автор: Marcel

Нещо тъжно...Доста тъжно...Защото на Коледа стават не само чудеса, но и ужасни трагедии...Дали това, което написах, ще спаси живот?

“ Lux æterna “


“Приеми ме в обятията си, Вечна светлина!
Искам да се върна у дома!!!”


Да. Знам го. Аз не съм от този свят…
И цветята го знаеха. Те лежат по пътя ми. Пред мен, И зад мен. Те се сипят наоколо. Удавят ме? Не, не…Не бива да ги тъпча. Дори и вече да не са живи. Или не- живи са, но ми изглеждат мъртви. Увехнали са завинаги. В един миг. Защо стръкчетата сочат нагоре? Защо листата ме гледат отгоре? Каква е причината?!
Небето е светло и ясно.
Някога аз бях Статуя. Стоях на брега на морето.И виждах отражението си. Аз бях вкаменен. И само с очи…изучавах морето…Дълбоко за мен…
Обещах си никога да не правя Огледала…повече…
И едно очакване…Имаше го…Аромат на плод. Едно ухание. И стъпките, които чувах…да, аз си фантазирах- те щяха да ми кажат “обичам те”. Но шумът на кола отвън ги уплаши. Те избягаха. За да не се върнат вече.
И сърцето ми се стопи. То стана в светлина. Изгрях. Полетях. Виждах света под мен. Той беше безразличен. Не ме гледаше. Далечен…И чужд…Не, в действителност аз бях чужд…като чужденец…
Да. Аз съм от друг свят. Знам го.
Долових и тропот от коне. Прескачащи прз пламъците, те се носеха към мен. Не ме попитаха кой съм. Качих се и полетях с ездачите към безкрая. Аз изгасих пожара, който с пипалата си унищожаваше Човешката природа, Идеята за Човек. Изгасих го. И оставих в света болката…Този пожар можеше да я заличи, а аз я оставих….

Сияние!!!
Изгря едно сияние пред мен! Беше близо! Потопих се в него. Нежността ме завладя. Светът никога повече нямаше да бъде в пожари. Аз нямаше да го оставя така.
Сиянието се въздигна. Изгря в светлина. То никога не е било такова. То никога не ме бе огрявало така…
И вървях из Безнадеждната гора. Стигнах до Извора на Мълчанието. Там замълчах. Вслушвах се в шепота на снежинките. Те дойдоха от Моя свят. Знаех ги.
Но те си отидоха. Те ми казаха само:
-Ела си! Върни се ! Върни се при нас!…

Аз всъщност не знаех и не помнех откъде съм. Къде бях роден? Защо трябваше да съм тук? Снежинките не ми отговориха.
Беше станала Магия. Огнена магия. Край една река. Най-красивата река. Там седеше едно дете. То си играеше непохватно с рибарска мрежа.
То ме погледна за миг. После свърна поглед.
Аз го видях. Гледах го. То се обърна с гръб.
Продължих по пътя си. Видях заря от цветя в небето. Коленичих. Те се посипаха отгоре ми…
Оттогава коленича и се моля. Смятах някога, че това е срамно, че никога няма да стигна дотам…О, каква глупост…Но можеше ли все пак да си спомня нещо? Нима можех???
Затварям очи. Неловко е. Още чувам птиците. О, те са така живи!
Една бреза стои до мен. Тази бреза, която никога не успях да разбера. И нейното птиче, затънало в безвремие, също. Кои ли бяха те. И кои са сега. Защото все още СА…


Приеми ме, Вечна светлина! Усещам Те! Извисяваш се. Ставаш все по-сплотена. Замъгляваш ме. Не се виждам. А брезата се отдръпва. Тя пада!!! Пада в реката! Не! Недей! Светлина, спри я! Или не- спри реката!!!
Реката изсъхва. Брезата е спасена. Отдъхвам си. Благодаря ти, Боже!!!

Хубаво е. Уютно. Усещам благоволението. Вече знам защо съм от друг свят. За да разбера колко е хубаво у дома.
Дом, мой дом! Добре дошъл!!!
Сбогом, цветя, брезичке, и ти, Извор на Безмълвието! Аз ще бъда вашата дъга. Вечна дъга. Дори и нощем. Аз ще светя и ще закрилям всичко малко в този свят. Всичко, което не говори.




Lux æterna!!!!!!!
Приеми ме!

Не плачете, цветя. Аз намерих дома си…Виждам, че оживяхте. Да, това, че сте мъртви, е било само илюзия. И ще бъде илюзия…
И вие сте от Моя свят. И всичко е родено в него.
Аз ви сътворих.
Аз ще ви приема. В моята вечна светлина.