автор: dubrav

Не знам защо така,
ала от доста време,
не пиша.
Не редя слова...
О!
Дявол да ме вземе,
нали уж чувствам се щастлив,
когато в стройна фраза,
пред листа бял,
с парче молив,
под сурдинка разказвам,
как влюбен съм
и как съм сам,
какво обичам,
мразя,
какъв съм
и какъв
не съм
как нейде в мене пазя
споменът
за оня
жив
по детски,
свят
наивен
и
колко,
колко,
съм щастлив
от музата сподирен.
Нали аз всяка нощ,
така
прогонвах
Самотата
и реех се
добил крила
над бездната
позната...
Поела в тъмната си паст,
това,
което крия...
Живота.
Тъмната му част,
където всички Вие,
опитвате,
със тъжен лик,
света да разберете,
където всеки е велик.
И мъж!
Между Мъжете!

***
И със усмивка на уста,
след всяка точна дума,
подрязвах своите крила...
Тъй както молив,
гума, гризе
и прави на трохи...
... Прости си, моля се.
Прости!
Дори и да си бъркал -
недей затваря всичките врати,
Чуй!
Споменът човърка,
със нокти потрошени
прага
и моли те
да влезе.
Поне веднъж си помогни -
на слънчев лъч ще слезе
музата,
ще те спаси
от тъмните зандани,
които,
както казваш ти,
са
зло самосъзнание...
Не искам,
да се чувствам сам.
Да знам.
И да признавам.
Че малък съм,
на фон голям -
света...
В предсмъртен спазъм...

***
Не мога да допусна
пак
да спра да пея
в думи
и като вчерашен
хлапак
на колене
да моля
за утрешния
къшей
хляб
пред Вас положил
шапка.
Да пея
и да викам
в такт
каквото днес
очакват -
за бъдното
във розов цвят
и друг
куп
блудни думи.
Не мога.
Не.
Не съм чудак.
Поет съм.
И... безумен.

***
След хиляди компромиси
и хиляди химери
с човешкото във себе си
за сетен път ще споря.
И сигурно ще победя -
Презрял най-сетне АЗ-а.
Тогава,
може би,
света за мен ще заговори.
С любимите си думи зли
и цялата омраза,
на всички,
дето са "добри",
но тлее в тях проказа...
Навярно,
Плют и обруган,
бих ви изглеждал смешен?!
Презирам Ви.
Мълчете.
Срам!
Аз пиша моя песен!

1998, ба си къф съм бил, къф останах :)