Вестта, че скоро ще събарят стария завод до моста бързо обиколи града, внесе малко разбъркани мисли и после пак изчезна сякаш, че въобще не е било.
Заводът беше стара и неприветлива постройка, която отблъскваше погледа на младите и те отдавна смятаха, че времето й е отминало. За по-старите – техните баби и дядовци сградата бе донякъде символ на живота им. На времето, когато се преселвали от околните села, тоя завод бил като голяма и митична фигура, която привлякла насам доста народ. Много от новодошлите намерили препитание, работейки именно тук, и още преди да са свикнали с живота в града, пообърканите селяни трябвало да настроят ритъма си с динамиката на завода, който те приели и като сърцето на града. Без да го разбират, той бе като вододел между два свята - тихото и спокойно село почти изцяло изчезваше от мисълта им сред шума на машините, който ги следваше и в съня им в първите години от идването им в града. Някои от тях бяха работили в него над двайсет години и упорито в мисълта си отказваха да приемат новината, че старата постройка ще бъде срината до основи. Надяваха се, че като много неща в нашето време, и това ще излезе лъжа и опустялата, но обичана сграда ще продължава да стои пак там до моста. Действия по събарянето нямаше и повечето от някогашните работниците вече мислеха, че се е разминало. Духовете се успокоиха.
Жарките лъчи на слънцето падаха тежко и унесено върху покривите на заспалите къщи. Танцуващата над асфалта мараня уплаши хората и градът изглеждаше опустял. С натежали мисли те брояха последните дни на септември и се надяваха, че с него ще отмине и тая адска жега. Такива високи температури по тези места не се помнеха от десетилетия насам.
Въздухът в купето беше силно спарен и заедно с протяжното тракане на влака леля Наталка усещаше как я унасяха. Тя се връщаше от близкото село, където имаше зеленчукова градина и беше отишла да прибере и последните останали зелечуци, които се бяха родили през тая оскъдна година. Снощи вечерта бе пристигнала в селската си къща леко разтревожена - слуховете, че ще строят голям магазин на мястото на стария завод, внезапно се появиха пак. Тя чу и нещо повече, събарянето щяло да започне от утре заран. Работейки от сутринта в градината, тя отново след няколко месеца замъчи старческата си глава - вярно ли е този път или не? Сега тя се чувсваше твърде уморена за подобни мисли и броеше минутите до прибиране, за да може да поспи.
Влакът спря почти безшумно на празната гара. Наталка слезе бавно, остави багажа до входа на гарата и се загледа първом в прашните и немити прозорци на гарата, сетне извърна глава към релсите, които сякаш не свършваха до края на хоризонта и две капки пот, откъснати от веждите й, се стрелнаха към земята. Нещо я душеше дълбоко в гърдите. Тя не искаше да го признае - не беше нито днешната градинска работа, нито опустелия напоследък град, нито и прашилката, която довя горещият въздух. Ровейки се в миналото, тя разсече душевния си мир, в който сладко живееше от пенсионирането си насам.
Неочакваният хладен ветрец я откъсна от мислите и тя закрачи малко по-бодро към дома си, който знаеше, че сега е хладен. Вървейки по посивялата земя, тя живна още малко в мисли какво да сготви за вечеря на стареца си. Когато стигна до дома си, тя разбра, че ще подремне, но едва след като стъкми някакво ядене. Стаичката, в която готвеше, я посрещна хладна и чиста, както я беше оставила снощи. Набързо смени дрехите си, облече домашната си престилка и тръгна към долапа, за да извади един пакет леща. Благо обичаше леща, а тя отдавна не му бе правила. Внезапно чу страшен грохот - прозорците иззвънтяха в рамките си. После втори - още по-силен. Последвалата я тишина я накара да се замисли за секунда-две и тя се сети какъв е шумът. Беше вярно. Този път слуховете не лъжеха. Странно, тя очакваше, че щом наистина дойде този момент, тя ще го приеме много неспокойно. Сега не беше така. Заводът, който беше на петдесетина метра оттатък нейната улица, се рушеше, а тя не усещаше нищо повече от една малка и тиха жал. Беше решила отдавна - когато дойде този ден, тя ще излезне от дома си така, както е облечена, и ще отиде да погледа няколко минути. Онова там, което го блъскаха машините не бяха просто стени, а години от нейният живот. Тя започна работа там като деветнайсетгодишно момиче и се пенсионира в него.
