автор: rainy

Трудно го написах. И много лесно.
Първият ми и последен стих. За нас...
Опитай се да изтърпиш (мразиш, знам) словоизлиянието.
Ще ти отнеме само минутка, после ще си ида,
но преди това още една минутка, гологлави, ще помълчим.

Не ме желае никой, ако е важно за мъжкото ти самочувствие.
Вече сме откровени – за чувства във теб и не иде реч.
Не си отидох от любов,
(и не се кича със заслуги – ако от мен зависеше...)
но сега си го дължа, на мен самата.
Тръгвам (отговори си някога защо) от необичане.

Щях да ти напиша много още,
(любимо занимание с любими хора)
но не ми е на сърце. Отказах се.
Доразкажи си всичко сам.
И обрисувай справедливост – пробвай, поне мъничко.
Трудно ти е, разбрала съм, но това е половин живот...
Не само заради сина ни, а най-вече и за себе си,
иначе няма да можеш в определен момент да си простиш.

Поемам цялата вина. Нека ви е леко!
Не преигравам. Мисля го. С вини не се живее...
Изстрадан, личен опит.
Посрещах камъни, камъни, камъни...
Къде заслужени (повечето), къде не. Нищо, здрави бъдете!
Собствените ми, като тежест, никога няма да ги достигнете.

Това беше окончателният ни разговор. Всичко е ясно.
Наистина е време да си тръгна...
Рядко казвам подобна дума, вярвай ми.
Така е, на нула съм, и посоката наникъде,
но ще намеря начин и ще го дочакам! Искам си го -
щастието, за което ме прекръсти във малоумница.
Съдбата, вярвам, че обича честността,
и това не е безотговорност (каквато съм за теб),
а безкрайно тежка отговорност,
и това ще разбереш, макар и не сега. Не, не сега...
Плащам и главницата, и лихвите, и бъдещите дивиденти.
Пироните отдавна ги платих, там съм начисто.
Плащам, всъщност, резултатите,
а причините... Те със сигурност са общи.

Време е за минутката мълчание.
Преди това ще ти благодаря - за всичко. Всичко...
Опитай се и ти, поне веднъж.
За “мъртъвците” или най-доброто, или нищо!
Оставям ти халката си и този стих
до най-щастливата ни снимка...