автор: rajsun

Продължение 7

VІ
С едната си ръка Юда предаваше Исус, а с другата старателно търсеше как да развали собствените си кроежи. Той не уговаряше Исус да се откаже от последното, опасно влизане в Ерусалим, както правеха жените; по-скоро беше на страната на Исусовите роднини и на онези от учениците, които смятаха, че победата над Ерусалим е необходима за пълното тържество на делото. Но той настойчиво и упорито предупреждаваше за опасността и с живи краски описваше страшната омраза на фарисеите към Исус, тяхната готовност да стигнат дори до престъпление и тайно или явно да умъртвят пророка от Галилея. Всеки ден и всеки час говореше Юда за това и нямаше вярващ, пред когото да не беше заставал той със застрашително вдигнат пръст, говорейки поучително и кротко:
- Трябва да пазим Исус! Трябва да пазим Исус! Трябва да се застъпим за него, когато удари часът!
Но дали от безграничната вяра на учениците в чудотворната сила на учителя, дали защото съзнаваха своята правота или просто от заслепление – заплашителните думи се посрещаха с усмивка, а безкрайнте съвети събуждаха дори недоволство. Когато Юда намери отнякъде и донесе два меча, това хареса само на Петър и само Петър похвали мечовете и Юда, а останалите недоволно мърмореха:
- Ние не сме войни, за да препасваме мечове. Нима Исус е военачалник, а не пророк?
- Ами ако рекат да го погубят?
- Няма да посмеят, като видят, че го следва целият народ.
- Ами ако посмеят? Тогава?
Йоан пренебрежително казваше:
- Човек може да си помисли, Юда, че само ти милееш за учителя.
Юда жадно се хващаше за тия думи и без ни най-малко да се обижда, нетърпеливо, разгорещено, със сурова настойчивост започваше да го разпитва:
- Но вие го обичате, нали?
И нямаше нито един от вярващите, дохождащи при Исус, когото той стократно да не попита:
- Ти обичаш ли го? Много ли го обичаш?
И всички казваха, че го обичат.
Той често беседваше с Тома и вдигнал назидателно сухия си жилав пръст с дълъг и мръсен нокът, тайнствено го предупреждаваше:
- Внимавай, Тома, идат тежки времена. Вие готови ли сте? Ти защо не взе меча, дето го донесох?
Тома разсъдително отговърна:
- Ние не сме хора, свикнали да боравят с оръжие. Ако застанем срещу римските войници, те ще ни изтребят до крак. Освен това ти донесе само два меча – какво може да се направи с два меча?
- Мога да се намерят още. Можем да вземем от войниците – нетърпеливо възрази Юда и дори сериозният Тома се усмихна под правите си увиснали мустаци:
- Ах, Юда, Юда! А тия откъде ги взе? Приличат на римски мечове.
- Откраднах ги. Можех да открадна още, но се развикаха – и аз побягнах.
Тома се замисли и огорчено рече:
- Пак си постъпил лошо, Юда. Защо крадеш?
- Че нали няма чуждо?
- Да, но утре ще попитат войниците: къде са вашите мечове? И като ги няма, ще ги накажат без вина.
И след това, вече след смъртта на Исус, учениците си спомняха за тези разговори на Юда и решиха, че заедно с учителя той е искал да погуби и тях, като ги предизвика на неравна, обречена борба. И още веднъж проклеха омразното име на Юда от Кариот, предателя.
А Юда след всеки такъв разговор разсърден отиваше при жените и им се оплакваше. И жените охотно го слушаха. Женственото и нежното в неговата любов към Исус го сближи с тях, направи го в техните очи обикновен, разбираем и даже красив, макар че както и преди в неговото държане към тях прозираше някакво пренебрежение.
- Че това хора ли са? – горчиво се оплакваше той от учениците, доверчиво вперил в Мария сляпото си и неподвижно око. – Това не са хора. В жилите им няма кръв и за един обол!
- Ти винаги говориш лошо за хората – възразяваше му Мария.
- Кога съм говорил лошо? – учудваше се Юда. – Е, да, казвал съм и лоши работи, но нима хората не можеха да бъдат малко по-добри? Ех, Марийо, глупава Марийо, защо не си мъж и защо не можеш да носиш меч!
