Едно от нещата, които ме плашеха в нея бяха странните й въпроси. Не че излизаха извън нормата (може би в някаква степен все пак, но пък кой казва, кое е норма ...).
Разказваш й нещо, например, а тя те пита в отговор: “Поглеждала ли си дърветата в перспектива?” В началото нищо не разбирах. Настоявах за истински, клиширан отговор. По възможност еднозначен и праволинеен. Но тя ми задаваше въпрос.
Другото нещо, което ме плашеше до смърт беше способността й да превръща ежедневието в празник. Правеше го с лекота. Посрещаше ме така: “Ох, колко много те чаках да се върнеш! Какво ти се случи днес?” И хоп, вече се чувствах празнично. Като си спомня сега направо ми се плаче. Някой ще каже: “Абе, какво толкова се впечатляваш!” Или например, винаги обсъждаше нещата с мен и никога не пускаше недомлъвки в гръб. Обикновено казваше: “Имам да обсъдя нещо много важно с теб”. Всичко беше важно и се обсъждаше със специално внимание, на четири очи. Е, да не си помислите, че живеехме като по учебник...
Влюбчивата й, социална природа я караше да изхвърча по тангентата и с месеци не я виждах. Не исках да си призная, че страдам по нея. Страданията ми се засилваха, когато се връщаше с цяла шайка хора. Най-гадното беше, че после с дни трябваше да прескачам всичката тая паплач. Те се настаняваха на пода в нашата малка стаичка и дори не се сещаха, че някога трябва да си тръгнат. От усилия да изглеждам толерантна долната ми устна се изприщваше...Не можех да понеса много хора накуп за дълго време. Понякога следвах поканата й и излизах с нея в среднощен час. Това ми костваше толкова много усилия, че в следващите няколко дни рухвах буквално. Бях прекарала твърде много време в самота и явно процесите в мен бяха в определена степен необратими.
Трябваше да споделям приятелката й, която за моя вкус беше твърде лукава, неискрена и подмолна. Идваше ми в повече да обсъждам любовния й живот, който беше пълна отврат. Трябваше да давам безплатни уроци на другата й приятелка, която можеше да си умре от мързел, ако я оставиш. Редовно да размразявам хладилника й. Да живея с майка й (психиатърка, която веднъж месечно идваше на някакви курсове и правеше живота ми труден). И още куп неща... И все пак. С нея ми беше щастливо. Когато кръстосваше малките си крака на пода и ме слушаше с премрежени очи. Когато плачеше на моите разкази. Или ме прегръщаше. Когато ми пускаше онзи концерт за цигулка на Вивалди. Казваше ми: “Лека нощ!” и ме галеше по косата. Чудех се как така в моя блокирал живот на никого не са хрумвали такива простички човешки жестове. На никого! Все още се питам защо огромният ми скок към свободата съвпадна с тази среща. Имах невероятен късмет. Можех да случа на начумерена, кисела и отричаща всичко съквартирантка. Или да умра от угризения на съвестта в някоя мръсна, недодялана квартира. Но аз попаднах точно там – в онази малка, светла стаичка с прозорец към звездите. И всяка нощ една от тях слизаше от небето, за да благослови свободата ми...
/Оги, където и да си сега, бъди благословена!/