автор: vavilon

Студено ми е...
А сънувах остров с палми, пясък, океан. Ръцете премръзнаха...Пустинен топъл остров с девствена природа. Странно ! Бях единствената обитателка там! Облечена със синя рокля с едри божури по нея, с оголен гръб, крачех уверено наоколо и се оглеждах. Или по-скоро – съзерцавах?! Вдишвах екзотичния въздух и с протегнати длани позволявах на слънчевите очи да докосват кожата, тялото, сърцето...Не е топло!...Желанията придобиха плът. Донякъде име...
Тишинаа бе божествена. Бях щастлива. Не, не съм щастлива!!!...
Усещах се пълна, силна и жива!
Тръпките от радостта превръщаха възбудата във вълни и пясък. Само сън е това...
И самотата тиктакаше като часовник от стената на моята баба.
Не исках да се събуждам, Любов!... Ала имах ли избор?!...



Някой беше казал, че най-доброто предстои. Мислите на младата жена се насочиха към едно писмо по електронната поща. Нейният досегашен приятел и бе пратил съобщение. Тъжно при това . Не я обичаше повече. Разбра и къде е отишла обичта – в чужбин, по гурбет..................................
Може ли да си останат приятели. Каква глупост! Приятелство?! ... Как ще го приживее! ...............




Вие, хора, летите ли?! Как да излетя като мисля за Него?! Как да прозря това, което е минало?! Минало, незапочнато, отворило Душата си за спомените....
Разчувствахте ли се? И защо? Сълзите ми понякога трогват, друг път карат околните да ме съжаляват... Аз съм само на 30! Казвам се Таня. Временно съм на диета поради материалните облаги...Хареса ме младолик възрастен господин, покани ме навечеря. Още мисля дали да приема. Кое да избера тъгата, обсебила стаята ми или гордостта на прелъстителка, хапваща в елитен ресторант?!... Какво ще загубя?1 Ще загубя ли Достойнството! Ами самотата?!.....Сгушила се е в клоните на елхата...
.... А Вие хора, летите ли?!....




Разхвърлени папки и листове.
- Още ли работиш, Нелка? Стана късно! І развеселен се появи Андрей , виждайки колежката си с писалка в ръка, седнала на неудобен стол, провесила уморено дългите си крака.
- О, извинявай! – опита се да скрие прелестите си Нели – Просто до утре трябва да предам на шефа документацията.....
- Да, разбирам... Кажи с какво да помогна..... – добави лъчезарния кавалер – Да ти диктувам ли цифрите за таблицата?
- Не, не, благодаря ти, аз...., ще се справя.....
- Сигурна ли си?
- Сигурна..........Ами не,т.е. ...да... Да, сигурна съм! / Каква тъпачка съм! Защо отказвам! /
Андрей само кимна. Вратата на офиса се затвори.




Намусих се на Бремето. Бремето – Време. Отказа да ме прегърне. Предпочете да гони власт и слава, вместо да четем поезия. Обвини ме в мекушавост, романтика, деликатност. Но хвърлих ръкавидата. Поисках обяснение.
Посочи ми един дядо. Имаше 85 години. Прегърбен, с бастун. И пожела да ми разкаже кратка история, ако отменя обяснението си. Ех, слабо сърце имах! Съгласих се бързо.
Казвал се Максим. Баща му бил българин, майка му – рускиня. Произхождал от чиновническо семейство. Завършил колеж в България. Специализирал икономика в Москва. Скромен, находчив, умен. Желанието му е да живее в България. Нямал голям късмет с жените. Дори никакъв!...Влюбил се в момиче от буржоазията. Соня знаела за чувствата му, но решила да си поиграе с него. Лъжела го умело. Тя се превърнала в голямата любов, онази, която не се забравя! И един ден Максим случайно разбрал, че тя ще се омъжва. По сметка. Той тежко преживял духоната низост. Скърбял по своему. Заминал за Русия. С таланта се замогнал. Но никога повече не се влюбил. Не сключил брак. Ала и не забравил!
- Ето го сега – посочи го Времето – побелял, с кожено манто, с иконома си,верен на отминалата обич.... Какво е спечелили с честността и достойнството си?
- Изпитал е истинската Любов, как какво!- намесих се сериозно аз.- Изпитал е нещо, което другите хора винаги са искали, но не са достигали! Любов! Нима това е малко?!
- Ах, ти, глупаво дете!




Искам да обичам!
Ще бъда кротка, тайнствена и свежа!

Искам да обичам!
Целуни нежната ми гръд!
Молете се за мен!

Искам да обичам!
Не ме оставяте да не вярвам!
Там, дълбоко, някъде в Пространството...

Ще обичам!