автор: Marcel

Относно хората и хлебарките


Моето студентско общежитие се води “семейно”. В него действително живеят немалко семейства и те пазят чистота в своите стаи и апартаменти. В моята стая обаче не е съвсем така…Съквартирантът ми не си пада много по хигиенични операции, а и аз отсъствам често, рядко се вясвам в стаята. Боклуците могат спокойно да си организират съботни купони при нас, и не би имало кой да ги спре. Един път даже ги събрах на едно място и ги снимах (толкова рядко се случва да бъдат събрани). Но с течение на времето, в рамките на няколко месеца установих, че общият проблем, наличен в Студентски град, е твърде характерен за моята стая. Да, хлебаркитe, blata orientalis и blata germanicus, както ги нарече съквартирантът ми-биолог (значи, кафява и черна) започнаха доста да се увеличават. Увеличаваха се по брой, увеличаваха се като местоживеене в стаята, коридора и банята, увеличаваха се и като нахалство.
Ние нямахме нищо против да се размножават. Знаейки, че където има една хлебарка, обикновено има още няколко хиляди, нямаше смисъл да предприемаме бойни действия против тях. Освен това постепенно се запознахме с тях. Имаше няколко доста големи, които се казваха Коко, Тричко и Дянко. Женската предпочиташе да се самонарича Лаура. Понякога общувахме с тях и ги приемахме като нормални съквартиранти. Но…един път през лятото се прибрах след футболен мач, който беше доста късно, и виждайки хлебарките, получих прозрение: това не можеше да продължава така! Цяла нощ спах ужасен от това, че някоя от тях може да се навре в ухото ми. Май една даже ми влезе в ръкава…
На другия ден започнах ожесточена кампания. Признавам, не беше приятно- аз не мога и сламка да счупя. Така или иначе, няколко хлебарки, излезли на дневна разходка или до близкия шкаф, за да видят най-новия “фон дю тен”, пострадаха сериозно. Бяха тежко контузени и се прибраха трудно по домовете си. Вечерта кафявия Тричко ме навести, като междувременно си хапна от чипса ми.
-Hello, my friend- обърна се той към мене- Не мислиш ли, че днес направи нещо…меко казано прекалено. Това не е достойно за рицар на честта като теб.
Аз изнервено (исках да спя) отвърнах:
-Мамка му, а дали е много хубаво да ходите по хляба ми? А съквартиранта ми е още по-недоволен от вас, каза, че няма да ви пощади!
Тричко тропна с крак, навъси се и изкрещя:
-И какво? Толкова седмици съжителстваме чудесно, а сега- край! Какво е това безпричинно развитие на хода на събитията?!
Замълчах. Не исках да отговарям, сърдех се. Нима това не беше откровена манипулация? И какво, като сме били досега съквартиранти, още ли ще бъдем? Не!
Следващата вечер ми изпратиха Лаура, като най-прелестната хлебарка. Имаше чуден, сладък като на славейче глас, а очите й- истински бисери! Аз обаче не се предадох. Вече бе време да проявя твърдост.
-Съжалявам, Лаура, но не мога да поема отговорността да ви гарантирам, че няма да бъдете унищожени.
Тя поклати глава и каза:
-Трябва, трябва!
Мисля, че така я бяха инструктирали, защото не беше ясно може ли да разбере всичко, което й казвам. Като същински джентълмен не посмях да се пошегувам с нея, и я отпратих обратно. Вярно, спах пак трудно, въртях се насам-натам, все усещах хлебарка, лазеща по мен. Съквартирантът ми беше в родното си място и си идваше утре.
На третия ден от кризата специална комисия дойде при мен и предложи да отидем при домакинката на блока.
-О’кей- рекох- И си мислите, че ще решат във ваша полза?
Засмях се злобно. Те само ме изгледаха с учудване. Очакваха повече сериозност и тактичност от по-висше същество.
-Ще изчакаме съквартиранта ти и отиваме- рекоха те спокойно.
Беше прекрасен ден. Имаше лек вятър, който ме ободряваше. Прибра се и биологът. Разбра за случилото се. Казах му, че трябва да сме с чиста съвест и да решим проблема при домакинката.
Тя живееше в съседния вход. Отидохме при нея, носейки специалната комисия по тениските си. Една от кафявите за малко щеше да се изхлузи, но се задържа благодарение на завидните си катерачески умения (да, Тричко действително беше най-добрият в това отношение сред blata orientalis).
