че съм тук?
То не ми отгвори, изчезнало от небосклона.
“Мислиш ли, че нещо в неговото съществуване се променя от теб?” - измърка океана и с рев захлупи брега.
- Ето ме Вселено. Тук съм! Сега! - извиках аз отново.
“ТОВА НЕ ПОРАЖДА В МЕН НИКАКВО ЧУВСТВО ЗА ОТГОВОРНОСТ” - отговори ми светът като цяло. Като съвкупна въздишка.
Взирах се към незаинтересованите звезди. Към празния Космос… към нехаещата Вселена.
- Тогава защо съм тук? Каква е причината за моето съществуване? - зададох въпрос към реалността.
“Ти си просто случаен сбор от атоми, което после също така случайно ще се разделят” - изсъска ми вятъра.
“Ти си просто молекули, които си нямат по-интересна работа.” - прошепна ми пясъкът. Все така инертен, вечен и безкраен по брой.
“Ти си просто една космическа шега. Една интелектуална абоминация. Едно свръхтрофирало его” - изшептя океана. “Какво те кара да смяташ, че си нещо повече дори от една моя вълничка? Защо някой трябва да се вълнува от теб и от твоето съществуване?”
- Защото съм разумна. - извиках аз в отговор. - Защото мога да променям нещата около себе си.
“И вятърът може да променя нещата. Може да вие безсмислици, между клоните на дърветата. Да люлее, да трещи и бучи. И?” - изсмя ми се пясъкът.
” С нищо не си повече от някоя моя песъчинка. Тя е вечна. Тя просто съществува. Не очаква светът да я аплодира затова, че е това, което е.”
- Да, но твоята песъчинка няма бъдеще. Аз имам.
“Какво? Да станеш пак на прах? Да живееш, каква нелепа дума, 60, 70 години и после? Всичко, което си създала ми принадлежи. То е било прах и пак на прах ще стане.
- Имам своята воля. Тя не е нищо.
“Сериозно? И какво ще промени твоята воля? Вятърът пак ще вее, океана пак ще пее своите сини песни. Пясъкът пак ще е безкраен.” - промълви светът.
- Мога да създам машини, които ще хванат вятъра, ще надпеят океана, ще преброят песъчинките.
“И? По какъв начин ще промениш нещата?”
- Ще докажа, че съществувам. Ще оставя своя отпечатък на света.
“С какво ще убедиш една песъчинка, че ти си тук? За какво й е да знае, че те има?”
- Тогава за какво ми е съзнание? Защо съм тук? Защо празните небеса не ми отговарят? Нали съм създадена с цел. Нали целия този свят е създаден, за да мога аз да съществувам. Небето, слънцето, звездите!
“Чуй се какви ги приказваш, безопашата маймуно! Защо мислиш, че някой би си правил труда да създава цял свят, само за да може случаен сбор от атоми да се чувства велика? Съжалявам, че те разочаровам, но този свят функционираше далеч преди твоя вид да се появи. Ще функционира и далеч, след като се самоунищожи. Защо смяташ, че има нещо в тези небеса? Това е просто въздух. Същия, който имаш и в главата си.”
- Тогава защо аз имам разум, а другите видове не? Има някакъв смисъл в съществуването ми.
“Защо смяташ, че ти си по-разумна от другите? Нима твоята разумна раса не се избива, без да има нужда от храна? Нима твоята раса прави нещо за този свят? Нима по някакъв начин му помага да съществува? Аз досега не съм видял това. А повярвай, аз съм бил тук винаги.” - изшептя океана и се дръпна навътре.
“Защо смяташ, че светът се е нагодил към теб, а не ти към него? Все пак, евлюцията ви е продължила милиони години. Не ти ли се струва, че ти заемаш просто една празна форма, с приблизителната форма на човек, ала еднакво подходяща за всеки друг вид?” - изхрущя пясъкът.
- Вие не разбирате! - извиках аз и обърнах гръб на океана. - Вие нямате причина да сте тук. Вие нямате велика цел пред себе си.
“Разликата между теб и нас е следната: ние си го признаваме. Ти не. Макар че си по-безсмислена и безполезна и от нас…”
Не знам кой ми каза това. Струваше ми се целия свят е потрепнал. Имах чувстовото, че звездите трябва да спрат да светят, луната да падне,
океана да пресъхне.
Нищо от това не стана.
Факта, че този свят не е само за мен.Че светът си се върти и не му пука дали ме има или няма. Фактът, че небесата са празни, освен въображението, с което съм го населила.
Фактът, че осъзнах всичко това.
Той нищо не промени.