автор: rajsun

Продължение 8

VІІ
Вече беше изгряла луната, когато Исус се заприготвя да тръгва за Елеонската планина, където напоследък прекарваше нощите си. Но необяснимо се бавеше той и учениците, готови за път, го подканяха. Тогава той внезапно рече:
- Който има кесия, нека я вземе, също и торба; а който няма, да продаде дрехата си и да купи меч. Защото, казвам ви, върху мене трябва да се изпълни и друго писано: “ И към беззаконници бе причислен.”
Учениците се учудиха и смутено се спогледаха. А Петър отвърна:
- Господи, ето два меча.
Той погледна изпитващо добрите им лица, наведе глава и рече тихо:
- Достатъчни са.
Звънко отекваха в тесните улички стъпките на вярващите – и се плашеха учениците от звука на своите стъпки; на белите стени, озарени от луната, израстваха сенките им – и от своите сенки се стряскаха те. Така мълчаливо вървяха през заспалия Ерусалим, ето, излязоха вече от градските врати, и в дълбоката долина, пълна със загадъчно-неподвижни сенки, се показа потокът Кедрон. Сега ги плашеше всичко. Тихото ромолене и плискането на водата ó камъните им се струваха гласове на прокрадващи се хора; разкривените сенки на скалите и дърветата, преграждащи пътя, ги смущаваха с пъстротата си и тяхната нощна застиналост им се струваше движение. Но колкото по-нагоре се качваха и наближаваха Гетсиманската градина, където на сигурно и в тишина бяха прекарали вече толкова нощи, те добиваха кураж. Навремени поглеждаха към отминалия Ерусалим, целия бял под луната, и разговаряха помежду си за преживения страх; и онези, които вървяха отзад, чуваха откъслечно тихите слова на Исус. Той говореше, че ще го изоставят.
Стигнаха градината и спряха. Повечето останаха там и с тих разговор се заприготвяха за сън, постилаха наметалата си в прозрачната плетеница от сенки и лунна светлина. Исус пък, обзет от безпокойство, и четиримата най-близки ученици влязоха навътре в градината. Там седнаха на земята, неизстинала от дневните горещини, и докато Исус мълчеше, Петър и Йоан лениво разменяха по някоя дума, почти лишена от смисъл. Прозяваха се от умора и си говореха колко е хладна вечерта, и колко е скъпо месото в Ерусалим, а риба изобщо не може да се намери. Пресмятаха колко поклонници са дошли за празника в града и Петър със звучна прозявка, провлачено казваше, че имат двайсет хиляди, а Йоан и брат му Яков също толкова лениво отговаряха, че нямат повече от десет. Неочаквано Исус бързо стана.
- Душата ми е скръбна до смърт. Останете тук и бъдете будни – рече той и с бързи крачки се отдалечи между храстите; скоро се изгуби в неподвижните светлини и сенки.
- Къде отива? – попита Йоан и се надигна на лакът. А Петър извърна глава подир учителя и уморено отвърна:
- Не знам.
И като се прозя шумно още веднъж, търколи се на гръб и утихна. Утихнаха и останалите и здравият сън на силна умора наля неподвижните им тела. През тежка дрямка Петър смътно видя нещо бяло да се навежда над него и нечий глас прозвуча и угасна, без да остави следа в помраченото му съзнание.
- Симоне, спиш ли?
И пак спеше той, и пак някакъв тих глас докосна слуха му и угасна, без да остави следа:
- Не можахте ли един час да постоите будни с мене?
“Ах, господи, да знаеш колко ми се спи” – помисли той, унесен в дрямка, но му се стори, че го каза на глас. И отново сънят го обори, и мина сякаш много време, докато внезапно до него изникна фигурата на Исус и силен, разбуждащ глас моментално разсъни и него, и другите:
- Още ли спите и почивате? Ето, наближи часът – предава се синът човечески в ръцете на грешници.
Учениците бързо наскачаха, объркано затърсиха дрехите си, разтреперани от студа и внезапното събуждане. През гъстите дървета, озарени от мятащите се отблясъци на факли, с тропот и шум, с дрънкане на оръжие и пращене на счупени клони приближаваше тълпа от войници и слуги на храма. А отсреща притичваха разтреперани от студа ученици с уплашени сънени лица и понеже още не разбираха какво сатава, бързо питаха:
- Какво става? Какви са тия хора с факли?
Пребледнелият Тома, с прилепнал накриво мустак, зиморничаво тракаше зъби и говореше на Петър:
- Изглежда, идват за нас.
Ето, тълпата войници ги обкръжи и пушливата тревожна светлина на факлите изтика някъде настрани и нагоре тихото лунно сияние. Пред войниците бързо крачеше Юда от Кариот, остро въртеше живото си око и диреше Исус. Намери го, за миг спря поглед на високата му тънка фигура и бързо прошепна на войниците и слугите:
- Когото целуна, той е. Хванете го и го водете внимателно, чувате ли?
Приближи до Исус, който го чакаше мълчаливо, и като нож забоде острия си поглед в неговите спокойни, потъмнели очи:
- Радвай се, рави! – рече той гръмко, влагайки в думите на обикновения поздрав странен и страшен смисъл.
