автор: vedrusa

Тълкуванията на опрените зад челото образи намирам за достатъчни и прецизни. А те се множат право пропорционално на самите думи, които ги опредназначават.

Понякога сипвам тъмен, сив цвят през очите си и ги покривам – всичките... като забранени, забравени и загадъчни липси. Тъма в мисълта. Тогава започвам да провиждам светлото горе и долу. Това ме кара да се страхувам, защото знам, че и нормалните субекти носят в условията си лудост, която, обаче, не знам защо, наричат светлина. Въпреки крехкостта на разсъдъка, той е мощен организатор на глупостите и оргиналничи често с надстрояването в утежнено виждане.
Прецизни тълкувания на налудни мисли. Крава, овца... конеееееееее...
В голяма гора, високи дървета и тези коне... един от тях – възсилен, потен... красота! Обаче защо е гора, а не поле... ширнато зелено поле?
Тук тълкуванията замират.
Кон, възсилен кон...