автор: nega03

Тече си времето неумолимо.
Препуска в буен бяг към старостта.
Невидимо, почти неуловимо.
Изпива с устни младостта.

Почакай, време! Още малко…
Не бързай толкова! Поспри!
Не ни разделяй! Ще бъде жалко,
ако изгубим този светъл миг.

А бяхме млади, неразумни.
И мислехме, че е без край,
животът пълен с бурни нощи,
веселби и страсти, любовен рай.

Във вихъра на танца буен
съдбата си играеше със нас.
Купонът беше див и шумен.
Невидими, годините оставаха назад.

Все по-често вместо херувими
и огнени стрели на любовта.
Изпращаш ни косите бели,
алеята обримчили към мъдростта.

Почакай, време! Миг, поспри се!
Не ни отнемай младостта!
Не можеш просто да откраднеш
диханието лудо на страстта.

Последен трепет на сърцето,
погалваш близката ръка.
Искра последна във очите светва
и споменът отронва се в сълза.