Но Исус мълчеше, и с ужас гледаха предателя учениците, без да разбират как може една човешка душа да побере толкова зло. Погледът на Юда пребяга по смутените им редици, забеляза уплахата, готова да премине в шумно тракане на зъби от страх, забеляза бледността, безсмислените усмивки, вялите движения на ръцете, сякаш стегнати с обръч над лактике – и в сърцето му припламна смъртна скръб, подобна на тази, която бе изпитал преди това Христос. Изпънат като сноп от гръмко звънтящи, ридаещи струни, той бързо се спусна към Исус и нежно го целуна по хладната буза. Толкова тихо, толкова нежно, с такава мъчителна любов и мъка, че да бе Исус цвят на тънко стъбълце, пак не би се полюшнал от тази целувка и дори капка бисерна роса не би се отронила от чистите му венцелисти.
- Юдо – рече Исус и със светкавицата на погледа си освети чудовищния куп от наежени сенки, който бе душата на Искариотеца – ала не можа да проникне в бездънната глъбина. – Юдо! С целуване ли предаваш сина човечески?
И видя как трепна и се задвижи целият този чудовищен хаос. Безмълвен и строг като смъртта в своето гордо величие стоеше Юда от Кариот, а вътре в него всичко стенеше, бучеше и виеше с хиляди буйни и огнени гласове:
“Да! С целувката на любовта те предаваме. С целувката на любовта те предаваме на поругание, на изтезание, на смърт! С гласа са любовта зовем ние от тъмни свърталища палачите и вдигаме кръст – и високо, навръх земята издигаме на кръст любовта, разпната от любов.”
Тъй стоеше Юда, безмълвен и студен като смъртта, а на виковете на душата му отвръщаха виковете и шумът, който се вдигна около Исус. С грубата нерешителност на въоръжената сила, с неловкостта на смътно разбираната цел, войниците вече го хващаха за ръцете и го повличаха някъде, приемайки своята нерешителност за съпротива, страха си – за присмех над тях и за подигравка. Като стадо уплашени агнета се скупчиха учениците, без да затрудняват никого с нищо, но пречейки на всички – дори на самите себе си; и само малцина се престрашиха да се отлъчат и действат отделно от другите. Блъскан от всички страни, Петър Симонов трудно, сякаш изгубил всичките си сили, извади меча от ножницата и слабо, с кос удар го плъзна по главата на един от слугите – без да му навреди нищо. Исус го забеляза и му заповяда да хвърли ненужния меч, и слабо звекна, падна в краката желязото, така видимо лишено от своята пробождаща и убиваще сила, че никому не мина през ум да го вдигне. Така се търкаляше той под краката и след много време на същото място го намериха деца и го взеха да си играят.
Войниците разбутваха учениците, а те отново се купчеха и тъпо се навираха под краката им и това продължи дотогава, докато презрителна ярост не обзе войниците. Ето, един от тях, навъсил вежди, пристъпи към разкрещелия се Йоан; друг грубо отблъсна от рамото си ръката на Тома, който го убеждаваше нещо и пред самите му бистри и открити очи навря огромен юмрук – и побягна Йоан, и побягнаха Тома и Яков, и всички ученици, макар и да бяха много, оставиха Исус и побягнаха. Губеха дрехите си, блъскаха се в дърветата, спъваха се в камъните и падаха, бягаха към планината, подгонени от страха, и в тишината на лунната нощ земята тътнеше от тропота на множество нозе. Някакъв момък, изглежда току-що станал и увит само с вретище, възбудено сновеше в тълпата войници и слуги. Но когато поискаха да го задържат и го дръпнаха за вретището, той уплашено извика и търти да бяга с другите, оставил дрехата си връцете на войниците. Така чисто гол бягаше той с отчаяни подскоци и голото тяло странно се мяташе под луната.
Когато отведоха Исус, иззад дърветата излезе скрилият се Петър и издалече последва учителя. Видя, че пред него мълчаливо върви човек, помисли, че е Йоан и тихо подвикна:
- Йоане, ти ли си?
- А, ти ли си, Петре? – отвърна онзи и спря, и по гласа Петър позна предателя. – Ти защо не избяга с другите?
Петър спря и с отвращение каза:
- Махни се от мен, сатана!
Юда се засмя и без да му обръща повече внимание, продължи нататък, където в пушек проблясваха факлите и дрънкането на оръжие се смесваше с отсечени стъпки. Предпазливо го последва и Петър, и тъй почти едновременно влязоха те в двора на първосвещеника и се смесиха с тълпата слуги, които се грееха около запалените огньове. Навъсен топлеше на огъня костеливите си ръце Юда, когато някъде зад себе си чу гръмливия глас на Петър:
- Не, не го познавам.
Но там изглежда настояваха, че е от учениците на Исус, защото Петър още по-високо се отрече:
- Не съм, не разбирам за какво говорите!
Без да се оглежда, с неволна усмивка Юда одобрително поклати глава и измърмори:
- Така, така Петре! Никому не отстъпвай мястото си до Исус!
