автор: vedrusa

"... най-тъмно е около огъня
най-светло е около враните." - К. Делов


Бяха се разделили преди не повече от два часа, но тя усещаше непреодолимо желание да е отново до него. До него. Не искаше да говори. Не искаше нищо, което да я предизвиква или да й налага да премълчава, трепери, търси или... Бог знае какво искаше.
Сега просто си живееше сред думите като самата себе си.
Скоро го срещна, а толкова отдавна го знаеше! Време?!
Извика на помощ очите. Не, не споменът за тях, а рефлексията, изострена до видимо. Лекотата, с която се плъзгаше по дълбоките светове, я опияняваше дори в безприсъствието. Тази лекота, без да е подозирана или намекната, точно тя правеше заслони на мислите й, а защо не и пролуки в приумиците за понятия като: късмет, липса, желание, вина, свобода, изменчивост, воля...
Ето, отново уморено поглеждаше през стъкленото синьо и се залюляваше на иначе здравите си крака. И тук някъде, промисляйки обикновения път за връщане, който единствено й бе познат, а и не веднъж подсказано чертан, точно тук се свличаше бавно на пода, притискаше пръстите на ръцете си в неделима острота, насочена нагоре, и мълвеше полугласно благодарности, които само тя знаеше, и само той би примирил, когато и където и да го настигнеха.

.........
Вечер. Да, сама драматизираше, защото драматизирането е занимание за самотници. Забавляваше се с несръчните опити да види мислите си на “бял свят”. Мислите, които употребили езика, се загубваха напълно.