автор: vavilon

" Не се страхувам от чуждите куршуми
не се страхувам от тайствената смърт,
не се страхувам от Теб - Вина
не се страхувам от небитието нейде..."

В средата на Времето те зърнах. Издирваха беглеца. И те скрих.Мълчах умело, мълчах дълго и по цели дни. Говореше ми тихо - по тялото човешко.

...Стенания.
...Еротика.
...Сливане.

После, когато ме удари, се уплаших. Не те намразих. Мразех себе си. Мразех се, докато отворих Сърцето си, за да прокърви. След това - пак ме люби. Раздрах гърба, лицето, сивотата...И нищо, нищо вече не беше същото!

...Капки кръв.
...Секс.
...Вглъбяване.

В средата на Времето исках да те прогоня.Далече, далече и пак, и пак. Там, където и Вятърът не стига и мечтите умират. В Нищото!.... Спри! Не докосвай вратата! Стой отвън! Желанието се смеси с плесницата. За кой ли път...Не можех насила да те заобичам, особено когато не съм преставала!

...И две души.
...Две зони.
...Два прозореца.

Поглеждам в мрака и Очите различават тъжен момински силует. Моят е! Сред любимото огледало държа в ръката си счупените клонки на Любовта. И помня - това съм АЗ! Мисля за зеещата пустиня от спомени и сред тях се е изправило подсъзнателното Фройдово Аз. Усмихва се. Уверяваме в Истината. Желае да му повярвам..."Ти си в депресия, послушай ме, сега ти си слаба...", "Не разбираш, не съм слаба, просто у-мор-е-на!"- настоявам ,ала бавно и насечено.

...Бягам.
...Все надалече.
...Там някъде в тъмното.

На сутринта започнах да кървя. И чрез кръвта се роди новото начало, роди се Тя- Мариела!Роди се в Живота, в реалността, тази глупава реалност, от която бягах!
Тя плачеше, сучеше, молеше....Докосваше с ръчички Света и се възраждаше отново!А как те зовеше!...Чу ли я Господи?!...Чул си я! На ръката имаше бенка. Помня добре. Появи се на третия ден. И остана на нея.

Вземи ми Душата - продай я на безценица!
Вземи Тялото- разкъсай го на парчета!
Вземи Очите - запали от тях огъня!

Заключих се. Полегнах. Чувствах се спокойна. Бях им я дала. На социалните. Дадох я без да заплача. Поисках само да стигна Стаята, моята малка, невзрачна стаичка, с много мечти...Там са любимите, ела, ще ти ги покажа!

...Опознай ме.
...Събери ме.
...Разбери ме.

И се молех за СПАСЕНИЕ.

...Мрак.

И от Мрака се появи Ангелът. Раздирах се, раздирах те, раздирам се! А трябва да прогоня видението! Усещам - жива съм. А в средата на Времето разбирах, че винаги има нещо по-страшно от самотата : това е липсата на НАДЕЖДА!Надеждата е синоним на вярата и пътеводител на човешкото.А когато я няма... , раздират те крамоли и тегне проклятие...Тогава се питаме :"Защо?!" и отговаряме :"Не знам, аз бях толкова добър..." Оправдания по средата на Времето....

...Събери ме пак, Случайност!
...Дай ми знак да живея!
...Намери ме, събери ме, обичай ме!

...И все не успявам да Те зърна. Не, не бива да се страхуваш, ела! Ще мълча и ще те чакам в покоите. И пак ще се любим, и отново ще се открием. Ще намерим Мариела и ще бъдем семейство! Ти, обич моя, моля те, само ела!... Прегърни ме, целуни ме и постой! Защото...
...Ако Те прогоня - ще умра!