Домакинката Анка обаче нещо не харесваше биолога. Той не се явявашемного при нея, когато тя го викаше за нещо, и сега се бе насъбрало много. След десет минути размисъл тя взе решение по въпроса кой да населява стаята.
-Вие ще плащате наема, а те ще живеят там. Отсъдих- тропна тя с ръка по бюрото и ни обърна гръб.
-Мамка му! По дяволите! Сто дявола и един отгоре! Проклятия! Мътните да ме вземат! – започнах да изреждам аз. Съквартирантът ми, колкото и суров човек да бе, се разплака. За пръв път изпадаше в депресия след пет-шест години…
И така, изгониха ни. Трябваше да търсим ново жилище. Анка все пак остави като възможност да живеем в коридора на етажа. Другите студенти се грижеха за нас. Носеха ни одеала, възглавници, пускаха ни при тях да пийнем по едно. Понякога пак започвах с моите:
-Мамка му и прасе! Абе то е една мътна и кървава! Три хиляди дявола и дванайсет дяволици!
После се успокоявах от хубавата мастика. Но така мина годината. Дойде сурова зима. Изпитвах ужас от мисълта, че хлебарките са в моята стая, Моята стая! Ау!
Един ден Коко дойде.
-Адаш- рече ми- Крайно време е да се прибирате вкъщи.
Изгледах го удивено.
-Да! Защо стоите отвън? Не разбирам- дипломатично каза той, опитвайки се да не споменава решението на домакинката.
-Гледай си работата- мрачно каза биологът.
-Идвайте. Никой не ви е гонил.
Спогледахме се. Всичко изглеждаше ясно. Останали са без храна и…макар че без храна сме ги оставяли цяла седмица, без нищо да им стане. Странно!
-И какво ядохте досега? –попита ги биологът с любопитство, след като вече влязохме.
-Ммм…Хартия…- каза Коко. Другите хлебарки почтително ни гледаха. Бяха подредени в няколкостотин стройни редици. Някои от тях- гвардейци- стояха мълчаливо в червени униформи.
Бърз поглед ни помогна да разберем, че моят Шопенхауер вече не се числи към света на оцелелите книги, а биологът имаше проблем с липсата на един немски речник. Нямаше друго обяснение- наистина си хапват хартия!
Мисълта ми сечеше като бръснач “Г.” (да не правя реклама): нека си поделим нещата: храната – за нас, а хартията- за тях! Да сключим договор!
Хлебарките имат странен начин за обсъждане на подобни въпроси. Те се събират в кръг (въпреки че са хиляди) и запяват някаква вариация на Марсилезата. Мисля, че не са с френски произход, но това не им пречи да я пеят. Така стана и сега. Изминаха пет минути, докато се спряха. Оказа се, че са единодушни. Коко тръгна към нас. Изчаках го да се изкачи по леглото, а после го приютих на възглавницата.
-Да- каза той усмихнато- приемаме! Да живее!
-Да живее!- чуха се радостни викове от пода. Хлебарките заподскачаха и подът започна да се тресе. Комшиите отдолу затропаха ядосано, беше вечер, все пак.
-Че и Марсилезата запяли- извика твърде брадатият богослов, който пееше всяка прекрасна утрин.
Аз отидох до прозореца и му извиках:
-Да! Пее ни се тука!
Като реакция той запрати пет развалени домата един след друг.
-Вчера ги купих, мамицата им търговска- заяви той, когато вече всичките бяха в ръцете ми.
Благодарих му за помощта. Тези домати щяха да послужат доста добре за хлебарките. Предоставихме им запас за една седмица, “кухнята” щеше да бъде в коридорчето ни, под късата маса там.
-Ако имаш и хартия, давай я насам- извиках му- Или ще продължим да тропаме!
Хлебарките заподскачаха. Никаква реакция. Лампата ни се заклати.
-Утре пак ще опитаме- рекох на Коко- Тоя отдолу може да ни помогне със запасите. Ама нашите няма да се пипат!
След като получихме честна дума, със съквартиранта ми разделихме запасите- за нас и за хлебарките. За тях щеше да има достатъчно хартия, освен малко развалена храна.Обещаха ни и да не се катерят по леглата нощем.
Така приключи кризата. Поне засега. Все пак със съквартиранта мислим да ограничим размножението им с прилагане на специални предпазни средства. Би трябвало да проработят. Ако не- има още стаи в общежитието…