- Тежък е, не мога да го вдигна – усмихваше се Мария.
- Ще го вдигнеш, щом мъжете са станали толкова кекави. Ти даде ли на Исус лилията, която намерих в гората? Станах рано да я търся, днес слънцето беше толкова красиво, Марийо! Той зарадва ли се? Усмихна ли се?
- Да, беше радостен. Каза, че от цветето дъхало на Галилея.
- И ти, разбира се, не му каза, че Юда е намерил цветето, Юда от Кариот?
- Нали ме помоли да не казвам?
- Да, разбира се, не бива – въздъхна Юда. – Но ти би могла да се изтървеш, жените са толкова бъбриви. Не се изтърва, нали? Устискала си. Тъй, тъй, Марийо, ти си добра жена. Знаеш ли, и аз някъде имам жена. Ще ми се да я видя сега: може и тя да е добра. Знам ли? Тя казваше: Юда е лъжец, Юда Симонов е лош и аз я напуснах. Но може да е добра жена, ти не знаеш ли?
- Как мога да знам, когато нито веднъж не съм я виждала?
- Тъй, тъй, Марийо. А ти как мислиш, трийсет сребърника – това много пари ли са? Или са малко?
- Мисля, че са малко.
- Разбира се, разбира се. А ти колко вземаше, когато беше блудница? Пет сребърника, или десет? Скъпа ли беше?
Мария Магдалена се изчерви и наведе глава, буйната й златиста коса покри цялото й лице, виждаше се само заоблената брадичка.
- Колко си лош, Юда! Аз искам да забравя това, а ти все ми натякваш...
- Не, Марийо, това не трябва да се забравя. Защо? Нека другите забравят, че си била блудница, а ти помни. Другите трябва по-скоро да го забравят. А ти не бива. Защо?
- Това е грях.
- От греха се страхува онзи, който още не го е извършил. А който го е извършил – от какво да се страхува? Нали не мъртвият се бои от смъртта, а живият? А мъртвият се надсмива на живия и на неговия страх.
Така седяха те и дружелюбно бъбреха по цели часове: той – състарен, сух, грозен, с грапава глава и диво раздвоено лице; тя – млада, свенлива, нежна, очарована от живота като от приказка, като от сън.
А времето равнодушно течеше, и трийсетте сребърника лежаха под камъка, и неумолимо идваше страшният ден на предателството. И вече влезе Исус в Ерусалим, възседнал ослица, и народът постилаше дрехите си по пътя му, и го славеше възторжено и велегласно:
- Осанна! Осанна! Иде в името Господне!
И беше голямо ликуване: така неудърживо с викове напираше към него любовта, че плачеше Исус, а учениците му казваха гордо:
- Този, който е с нас, не е ли синът Божи?
И също ликуващо крещяха:
- Осанна! Осанна! Иде в името Господне!
Нея вечер дълго не можаха да заспят, спомняха си тържественото и радостно посрещане, а Петър беше като луд, като обладан от беса на веселието и гордостта. Той крещеше, заглушавайки всички речи с лъвското си ръмжене, смееше се високо, хвърляше смеха си върху главите като големи валчести камъни, целуваше Йоан, целуваше Яков и дори целуна Юда. И на висок глас си призна, че много се страхувал за Исус, но сега вече от нищо не го било страх, защото видял любовта на народа към Исус. Смаян, Искариотецът стрелкаше наоколо живото си зорко око; замисляше се и отново слушаше и гледаше; след това дръпна настрана Тома и сякаш приковавайки го с острия си поглед към стената, го попита с недоумение, страх и някаква смътна надежда:
- Тома! Ами ако той е прав? Ако той има под нозете си камъни, а аз – само пясък? Тогава какво?
- За какво говориш? – попита Тома.
- Какво да прави тогава Юда от Кариот? Тогава трябва да го удуша сам, за да се сбъдне... Кой лъже Юда: вие, или самият Юда? Кой лъже Юда? Кой?
- Не те разбирам, Юда. Говориш много неразбрано. Кой да лъже Юда? Кой да е прав?
