автор: nikoi

Разоравам със поглед тая тъжна градина.
Ще посея начупени стенещи рими.
Ще поникне след тая престаряла година
стрък обсебваща горест със твоето име.
Ще поливам, ще чакам. Ще бера плодовете
на това, от което безплодно живея.
И сълзите ми с мрачна магичност ще светят,
ще умират в градината. Ти ще си в нея.
Ще те чакам да тръгнеш, изтръгвайки нещо.
Този бурен например - от незряла забрава,
този плевел от вече заспало усещане
за любов, след която само сенки остават...
Искам само във сън като сняг да те срещам -
да приспиваш браздите след моите стъпки.
И ще чакам да тръгнеш, разтапяйки нещо.
Нещо твърдо... Сърцето ми - плевел със пъпка...