Когато излезе от къщата си, погледът й срещна този на съседката. И двете мигновено разбраха мислите една на друга от последната минута. Подобно на нея, повечето от жените от тази улица бяха работили в завода дълги години и може би някои от тях щяха да поискат да видят края му.
- И ти ли ще погледаш? - съседката й произнесе думите, сякаш отдавна бе очаквала това да се случи.
Наталка само кимна и направи знак, който казваше ”да отидем двете”.
Наближавайки мястото, те не успяха да видят много - гъстата прашилка се виеше бавно към небето и го премрежваше в ефирна сянка. Чуваше се шумът от машините. Наоколо, като обикновени зяпачи, се бяха събрали не повече от двайсетина човека. От тях тя дочу, че блъскането е започнало от сутринта - тогава е имало и много народ, но за кратко - всеки идвал само колкото да се увери с очите си, че наистина му е дошъл края на завода. Наталка не разбираше тия хора - те стояха до нея и коментираха размерите на техниката, която рушеше, описваха звуците и тътените и толкоз... Те не виждаха и не усещаха ли, че заводът вече няма да го има? Къде отиваше този свят, който с машини блъска миналото си?
Прашилката не се вдигаше. Тя стоеше твърдо като гранитен камък в бездушните гърди на тези хора.
Наталка не виждаше нищо и това я тревожеше още повече. Някъде все трябваше да оставят едно цехче, една малка съборетинка, която поне да сочи, че тук е било място, където са работили толкова много хора.
Едва ли.
Звуците приближаваха насам. Тя се замисли и се сети, че тук трябваше да е кроялната. Точно така, преди да я преместят в един цех по-нататък, тя бе работила в тази зала четиринайсет години. Когато паднат и тези стени, кой ще й върне тези години? Какво ще вижда тя, когато отива до хлебарницата, минавайки улицата? Преди извръщаше глава и стените сякаш й се отваряха - ето тук е шевната машина на Милка, метър и половина след нея беше мястото на Венета. В залата се чува тракане, лампите, както винаги, хвърлят недостатъчно светлина и очите са уморени, от време на време някоя по-хлевоуста ще закачи някой от по-младите мъже, дружен смях, и следобяд вече пак всички чакаме края на работния ден. В този завод тя се бе запознала с мъжа си, после пак той даде стипендия на децата й, за да могат да изкарат студенството, приятелки пак от тук... А занапред какво ще вижда - хора с торби и паркинг, пълен с модерни коли. Така ли се променяме?
След дългите минути на мислене съзнанието й се разчисти и с падането на прахта тя видя, о Боже, едно голо поле, неравно от купчини материал. Отблъскващата пустота и мръсотия тя не можа да побере равнодушно в старческото си сърце и появилото се от няколко дни насам душене в гърдите й се засили. Нямаше стени, нямаше ги разпръснатите комини, стърчащи преди. Гърдите й се затресоха в сподавен плач. За кратко - щеше да плаче, но не тук. У дома.
- Свърши се, хайде да си вървим. Няма го вече - говореха зад нея две жени като се отделиха от последните наблюдаващи.
Наталка дойде с една торба багаж, малко пари от баща си за квартира и дрехите на гърба си. Животът й тук започна с този завод и през годините на работа тук тя усещаше дългата му ръка почти навсякъде около себе си. Сега на всичко това беше сложен краят - едно предизвестено погребение, покрито с прах и безмълвието й.
Докато гледаше спрялите машини сама, понеже жегата вече бе прогонила всички, тя не бе усетила нагорещената кожа на лицето си, която бе окъпана в пот. Стоеше изправена и неподвижна като застиналите си мисли. Солена пот, в която се разтваряха и солените й сълзи. В душата й бе станало пусто и неравно, каквото го виждаха и очите й наоколо.
Тя направи няколко несигурни и бавни крачки напред, наведе се към земята и от мръсотията извади едно парче от тухла. Сетне го пусна и издърпа една напълно здрава - искаше нещо цяло сред всичките тези развалини.
Едва когато се прибра вкъщи и уви тухлата в една чиста кърпа, разбра защо я бе взела.