И не видя как се измъкна от двора уплашеният Петър, за да не се покаже никога повече. И от тази вечер до Исусовата смърт Юда не видя близо до него нито един ученик; и в цялата тази тълпа бяха само те двамата, неразделни до самата смърт, нелепо свързани с общи страдания – този, когото предадоха на поругание и мъки, и онзи, който го предаде. От една чаша на страданието, като братя пиеха те двамата, предаденият и предателят, и огнената влага еднакво изгаряше чистите и нечистите уста.
Взрян в пламъците, пълнещи очите с усещане за топлина, прогегнал към огъня дългите си шаващи ръце, безформен в плетеницата от ръце и крака, треперливи сенки и светлина, Искариотецът мърмореше жаловито и хрипкаво:
- Колко е студено! Боже мой, колко е студено!
Сигурно по същия начин, когато рибари тръгнат нощем и оставят на брега тлеещ огън, от тъмното море излиза нещо, допълзява до огъня, гледа го диво и втренчено, протяга към него всичките си части на тялото и мърмори жаловито и хрипкаво:
- Колко е студено! Боже мой, колко е студено!
Изведнъж зад гърба си Юда чу да избухват гласове, викове и смях на войници, пълни с непозната, сънено-алчна злоба и къси, отсечени удари по живо тяло. Обърна се и в миг остра болка прониза цялото му тяло, всичките му кости – биеха Исус.
Ето, ето!
Видя как войници отведоха Исус в караулното. Нощта преваляше, огньовете гаснеха и се покриваха с пепел, а от караулното все още се чуваха глухи викове, смях и ругатни. Биеха Исус. Като зашеметен Искариотецът чевръсто притичваше през безлюдния вече двор, спираше за миг, вдигаше глава и отново хукваше, учудено натъквайки се на огньове, на стени. След това се долепваше до стената на караулното, източваше се, долепен до стъклото, до цепките на вратата, и жадно гледаше какво става там. Виждаше тясна, задушна стая, мръсна като всички караулни по света, с оплют под и толкова мазни петна по стените, сякаш бяха ходили или се бяха въргаляли по тях. И виждаше човека, когото биеха. Удряха го по главата, по лицето, подмятаха го като хлабав вързоп от единия до другия край; и понеже той не крещеше и не се съпротивляваше, на моменти след напрегнато взиране на Юда действително започваше да му се струва, че това не е жив човек, а някаква мека кукла, без кости и кръв. И се огъваше странно, като кукла, и когато при падане главата му се удряше ó каменния под, не се удряше твърдо ó твърдо, а се тупваше пак така меко, безболезнено. И при дълго гледане това започваше да прилича на някаква безкрайна, странна игра – понякога до пълна илюзия. След едно силно блъсване човекът, или куклата, плавно се отпусна в скута на седнал войник; той на свой ред го отхвърли, тялото се преобърна, падна у другия, и така отново и отново. Избухна смях, и Юда също се усмихна – сякаш нечия силна ръка с железни пръсти разчекна устата му. Излъгаха устата на Юда.
Нощта не свършваше и огньовете още тлееха. Юда се отлепи от стената и бавно се повлече към един от огньовете, разрови въглените, събра ги и макар вече да не усещаше студ, протегна към тях потръпващите си ръце. И тъжно занарежда:
- Боли, много боли, сине, синчето ми, синко. Боли, много боли!...
След това пак отиде до прозореца, мътно жълтеещ зад гъстата решетка, и отново загледа как бият Исус. За момент пред самите очи на Юда се мярна мургавото му, вече обезобразено лице, покрито от сплъстена коса. Ето, нечия ръка се вкопчи в тая коса, повали човека и равномерно, като обръщаше главата ту на едната, ту на другата страна, започна да бърше с лицето храчките по пода. Досами прозореца спеше войник с отворена уста и лъснали бели зъби; ето, нечий широк гръб с дебел, гол врат затули прозореца и вече нищо не се виждаше. И изведнъж стана тихо.
Какво стана? Защо мълчат? Дали не се усетиха?
В миг цялата глава на Юда, всичките му части се напълват с бучене, вик и рев на хиляди полудели мисли. Сетиха ли се? Разбраха ли, че той е най-добрият човек – това е толгова просто, толкова ясно? Какво е сега вътре? Паднали са му на колене и тихо плачат, и целуват краката му. Ето, той излиза навън, а след него пълзят покорно те – излиза навън, при Юда, излиза като победител, мъж, властелин на правдата, бог...
- Кой лъже Юда? Кой е прав?
Но не. Отново викове и шум. Отново го бият. Не са разбрали, не са се досетили и го бият още по-силно, още по-болезнено. И огньовете догарят, стават на пепел, и димът над тях пак е прозрачносин, като въздух; и небето е толкова светво, като луна. Зазорява. Идва денят.
- Що е това ден? – пита Юда.
Ето, всичко пламна, заблестя, подмлади се – и димът се вие вече не син, а розов. Изгрява слънцето.
- Що е слънце? – пита Юда.
(((Нямам време да преписвам повече. Събитието е известно, да не задръстваме сайта, ще го прескоча и ще препиша само края – бел. прев.))