Юда заклати глава и повтори като ехо:
- Кой лъже Юда? Кой е прав?
И на другия ден във вдигнатата му ръка с вирнат пръст, в погледа му към Тома пак звучеше същият този въпрос:
- Кой лъже Юда? Кой е прав?
И още повече се учуди и дори се разтревожи Тома, когато на следната вечер прозвуча гръмливият и сякаш дори радостен глас на Юда:
- Тогава няма да го има Юда от Кариот. Тогава няма да го има Исус. Тогава ще има... Тома, глупави Тома! Идвало ли ти е понякога да подхванеш земята и да я вдигнеш? А после да я запокитиш?...
- Това е невъзможно. Какво говориш, Юда?
- Възможно е – убедено каза Искариотецът. – И ние ще я повдигнем един ден, когато ти спиш, глупави Тома! Спи! Весело ми е, Тома! Когато спиш, в носа ти свири галилейска свирка. Спи!
Но ето, разотидоха се по Ерусалим вярващите, изпокриха се в къщите, зад стените, и загадъчни станаха лицата на минувачите. Угасна ликуването. И вече смътни слухове за опасност плъпнаха из някакви процепи; мрачен, Петър пробваше подарения му от Юда меч. И все по-печално и по-остро ставаше лицето на учителя. Бързо изтичаше времето и неумолимо наближаваше страшният ден на предателството. Ето, мина и последната вечеря, изпълнена с печал и смътен страх, и вече прозвучаха неясните Исусови думи за някого, който ще го предаде.
- Ти знаеш ли кой ще го предаде? – питаше Тома и гледаше Юда с бистрите си, почти прозрачни очи.
- Знам – отвърна Юда, суров и решителен. – Ти, Тома, ще го предадеш. Но той сам не вярва в това, което говори! Време е! Време е! Защо не повика при себе си силния, прекрасния Юда?
...Вече не дни, а къси, бързолетни часове отмерваха неумолимото време. И бе вечер, и бе вечерна тишина, и дълги сенки полягаха на земята – първите остри стрели на грядущата нощ на великия бой, когато прозвуча печален и суров глас. Той казваше:
- Знаеш ли къде отивам, господи? Отивам да те предам в ръцете на твоите врагове.
И бе дълго мълчание, вечерна тишина и остри вечерни сенки.
- Мълчиш ли, господи? Да тръгна ли ми заповядаш?
И отново мълчание.
- Позволи ми да остана тук. Не можеш ли? Или не смееш? Или не искаш?
И отново мълчание, огромно, като очите на вечността.
- Но ти знаеш, че те обичам. Ти знаеш всичко. Защо гледаш така Юда? Велика е тайната на твоите прекрасни очи, но нима моята е по-малка? Повели ми да остана!... Мълчиш? Ти пак мълчиш? Господи, господи, затова ли в тъга и мъка цял живот те търсех, търсих и намерих. Освободи ме! Отвали тая тежест от мен, тя е по-тежка от планина и олово. Не чуваш ли как хрущят под нея гърдите на Юда от Кариот?
И последно мълчание, бездънно като последния поглед на вечността.
- Тръгвам.
Дори не се пробуди вечерната тишина, не закрещя и не заплака тя, не отекна с тихия звън на своето тънко стъкло – толкова безшумни бяха отдалечаващите се стъпки. Прошумоляха и стихнаха. И се замисли вечерната тишина, протегна се на дълги сенки, потъмня – и замря, посрещайки нощта.
Заблъскаха се, запляскаха, затрополиха дълги звуци – сякаш някой развърза чувал с живи звънливи гласове и те се разсипаха на земята по един, по два, на цели купчини. Говореха учениците. И като ги заглушаваше всичките, блъскайки се ó дърветата, ó стените, падайки върху самия себе си, загърмя решителният и властен глас на Петър – той се кълнеше, че никога няма да остави своя учител.
- Господи! – говореше той с мъка и гняв. – Господи! С теб съм готов и в тъмница, и на смърт да отида!
И тихо, като мекото ехо на нечии отминаващи стъпки прозвуча безпощадният отговор:
- Истина ти казвам, тая нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от мене.
(следва)