автор: natinat

Отново листът бял самотно чака.
Единствен той, тъй предано ме гледа.
Приканва с гладката си белота
самотата му да споделя.

Товара от годините натрупан,
до болка натежал и вече непосилен
и кръстът на душата си - съдбовен,
поне за малко да оставя.

Уморен писец проблясва в мрака
към белотата тромаво поема.
Но спира се, замислено се пита
кому е нужно, нима ме някой чака ?

И ето, в нощта самотните са вече трима
писецът, листът бял и кръглата луна.
Безмълвно гледа тя от чашата със вино,
отпила глътка и гмурнала се, с надежда
да удави и тя свойта самота.